По-лесно ни е да се усмихваме, когато нещата в живота

По-лесно ни е да се усмихваме, когато нещата в живота ни „ вървят както би трябвало “. Може да сме разкрили съвършената „ златна среда ", да сме намерили мечтаната работа, да сме основали подкрепящо и любящо семейство и да установяваме, че като цяло нещата вървят много безпрепятствено. Но какво да кажем, когато този съвършен сътрудник изневерява? Или ни уволнят? Или това любящо семейство отхвърля нещо, скъпо на сърцето ви? Какво се случва на равнище душа и за какво реакцията ни на споровете е жизненоважна за израстването ни, което следва от претърпяната болежка?
Вярвате или не, ние не сме просто жертви на събитията. Да, факторите от заобикалящита ни среда играят голяма роля в цялостното ни развиване. Още в детството ни учат по какъв начин да се отнасяме към самите себе си и към това, което се случва в света към нас. Нагласите ни съвсем не се трансформират и в зрелост. Не е наложително обаче това да остане по този начин. Винаги сме свободни да изберем идната си стъпка, идната си реакция и идната си цел.
И по този начин, по какъв начин да реагираме, когато животът ни бие бърз шут откъм гърба? Дали да се ядосваме и да проклинаме Вселената или Бог? Стоварваме ли проблемите си на тези към нас, чийто живот наподобява към момента върви сносно? Влизаме ли в режим „ Отшелник ", затваряме ли се в уединение, изпадаме ли в едномесечен самосъжалителен прочувствен запой? Или се отдръпваме от мъчителната обстановка и се опитваме да забележим дали има нещо, което да научим от случилото се. Нещо положително, което би могло да произлезе от всичко това. Дали пък Вселената не е пратила нещата „ по дяволите ", с цел да ни направи път за нещо още по-хубаво и значимо?

„ Предизвикателствата на живота не би трябвало да ви парализират; те би трябвало да ви оказват помощ да откриете себе си. " – Бърнис Джонсън Рейгон

Научих, че животът в действителност е въпрос на персонална позиция. Можете да живеете 90 години и всеки ден да е необикновен и целенасочен - изпълнени с креативен упоритости. Или можете да изживявате еднакъв сивичък ден още веднъж и още веднъж в продължение на 90 години. Наистина зависи от вас, без значение от кое място идвате, кои са родителите ви, какъв пол или раса сте, или от каква народност. Да, тези фактори носят своите неоспорими битки и предопределености, само че те също би трябвало да бъдат прегледани по напълно нов метод. Когато човек вижда „ минусите “ не като спънки, а като катализатори за мотивация, светът се отваря и се цялостни с нови благоприятни условия.

Ако най-великите водачи, миротворци, оратори, любящи сърца на нашето време се бяха оставили да бъдат просто жертви на събитията, представете си какъв брой празен би изглеждал този свят - без гласовете им въобще да бъдат чути, без измененията, които са провокирали делата и мислите им. Искам да кажа, че всеки от нас има тази дарба в себе си - да направи такива необикновено прелестни, страхотни неща. Единствената разлика сред „ нас “ и „ тях “ е по какъв начин избираме да се виждаме в подтекста на останалия свят.
Често в процеса на духовното израстване хората изпитват мощна, разтърсваща, преобръщаща болежка. Защо е по този начин ли? Помислете за пътуването на гъсеницата през метаморфозата. Ако визията й се простираше единствено до това да стане най-хубавата гъсеница на планетата, тя щеше да се отхвърли от същинската си цел, която е да се трансформира във величествена пеперуда. Гъсеницата би трябвало да бъде отворена към вярата, че е доста повече от това, което физически може да види в този момент и че след време естествено ще се трансформира в своето сюблимно величие. Тя няма потребност да го възнамерява, или да се надява на това, или да го желае. Но тя ще премине през цялостното заличаване на настоящето си аз и това, което знае в този миг като гъсеница. Този развой може да бъде ужасяващо и обезпечено мъчителен.

„ Как човек става пеперуда? Той би трябвало да толкоз мощно да желае да се научи да лети,  че да е подготвен да се откаже да бъде гъсеница. " – Трина Паулус

И когато израстваме, без значение дали интелектуално, умствено, духовно или всичко дружно, ние не сме доста по-различни от гъсеницата. Често се раздираме, сърцата се разтапят, разрушават и бият в неузнаваема каша, само че в последна сметка устояваме като по-силна, по-мъдра версия на предходното си аз. Превръщаме се в копнежната пеперуда. Само като хора, ние можем да вършим това непрестанно през целия си живот, до момента в който прекосяваме през житейските си уроци и претърпяваме това, което бихме възприели като тези „ мъчителни “ моменти в живота си. Онези времена, в които се връщаме обратно и спомените от този момент към момента могат да ни накарат да плачем, да провокират яд, горест или даже виновност и страдание.

Тези прекарвания ни разпъват от вътрешната страна и могат да ни наранят по ужасяващ метод, само че в случай че гледаме на болката като на мярка за мощ, постоянно осъзнаваме, че сме доста по-способни да се оправим с тестванията на живота, в сравнение с в миналото сме си представяли. И с това идва ненадейно почитание към болката, когато стартирате да осъзнавате, че без нея не бихте били индивида, който сте през днешния ден, тъй като болката е тази, която ви тласка да се изправите против величието си и да преследвате своята безконечна цел. Именно в болката намираме благодарност за дребните неща, които одобряваме за даденост всеки ден. И ние сме надарени да знаем, че насмалко битка, в никакъв случай няма да се научим по какъв начин да се освободим изцяло от самоунищожителните парадигми, които обществото е вкоренило в нас. Болката ни провокира и може да бъде най-големият ни мотиватор за смяна - катализатор за ново начало.



Източник