Стайко Мурджев: “Солунските съзаклятници“ е историята на нашия общ род, кодирана дълбоко в гените ни
Пловдивският спектакъл подари на публиката трогателен театър „ Солунските съзаклятници ”. Представлението получи и справедливо самопризнание пет номинации за награди " Икар " на Съюза на артистите в категориите " Сценография " за Никола Балабанов, " Майсторско техническо реализиране " на техническите екипи, " Поддържаща женска роля " - Елена Кабасакалова и Маргита Гошева, " Режисура " - Стайко Мурджев.
Прочетете още
- Г-н Мурджев, прелестен театър „ Солунските съзаклятници ”, който се обръща към един от тези епизоди от българската история, които разделят полярно - герои или луди глави, деца или прибързано остарели млади мъже, изгубили религия в живота и още повече - в справедливостта. Как ви е прочет охте техните облици?
- Живеем във време на рисков поляритет във връзка с патриотичното възприятие и родовата еднаквост. В последните години в публичното говорене и въодушевление махалото удря все по-бясно ту в едната прекаленост, ту в другата, а точно – или коренен национализъм, или тотално отказване на родовата памет. А рационалният и сериозен разум знае, че няма истина там, където има крайности, истината е постоянно в междинния път, в никакъв случай в рисковото. Именно по този начин ме притегли тази пиеса - с тази двойственост на смисъла, с всичките „ за “ и „ срещу “, раждащи се към персонажите и техните дейности. Георги Данаилов основава драматургичен шедьовър, който съдържа в себе си един приказен смислов лабиринт от морални, обществени, политически и най-много човешки неразрешими алтернативи и нравствени парадокси - трагични в липса на правилен излаз, само че и красиви в мащаба и неотвратимостта си. Моето първо потресение от този текст беше, че в действителност той споделя за една група деца – не мъже и дами в млада възраст, а безусловно деца, които са се устремили към гибелта с безспорна непреклонност, макар любовта и ероса, които ги дебнат на всички места, и ги примамват в нежните си обятия, с цел да ги спасят. Дали тези деца са герои, или нарушители? Дали тези деца са революционери, или терористи? Отговор нямам, знам единствено, че те са това, което са техните вярвания, дейности и последствия от тях. А присъдата е комплицирана, тя не може да бъде еднопосочна, както обичаме да бъде в днешно време.
- Георги Данаилов написа прелюдия към пролога и дейностите, в които разказва кои са героите, обстановката, даже външния им тип. Ви е не ги следва те. Например вашият Орце не е прикрит зад широкопола шапка, в противен случай, лишен е от всевъзможни благоприятни условия за анонимност. Защо избяга хте от тези опори, които създателят дава?
- В академичното си обучение, а и през годините на професионална работа, възпитах в себе си неумолимо и ревниво почитание към света на създателя. Авторовият свят е нещо жизненоважно за спектакъла и се пробвам да го запазвам и развъртвам. Това обаче не би трябвало да блокира и ограбва креативния поток, както моя, по този начин и на актьорите. В правенето на спектакъла аз обмислям за себе си като за един добре подготвен акушер, който участва на раждането на облици и светове, и които знае по кое време да прояви мощ или деликатност, с цел да направи това раждане сполучливо. Именно изхождайки от артиста и неговата природа, вадя есенцията на героя, а от време на време тя е друга от тази, която предлага създателят. И в това няма разкол или протест към драматурга, по-скоро одобрявам тези жестове като креативно съавторство.
- Защо в този момент поглежда те към този текст? Какъв път извървя хте, с цел да посегне те към него?
- Всеки един театър, който сътворявам, съдържа в себе си житейски аспект, през който минава животът ми. Винаги съм мислел за нас – хората на изкуството – като за благословени и предпазени хора, тъй като ни е възложен достъп до една вторична действителност, тази на сцената, през която, предпазено и безвредно, да преминем през най -опасните премеждия, с които може да ни сблъска ориста и да останем непокътнати в ежедневния живот. Това е едно по-сложно, високо и като че ли нереално размишление за задачата на изкуството, само че аз същински се уповавам на тази концепция. И точно през тази философия имам вяра, че и „ Солунските съзаклятници “ е парче действителност, което ме сблъсква със обстановки и въпроси, пред които би трябвало да се изправя, с цел да надградя себе си и да продължа нататък по-мъдър и по-разбиращ. А що се отнася до творческо-професионалните качества на текста, то дръзвам да настоявам, че това е нелесен текст, комплициран психически калейдоскоп, за който би трябвало да си зареден освен с предварителни съответни познания и разбирания, само че и с подготвеност за разбор и състрадание към изключително тънки, парадоксални и редки човешки връзки и обстановки, изискващи хирургическа акуратност на мозъка и високо вибриране на сърцето.
