По време на Виетнамската война, американската армия пристига с пълния

По време на Виетнамската война, американската войска идва с цялостния си потенциал от запаси, с цел да се опита по всевъзможен метод да спре въздействието на руските идеали да откри надзор. Новата идеология към този момент е съумяла да се наложи в Китай и Корея, като идната спирка се оказва Виетнам. По време на този спор ще открием, че огромна част от Военновъздушни сили на Съединени американски щати показва своето превъзходство или най-малко по този начин се твърди, въпреки и множеството създадени самолети към този момент да са усетили съветското предимство на МиГ-17, който намира доста съществено приложение, въпреки и в миналото да е планиран единствено за въздушни боеве.

Сред армадата от изтребители, хеликоптери, транспортни самолети и още доста други чудеса на техниката, американците идват и със специфични самолети, които не разполагат нито с оръжие, нито с бомби. Те играят ролята на очите във въздуха – разузнават и сканират покрайнината, с цел да записват придвижванията на съперника, разпределението на артилерията и позиционирането на тежката военна техника.

Историята на този тип самолети не би трябвало да ни изненадва. Още по време на Гражданската война в Съединени американски щати, някои по-смели хора се качват на балони с парещ въздух, с цел да наблюдават разпределението на силите от безвредна височина – да не приказваме, че контролът на болaна е бил невъзможна задача и постоянно информацията не достигала назад в щаба – всичко е било в милостта на летците. През Първата Световна война практиката продължава, до момента в който. Историята се повтаря и през Втората Световна война, след това и в Корейската война. Разузнавателните полети се трансформират в един доста значим инструмент на войната. В множеството случаи концепцията е ясна – дребни, мудни, извънредно чупливи и невъоръжени самолети летят над вражеската линия, запазвайки настоящата информация от бойното поле. Единственото оръжие, с което един водач може да разполага е неговият револвер – нищо повече от това.

Макар и да е толкоз уязвим, разузнавачът постоянно може да призове изтребителите на помощ, които нормално се движат на безвредната висота. При искане на подпомагане, водачът се качва в своята дребна Cessna O-2A Skymaster и лети в сърцето на борбата, до момента в който е във въздуха открива контакт с наземните сили, желае информация къде тъкмо се намират другарските елементи и къде се намира врага. Пилотът би трябвало да изстреля своите фосфорни ракети, с които да маркира задачата за бомбардировачите, а те ще се спуснат от своето въздушно прикритие.

Радиото може да оперира единствено на един канал – вероятно с базата, бойците на земята и изтребителите, само че не и по едно и също време с всички – сериозен пропуск, само че по време на Виетнамската война ще открием съществуването на някои доста съществени пропуски. В общи линии, летецът има за задача да следи придвижването на силите, да дава информация в базата, да насочва бомбардировачите и апропо да пилотира и да заобикаля вражеския огън.

В случай, че позициите могат да бъдат завладяни, той има свободата да търси повече подпомагане от самолети в околните райони, с които да обърне борбата в своя изгода. Тук идва ролята на капитан Джон П. Каламос – един от доста положителните фрагменти на армията по време на Виетнамската война. Роден в семейство на гръцки имигранти, неговата фантазия е в миналото да лети на тежки бомбардировачи. Армията обаче му дава дребният разследващ аероплан, като на него съумява да навърти към 1000 летателни часа и да взе участие в към 400 полета. През 1968 година съумява да влезе в историята с една доста специфична задача. Каламос е желал да лети на B-52, като по-голямата част от образованието му е минала на този аероплан, само че в следствие е изпратен в Южен Виетнам, като при типа на новата птица е много сюрпризиран.

Назначен е в авио базата на Да Нанг, която до 1965 година се превръща  в една от най-големите. Там ставаме очевидци на полети за въздушните сили, армията, пехотинците, тактическите бомбардировачи влизат на сервиз, разследващите задачи стартират от тази позиция, като доста скоро се открива, че просто няма смисъл да се прави нова база. Сред всички бойни машини са докарани и към 20 модела Cessna 0-1. През 1966 година разузнавачите би трябвало да окажат помощ в интервенция „ Стоманен тигър “, която има за цел да разшири северната граница с още 40 километра на север от Лаос до демилитаризираната зона сред Северен и Южен Виетнам.

