Всички ние сме затворници, но едни килии имат прозороци, а други - не - ХАЛИЛ ДЖУБРАН
ПО-ВЕЛИКО МОРЕ
Моята душа и аз отидохме при великото море, с цел да се окъпем в него.
Стигнахме до брега и тръгнахме да дирим скришно и усамотено кътче.
Както вървяхме, съзряхме човек, който седеше на сива канара – той държеше торба със сол и хвърляше стиски от нея в морето.
– Това е песимистът – сподели душата ми. – Да се махаме, тук не можем да се окъпем.
Продължихме и стигнахме до вдадена в морето линия суша. Там съгледахме човек, изправен върху бяла канара – той държеше обсипано със скъпоценни камъни сандъче, вадеше от него бучки захар и ги хвърляше в морето.
Това е оптимистът – сподели душата ми. – И той не трябва да види голите ни тела.
Поехме още веднъж и на брега забелязахме човек, който сбираше умрели риби и нежно ги пускаше назад във водата.
– И пред този не можем да се къпем – рече душата ми. – Това е човечният добротворец.
Отминахме нататък.
И стигнахме до място, където един човек обрисуваше сянката си върху пясъка. Прииждаха високи талази, които непрекъснато я изличаваха. Ала той я обрисуваше отначало и отначало.
– Това е мистикът – сподели душата ми. – Да бягаме надалеч от него.
И продължихме до безшумно заливче – там стоеше човек, който загребваше в шепа пяна от морето и я трупаше в алабастрово ястие.
– Това е идеалистът – рече душата ми. – Той сигурно не трябва да види голотата ни.
И се отдалечихме по-нататък. Внезапно чухме глас, който викаше:
– Ето морето! Ето го дълбокото море! Ето го необятното и могъщо море!
Като стигнахме там, откъдето долиташе гласът, съгледахме човек, който бе застанал заднишком към морето и бе долепил до ухото си раковина, с цел да слуша шепота му.
И душата ми сподели:
– Да се махаме отсам. Това е реалистът — той загърбва всичко, което не е кадърен да схване, и се залавя за някоя детайлност.
Закрачихме още веднъж. И измежду камънаци и плевели съзряхме човек, заровил главата си в пясъка. Рекох на душата си:
– Тук можем да се окъпем. Той не ни вижда.
– Не, не можем – възпротиви се душата ми. – Този е най-гибелният от всички. Това е пуританът.
Тогава безгранична тъга се изписа върху лицето на душата ми и задави гласа й.
– Да си отиваме – пророни тя, — няма скришно и усамотено кътче, където да се окъпем. Не ще оставя вятъра да развява златистите ми коси, ни вятърът да разкрива белите ми гърди, ни светлината да разбулва свещената ми голота.
И ние се отдалечихме от това море и тръгнахме да търсим друго, по-велико.
„ Безумецът “
Халил Джубран Халил