- Може ли да се поправи несправедливото човешко общежитие с тротил?
- Бих споделил, че тротилът е една ужасна част от цялата тази неправда.
- " Когато гробарите си свършат работата, идва ред на историците... " - думи на Сарафов. Така ва ли е в действителност, забравени ли са тези луди глави?
-Щом в днешния ден ги пресътворяваме на сцената, извикваме облиците им, реконструираме ги, възвръщаме ги, доизмисляме ги, значи не, не са забравени. Забравата е най-страшната присъда на времето, а по всичко проличава, че тя е отминала тези хора и тяхното дело.
- Гледайки четиримата артисти, като че ли функциите са разпределени от драматурга…
- Истината е, че те не са четирима, а петима, тъй като на ролята на Коста Кирков се редуват двама – Димитър Банчев и Борис Кръстев. В театъра споделяме, че вярното систематизиране на функциите е към този момент на половина свършена работа и мисля, ченаистина е по този начин. Много е значимо за дадена роля да намериш точния артист, който да носи чувствителността и мирогледа, съдържащи се в нея. Няма по-тежко задължение за артиста, в случай че е подложен в оковите на несъответствуваща и далечна за него роля. И петимата млади артисти са впечатляващи със своята модерна рефлективност, бърза мисъл и опция за майсторско жонглиране с разнообразни театрални средства. За мен беше значимо и четирите персонажа да бъдат разказани през логиката на напълно младия разбунтувал се дух, търсех една по чуплива и в това време реактивна органика. Опитвах се непременно да избягаме от клишето за патриотарска неустрашимост, през която е повече от предстоящо да се опишат тези облици. За благополучие трупата на Пловдивския трагичен спектакъл съдържа в себе си цялата палитра от актьорски капацитет и качества, тъй че не беше по никакъв начин мъчно да изградим тази по-сложна визия за персонажите.
- Извел с те стареца в ролята на повествовател, до момента в който в пиесата той има директно присъединяване в действието. Пример е сцената при Борис, когато получава парите от Емили. Тогава в спектакъла ви се появява младият Павел Шатев. Защо го отстранява те от действието ?
- Образът на Павел Шатев е поразителен и в действителния живот, и в този на пиесата. Има нещо непреодолимо трагично в неговия злокобен житейски край – пренебрегнат на бунището като старозаветния Йов… Този облик имаше за задача да спои, рамкира и в това време да катализира действието и неговия темп. Той е неизменима част от описа, само че и едно странично, обективно око, което би могло да прави оценка и разсъждава над случилото се, само че без да осъжда. Не бих споделил, че обликът на възрастния Павел Шатев е просто повествовател, той е доста повече, той е основател на описа, негов извор.
- В миг на разделение вие разказвате една обща история, която би трябвало да ни сплотява, само че май е причина за дълбоки разриви. Как гледа те на всичко, което се случва във взаимоотношенията ни със Северна Македония?
- Аз съм космополитно организиран хуманитарист. Вярвам в силата на разговора, консенсуса и общия път. Знам, че насилието и страхът са път за на никое място. Хегел е споделил, че който не познава историята си, е наказан да я изживее отначало, смразяващи са тези думи, предупреждаващи за това ницшеанско постоянно завръщане на предишното, една обречена повторяемост на нещастието и разрухата. Голямата цел на групата на гемиджиите е да извърнат взора на Европа към проблемите на още поробените Македония и Одринско и по този начин да подкрепят процеса по освобождението им, а вместо това атентатът им провокира невиждани кръвопролития и зверства над българите в Солун. Пътят към пъкъла е застлан с положителни планове, а единственият метод да не тръгваме още веднъж по него е знанието, насъбрано от уроците на предците ни. В спектакъла има една имитация, която постоянно отеква като предупредителен гонг в съзнанието ми: „ Всички сме един жанр. “ –да, атентатите в Солун са наша обща родова контузия и ние би трябвало да помним горчивия ѝ урок, с цел да опазим мира - това толкоз рядко и нежно цвете, едвам крепящо се на бурния вятър на Балканите.