При идването на Каламос, самолетите са сменени с малко по-модерни разновидности, само че вместо да получат някакво по-добро съоръжение, множеството са създадени за цивилни цели, въпреки всичко не е мъчно да се сложи едно по-модерно радио. Пилотите откриват, че при скорост от 180 до 220 км/ч,  умерено може да прелетят към 1600 километра с един контейнер. Обикновено при заход за бомбардировка, самолети като McDonnell F-4 Phantom II и F-100 Super Sabre се движат извънредно бързо, с цел да могат да маркират по-точно своята точка за поразяване.

Проблемът тук е, че без дребната Cessna, постоянно могат да пропуснат и да разтоварят своя товар върху другарските елементи – това към този момент се е случвало. Разузнавачите би трябвало не просто да маркират с акуратност, само че и да са сигурни къде тъкмо се намира вражеската позиция. Обикновено фосфорните ракети правят най-точна работа, само че по радиото постоянно се дават координати за заход. На земята пехотинци и други военни употребяват разнообразни цветни димки, с цел да се обозначат от високо.

Проблемът е, че Северен Виетнам бързо схваща какво тъкмо се случва и стартират ли да падат бели фосфорни ракети, бързо хвърлят цветните димки, с цел да объркат водачите още повече. В едно такова стълкновение, Калос получава сигнал за помощ, американска дивизия е нападната от бойци на Северен Виетнам и по всичко проличава, че позицията ще бъде изгубена. Изтребителите са подготвени да пуснат своите ракети, само че щом офицерите хвърлят червен пушек, доста бързо се появява втори подобен.

Решават да сменят цвета със зелен и още веднъж има два маркера. Очевидно е, че някой слуша на една и съща периодичност дружно с авиацията, затова би трябвало да се вземат малко по-кардинални решения. Битката продължава, само че водачът има една доста добра концепция. Докато самолетите циркулират в региона и чакат включване в борбата – освен това въоръжени до зъби, Калос декларира на наземните елементи да хвърлят жълт дим. Той доста добре знаел, че американската пехота няма подобен на въоръжение, само че внезапно в гората стартира да се разнася пушека на жълта димка, а към 30 секунди по-късно американците на земята оповестяват, че нямат такива, само че това към този момент е без значение. Следващият сигнал на Калос е „ Целта е точката с жълт дим, ваши са! “.

Висотата лумва в пламъци, а разузнавачът приканва идващите самолети за заход – практиката изисква най-малко още едно прекосяване, тъй като виетнамците имат доста положителни тактики да се прикриват. Тук не се постанова второ прекосяване. През идната година гръцкият водач прави доста разследващи задачи към горските лагери в Туонг Дюк, позициониран там още през 1965 година Зелените барети вършат своето първо бойно кръщене и се пробват да основат позиция, която да спре Северен Виетнам да употребява слабостите на границата с Лаос за нахлуване на американски сили. Именно там са позиционирани някои от най-хубавите отряди, включващи специфични сили, паравоенни формирования и.

Установеният лагер А-109 се намира в долината на близката река на към 50 километра югоизточно от Да Нанг. В сложна мрежа от връзка и дребни планински направления, тази стратегическа точка се разпределя сред две висоти. На разположение има минохвъргачки, артилерия и постоянно може да употребява близката въздушна база, с цел да охлади пристрастеностите на съперника. Според мемоари на Каламос, бойците имали опцията да извикат целия свят, изключително откакто въпросният „ свят “ се намира на толкоз малко разстояние от позициите им. По това време разузнавачите би трябвало да летят и да приканват колкото желаят изтребителя за отбрана. Около 6 самолета вършат постоянно курсове и наблюдават придвижването на съперника. През септември 1968 година Северен Виетнам към този момент знае, че би трябвало да удари с всички сили Да Нанг. Първи на пътя им излиза лагер А-109, като виетнамците приготвят 2 батальона и към 3000 войника за разполагане в дребните часове на нощта.

