Починалите са в съзнание за известно време и осъзнават какво

Починалите са в схващане за известно време и осъзнават какво се случва към тях. Разбират, че са умрели и изцяло усещат света към себе си.

Страхът от неизбежната гибел е едно от най-неприятните чувства за доста хора, изключително за тези, които се опасяват да умрат сами. Според учените, хората имат всички учредения за сходни страхове.

Според изследване на учени от медицинския център “Langone ” на университета в Ню Йорк, моментът на гибелта е нещо напълно друго, от това, което хората са считали преди.

Оказва се, че умрелите за известно време, даже след формалното констатиране на гибелта, към момента са в схващане.

Това откри група откриватели, водени от професор Сам Парния. В продължение на доста години екипът му следи положението на умиращите, а също по този начин събира доказателства от претърпели клинична гибел. След дълги години работа създателите събраха данните, обобщиха ги и разгласиха първите резултати.

След формалното обяваяване на гибелта, т.е. след прекъсване на сърцето, човешкият мозък към момента действа и остава деен. Умът живее. Така че, в множеството от тези случаи хората могат да схванат, че са умряли.

В същото време умрелият усеща, че тялото му към този момент не реагира на външни дразнители. Дори и да желае да движи ръката си, личното му тяло няма да се подчини. Човек се усеща като пандизчия в личното си тяло. Той чува думите, вижда другите, само че към този момент не може да им даде знак.

Някои от пациентите след клинична гибел са съумели да кажат на учените, че по време на „ спирането “ са чували лекари и са могли да преразкажат частично диалозите на личния състав.

Учените изясняват откритията си с обстоятелството, че мозъкът умира по-бавно от сърцето.

Според Американската сърдечна асоциация (AHA) термините “сърдечен арест ” и “сърдечен удар ” постоянно се употребяват взаимозаменяемо, само че не са идентични. По време на сърдечен удар не е извънредно запушена артерия да попречи на кръвта да доближи единствено до една част от сърцето, което може да докара до гибелта на тази съответна част, макар че сърцето като цяло продължава да бие. По време на прекъсване на сърцето електрическите сигнали, които го карат да работи, се нарушават, сърцето стопира да бие и настава гибел.

В по-голямата част от случаите лекарите дефинират гибелта въз основа на обстоятелството, че сърцето към този момент не бие, изяснява професор Сам Парния.

И точно от момента на прекъсване на сърцето кръвта стопира да тече към мозъка – работата му се забавя.

Забавя, само че не стопира!

Това закъснение на верижната реакция на клетъчните процеси, които в последна сметка водят до гибелта на клетките в целия мозък, може да продължи няколко часа след прекъсване на сърцето.

И работата на мозъчната кора – по този начин наречената “мислеща част ” – ще продължи през цялото това време, въпреки и постепенно, само че ще продължи.

А това значи, че това, което нормално се назовава гибел (сърдечен арест), съгласно лекарите, е единствено първата фаза.

Мозъкът умира по-бавно от сърцето, тъй че известно време човек живее даже след оповестяването на гибелта.

Изследване на учени от Ню Йорк удостоверява резултатите от по-ранно изобретение, направено от канадски експерти от Университета на Западен Онтарио. Тогава също по този начин беше посочено, че животът след прекъсване на сърцето надалеч не е завършил. След преустановяване на работата на доста органи, мозъкът продължава да работи и то от много време.

Съвременната медицина знае, че мозъкът умира по-късно от сърцето (поради което да вземем за пример стана допустима сърдечната трансплантация. Днес тази интервенция се прави сполучливо в доста страни). Въпреки това се смяташе, че в случай че виталната активност на мозъка не се поддържа от специфични медикаменти, тогава мозъкът скоро ще почине след сърцето. Проучване на учени от Ню Йорк сподели, че това време е доста по-дълго.

Вижте още: Кучетата могат да надушват заболяванията при хората

Но екип от лекари от Йерусалим проучва историите на хора, които са били покрай гибелта, и откри, че връщането към спомените от живота може да бъде обвързвано с частта от мозъка, която съхранява мемоари. Лекарите считат, че тази част от мозъка е последната част, наранена от дефицита на О2 и кръв. Следователно, той е в положение да работи даже когато човек загуби схващане и постепенно умира.

Лекарите означават, че постоянно спомените за умиращи хора са изключително прочувствени. В същото време няма линейна градация сред спомените, човек не може да отговори за какво тези мемоари са се появили, а не други.