- Гледайки такива спектакли, човек си задава въпроси за безрадостната орис българска. Защо българите реализират въжделенията си постоянно с такива трагични саможертви, с някаква трагична неизбежност?
- Не бих се заел с изказванието, че претекстът за саможертвата е непроменяемо български, по-скоро го припознаваме като наш през християнството. От Евангелието и житията на светците знаем и помним, то като че ли е закодирано в нашето групово несъзнавано, че нищо истинно и значимо не може да бъде реализирано, в случай че не премине през огъня на страданието и самопожертвованието. Това е някаква неотменна част от комплицирания ребус на народопсихологията ни. А саможертвата постоянно е трагична, само че и екстатично красива. Ние българите обожаваме хубостта на трагичното по един изключително спокоен и човешки метод, и мисля, че това е почтено за почитание.
- Тази пиеса приказва за предишното ни, само че не е ли и прочит на съвремието ни, на невъзможността да вървим напред без катаклизми, без чувството за взаимозависимост от непозната поддръжка?
- Катаклизмите са неизбежни, никоя история не е роман за безоблачно и хармонично пътешестване, рани е имало и постоянно ще има, само че дано не забравяме, че раните са местата, през които светлината нахлува във вътрешността ни. Да, тази пиеса споделя за събития от мрачното минало, само че тя във висшата си задача е самобитен факел, с които да осветяваме пътя напред и да помним, че непознатата поддръжка и грижа са нещо належащо и потребно, само че единствено до такава степен, докъдето не стартират да се израждат според и надзор. Да, ние като народ носим в груповата си душа една особена податливост към поклонение пред непознатия престиж, само че носим и избухливия подтик на протеста, когато търпението изненадващо свърши. Непредвидим е българския темперамент и точно в неговата непредвидимост се крие тайната на оцеляването му.
- Какво се надява те да прочете публиката в спектакъла " Солунските съзаклятници "?
- Много бих желал, до момента в който фенът следи от тъмнината на салона този красиво-болезнен трагичен епос за отминали дни и събития, човешки пристрастености и инциденти, да не не помни, че това е историята на нашия общ жанр, че този човешки въртоп е кодиран някъде надълбоко в гените ни и че историята, която се разиграва горе на сцената, е персоналната историята на всеки един в зрителната зала. Защото всички сме един жанр.
Прочетете още
- Г-н Мурджев, прелестен театър „ Солунските съзаклятници ”, който се обръща към един от тези епизоди от българската история, които разделят полярно - герои или луди глави, деца или прибързано остарели млади мъже, изгубили религия в живота и още повече - в справедливостта. Как ви е прочет охте техните облици?
- Живеем във време на рисков поляритет във връзка с патриотичното възприятие и родовата еднаквост. В последните години в публичното говорене и въодушевление махалото удря все по-бясно ту в едната прекаленост, ту в другата, а точно – или коренен национализъм, или тотално отказване на родовата памет. А рационалният и сериозен разум знае, че няма истина там, където има крайности, истината е постоянно в междинния път, в никакъв случай в рисковото. Именно по този начин ме притегли тази пиеса - с тази двойственост на смисъла, с всичките „ за “ и „ срещу “, раждащи се към персонажите и техните дейности. Георги Данаилов основава драматургичен шедьовър, който съдържа в себе си един приказен смислов лабиринт от морални, обществени, политически и най-много човешки неразрешими алтернативи и нравствени парадокси - трагични в липса на правилен излаз, само че и красиви в мащаба и неотвратимостта си. Моето първо потресение от този текст беше, че в действителност той споделя за една група деца – не мъже и дами в млада възраст, а безусловно деца, които са се устремили към гибелта с безспорна непреклонност, макар любовта и ероса, които ги дебнат на всички места, и ги примамват в нежните си обятия, с цел да ги спасят. Дали тези деца са герои, или нарушители? Дали тези деца са революционери, или терористи? Отговор нямам, знам единствено, че те са това, което са техните вярвания, дейности и последствия от тях. А присъдата е комплицирана, тя не може да бъде еднопосочна, както обичаме да бъде в днешно време.