Впечатляващото в този миг е, че даже съумяват да пренесат артилерията си по терлици наоколо до вражеския лагер. В 2 часа сутринта на 28 септември елементи на 21 и 141 батальон атакуват и завладяват позициите Алфа и Браво, намиращи се на към 500 метра от главния лагерен периметър. Защитниците водят добре боят, само че най-после не могат да се оправят с хвърлените сили. Специалните елементи чакат да падне нощта и се приготвят за втори опит да изтласкат съперника от позицията. Войниците на Северен Виетнам нямат преимуществото на изненадата, само че са надалеч от концепцията да се предават. Сражението продължава денем, до момента в който не пада нощта и въздушните удари са парализирани.

Докато Каламос циркулира във въздуха и се пробва да даде точните координати, към неговият аероплан минават трасиращи патрони. Огневата линия е единствено на към 150 метра разстояние и в такива моменти е невероятно за самолетите да заходят, също така няма никаква светлина, с цел да се обозначат другарските елементи. Базата в Да Нанг приготвя през целия ден самолети и удря разнообразни позиции по тази линия, само че без някакъв необикновен триумф. Единственото, което остава на очите във въздуха е да изиска по-сериозна въздушна поддръжка и да бъдат изпратени задоволително добре заредени самолети във въздуха. Фантомите и Сейбърите към този момент са там и разполагат с клъстърни боеприпаси, както и бомби за общи цели.

При всяко кряскане на бомбардировачите, Каламос търка очите си няколко минути. Експлозиите на земята го заслепяват всякога. При осветяването на бойната линия се разкриват нови и нови тела на земята, само че виетнамците не се отхвърлят и не престават да настъпват. Те не стопират да търсят слаба позиция, в която да пробият отбраната и да продължат борбата в зона, която няма да разреши удар от въздуха. Трудно му е да дефинира кои са другари и врагове, а бомбите могат да навредят повече, в сравнение с да оказват помощ. Накрая по лична преценка пуска белите фосфорни ракети на позиция, като подрежда цялостен удар  с всички налични сили. Този път изисква от базата най-хубавото, което може да се изпрати.

Отговорът не закъснява. След като през целия ден се водят сражения, командването е превело в бойна подготвеност „ Спуки “ или „ Пъф магическият змей “. Това са все имена на самолета Douglas AC-47 – един от най-свирепите и артилерийски самолети по това време. Обикновено това е транспортен аероплан за преместването на тежка техника – танкове, БТР-и и други, само че в хода на войната се оказва, че може да се употребява като въздушна артилерия. Идеята е повече от прелестна, въпреки всичко това е мобилна позиция с допустимо най-хубавият късмет за удар от високо. Самолетът носи 3 броя 7.62 мм General Electric роторни картечници сложени от лявата товарна страна с два прозореца. Всяко една картечница разполага с 6 ротиращи цеви и тъкмо като Gatling картечниците могат да изстрелят сред 2000 и 6000 патрона в минута, като в една лента разполага с 5000 патрона. Обикновено в самолета се събират към 24 000 патрона.

След като „ Спуки “ получава зелена светлина да подреже короните на дърветата, водачът прави един пилонен завой – нормално назад на часовниковата стрелка “, до момента в който стрелецът употребява мерника си, с цел да стартира един доста дълъг и прецизен огън. По протокол, той би трябвало да обстрелва една зона в конусов огън, покривайки зона на футболно игрище. През нощта трасиращите патрони, напускащи картечниците могат да основат илюзията за оранжев лазерен лъч. Стоманеният дъжд може да посече безусловно всичко, което излезе на пътя му, а единствено след едно презареждане на лентите, шансът да остане нещо живо е безспорна нула. Концентрираният огън взема решение казуса и съумява да отнеме всяко едно преимущество на виетнамците. Малко след първото презареждане, наземните позиции дават сигнал за прекратяването на огъня – съперникът се изтегля.

Около 2 часа сутринта на 29 септември, Каламос е отзован. Според изчисленията на щаба, към 68 съперника са обезвредени по време на наземната борба, до момента в който стотици са ударени от въздуха. Гръцкият водач по-късно е награден с стоманен кръст за вярна работа, като признава, че от 1000 летателни часа, 833 от тях са в борба. Днес доста от неговите сътрудници признават, че е бил един от най-хубавите, въпреки и в никакъв случай да не се качва на B-52 в борба. След войната продължава да тренира за военен водач, само че по-късно избира  бизнес концепциите за развиване.

Снимки: Wikipedia