- Георги Данаилов написа прелюдия към пролога и дейностите, в които разказва кои са героите, обстановката, даже външния им тип. Ви е не ги следва те. Например вашият Орце не е прикрит зад широкопола шапка, в противен случай, лишен е от всевъзможни благоприятни условия за анонимност. Защо избяга хте от тези опори, които създателят дава?
- В академичното си обучение, а и през годините на професионална работа, възпитах в себе си неумолимо и ревниво почитание към света на създателя. Авторовият свят е нещо жизненоважно за спектакъла и се пробвам да го запазвам и развъртвам. Това обаче не би трябвало да блокира и ограбва креативния поток, както моя, по този начин и на актьорите. В правенето на спектакъла аз обмислям за себе си като за един добре подготвен акушер, който участва на раждането на облици и светове, и които знае по кое време да прояви мощ или деликатност, с цел да направи това раждане сполучливо. Именно изхождайки от артиста и неговата природа, вадя есенцията на героя, а от време на време тя е друга от тази, която предлага създателят. И в това няма разкол или протест към драматурга, по-скоро одобрявам тези жестове като креативно съавторство.
- Защо в този момент поглежда те към този текст? Какъв път извървя хте, с цел да посегне те към него?
- Всеки един театър, който сътворявам, съдържа в себе си житейски аспект, през който минава животът ми. Винаги съм мислел за нас – хората на изкуството – като за благословени и предпазени хора, тъй като ни е възложен достъп до една вторична действителност, тази на сцената, през която, предпазено и безвредно, да преминем през най -опасните премеждия, с които може да ни сблъска ориста и да останем непокътнати в ежедневния живот. Това е едно по-сложно, високо и като че ли нереално размишление за задачата на изкуството, само че аз същински се уповавам на тази концепция. И точно през тази философия имам вяра, че и „ Солунските съзаклятници “ е парче действителност, което ме сблъсква със обстановки и въпроси, пред които би трябвало да се изправя, с цел да надградя себе си и да продължа нататък по-мъдър и по-разбиращ. А що се отнася до творческо-професионалните качества на текста, то дръзвам да настоявам, че това е нелесен текст, комплициран психически калейдоскоп, за който би трябвало да си зареден освен с предварителни съответни познания и разбирания, само че и с подготвеност за разбор и състрадание към изключително тънки, парадоксални и редки човешки връзки и обстановки, изискващи хирургическа акуратност на мозъка и високо вибриране на сърцето.
- Може ли да се поправи несправедливото човешко общежитие с тротил?
- Бих споделил, че тротилът е една ужасна част от цялата тази неправда.
- " Когато гробарите си свършат работата, идва ред на историците... " - думи на Сарафов. Така ва ли е в действителност, забравени ли са тези луди глави?
-Щом в днешния ден ги пресътворяваме на сцената, извикваме облиците им, реконструираме ги, възвръщаме ги, доизмисляме ги, значи не, не са забравени. Забравата е най-страшната присъда на времето, а по всичко проличава, че тя е отминала тези хора и тяхното дело.
- Гледайки четиримата артисти, като че ли функциите са разпределени от драматурга…
- Истината е, че те не са четирима, а петима, тъй като на ролята на Коста Кирков се редуват двама – Димитър Банчев и Борис Кръстев. В театъра споделяме, че вярното систематизиране на функциите е към този момент на половина свършена работа и мисля, ченаистина е по този начин. Много е значимо за дадена роля да намериш точния артист, който да носи чувствителността и мирогледа, съдържащи се в нея. Няма по-тежко задължение за артиста, в случай че е подложен в оковите на несъответствуваща и далечна за него роля. И петимата млади артисти са впечатляващи със своята модерна рефлективност, бърза мисъл и опция за майсторско жонглиране с разнообразни театрални средства. За мен беше значимо и четирите персонажа да бъдат разказани през логиката на напълно младия разбунтувал се дух, търсех една по чуплива и в това време реактивна органика. Опитвах се непременно да избягаме от клишето за патриотарска неустрашимост, през която е повече от предстоящо да се опишат тези облици. За благополучие трупата на Пловдивския трагичен спектакъл съдържа в себе си цялата палитра от актьорски капацитет и качества, тъй че не беше по никакъв начин мъчно да изградим тази по-сложна визия за персонажите.
- Извел с те стареца в ролята на повествовател, до момента в който в пиесата той има директно присъединяване в действието. Пример е сцената при Борис, когато получава парите от Емили. Тогава в спектакъла ви се появява младият Павел Шатев. Защо го отстранява те от действието ?
- Образът на Павел Шатев е поразителен и в действителния живот, и в този на пиесата. Има нещо непреодолимо трагично в неговия злокобен житейски край – пренебрегнат на бунището като старозаветния Йов… Този облик имаше за задача да спои, рамкира и в това време да катализира действието и неговия темп. Той е неизменима част от описа, само че и едно странично, обективно око, което би могло да прави оценка и разсъждава над случилото се, само че без да осъжда. Не бих споделил, че обликът на възрастния Павел Шатев е просто повествовател, той е доста повече, той е основател на описа, негов извор.
- В миг на разделение вие разказвате една обща история, която би трябвало да ни сплотява, само че май е причина за дълбоки разриви. Как гледа те на всичко, което се случва във взаимоотношенията ни със Северна Македония?
- Аз съм космополитно организиран хуманитарист. Вярвам в силата на разговора, консенсуса и общия път. Знам, че насилието и страхът са път за на никое място. Хегел е споделил, че който не познава историята си, е наказан да я изживее отначало, смразяващи са тези думи, предупреждаващи за това ницшеанско постоянно завръщане на предишното, една обречена повторяемост на нещастието и разрухата. Голямата цел на групата на гемиджиите е да извърнат взора на Европа към проблемите на още поробените Македония и Одринско и по този начин да подкрепят процеса по освобождението им, а вместо това атентатът им провокира невиждани кръвопролития и зверства над българите в Солун. Пътят към пъкъла е застлан с положителни планове, а единственият метод да не тръгваме още веднъж по него е знанието, насъбрано от уроците на предците ни. В спектакъла има една имитация, която постоянно отеква като предупредителен гонг в съзнанието ми: „ Всички сме един жанр. “ –да, атентатите в Солун са наша обща родова контузия и ние би трябвало да помним горчивия ѝ урок, с цел да опазим мира - това толкоз рядко и нежно цвете, едвам крепящо се на бурния вятър на Балканите.
- Гледайки такива спектакли, човек си задава въпроси за безрадостната орис българска. Защо българите реализират въжделенията си постоянно с такива трагични саможертви, с някаква трагична неизбежност?
- Не бих се заел с изказванието, че претекстът за саможертвата е непроменяемо български, по-скоро го припознаваме като наш през християнството. От Евангелието и житията на светците знаем и помним, то като че ли е закодирано в нашето групово несъзнавано, че нищо истинно и значимо не може да бъде реализирано, в случай че не премине през огъня на страданието и самопожертвованието. Това е някаква неотменна част от комплицирания ребус на народопсихологията ни. А саможертвата постоянно е трагична, само че и екстатично красива. Ние българите обожаваме хубостта на трагичното по един изключително спокоен и човешки метод, и мисля, че това е почтено за почитание.
- Тази пиеса приказва за предишното ни, само че не е ли и прочит на съвремието ни, на невъзможността да вървим напред без катаклизми, без чувството за взаимозависимост от непозната поддръжка?
- Катаклизмите са неизбежни, никоя история не е роман за безоблачно и хармонично пътешестване, рани е имало и постоянно ще има, само че дано не забравяме, че раните са местата, през които светлината нахлува във вътрешността ни. Да, тази пиеса споделя за събития от мрачното минало, само че тя във висшата си задача е самобитен факел, с които да осветяваме пътя напред и да помним, че непознатата поддръжка и грижа са нещо належащо и потребно, само че единствено до такава степен, докъдето не стартират да се израждат според и надзор. Да, ние като народ носим в груповата си душа една особена податливост към поклонение пред непознатия престиж, само че носим и избухливия подтик на протеста, когато търпението изненадващо свърши. Непредвидим е българския темперамент и точно в неговата непредвидимост се крие тайната на оцеляването му.
- Какво се надява те да прочете публиката в спектакъла " Солунските съзаклятници "?
- Много бих желал, до момента в който фенът следи от тъмнината на салона този красиво-болезнен трагичен епос за отминали дни и събития, човешки пристрастености и инциденти, да не не помни, че това е историята на нашия общ жанр, че този човешки въртоп е кодиран някъде надълбоко в гените ни и че историята, която се разиграва горе на сцената, е персоналната историята на всеки един в зрителната зала. Защото всички сме един жанр.
Източник: trafficnews.bg
КОМЕНТАРИ