В очите на необикновените
Пиша това, когато към този момент – за следващ път – съм изтощена от шума. Шумът не ме побира – аз съм прекомерно необятна за неговите кресливи граници; под звук разбирам всичко това, което ме заобикаля и се явява един тип разстройване: пребивавам на „ отзивчиво ” място и тук моторите на рейсовете са зли чудовища, които бумтят като парни локомотиви, повече в сравнение с всяко друго място – по този начин ми се коства. Автомобили с развалени ауспуси, гневни мотори, давещите се едно-друго кучета и дивите деца на съседите от първия етаж… - те постоянно са пред блока и в сянката на долу-то наподобяват на едри квичащи петна – да, петна, а не точки, макар дребния си размер. Постоянно подскачащи петна, подиграващи се с крехкостта на моя спокоен и наблюдателен свят; енергични дечица, които нямат спирачки. Това е моят квартал – изнурен от отскачане и тръпнене в ежедневното, и даже няма да сбъркам, в случай че кажа тривиално съществуване.
Но аз се връщам от различен свят. Изолиран, само че жив и съответен. Свят, който ме стопли – без възторг, без прочувствени изблици; само че не без обич. Свят, който ме стопли, без да загарям. И когато се връщам, съм в потрес. Кой ме сложи на това пусто място – измежду еснафите, които всеки уикенд пълнят багажниците на колите си с бира и чипс и отпрашват на изток? Разбира се, тук е моят дом. Оглеждам картините по стените – голо женско тяло, риба, портрет, абстракция с откъс от Шекспир… Тези картини са празни, сложени тук. Да, в тях има доста дух. Но аз като познавач повече на духа, в сравнение с неговите материални проявления, бих споделила в този момент: тези картини са празни без техните създатели. Без техния дух, тяхната външност, глас, проблеми. Нищо не коства толкоз, колкото златото, което тече от нечие наличие – живо, контактно, действително. И нереално от време на време.
Когато влязох там, той ме посрещна с смешка. Беше гол до кръста, глътнал корема си, изпечен от италианското морско слънце, с тютюнев цвят панталон и комфортни обувки. На главата му бяха поставени очилата с присъщата им форма – яйце с издължени краища, може би. Очила с диоптър.
Влязох, а тя пърхаше с лека дреха из стаята. Косата й падаше тежко, както постоянно, в асиметрична класификация – съкратен едвам видим бретон и плавни къдрици с друга дължина. Гърдите й бяха отпуснати, по-точно непристегнати – необятни и едри. Настана лек ужас, в който аз се завайках и запитах дали облеклото ми е уместно за театралничене. Носех и други облекла, само че бързо стана ясно, че дългата пола и потникът на райета са излишни; късата пола и блузата с ръкави се одобриха добре.
Отворих виното с неговия тирбушон. Отдавна не държа мъжете да отварят виното. Признавам, по-важно ми е бутилката да бъде отворена и виното налято в чаша – по опция огромна, тънкостенна и със столче, - в сравнение с огромната суматоха към намесата на джентълмена и неговите красноречиви, от време на време преиграващи жестове по отварянето. Освен това се научих да го върша сама и дръзвам да настоявам, че се оправям.
Виждала съм я да отваря вино – тя първо издърпва с въртеливо придвижване на ръцете цялата обвивка към гърлото на бутилката, и чак тогава стартира да върти тирбушона в тапата; прави това едновременно и след това единствено се чува „ пук ” и тапата изскача, до момента в който тя напряга лицето си в гримаси, по-характерни за мъж, който се мъчи да вдигне тежко. Мисля, че по-късно тя не се занимава повече с тапата и инструмента, на който е забодена тя; евентуално те остават за след това, когато ще се заеме с най-голямa внимателност да вкарва всичко в ред.
А ето, той към този момент приказва. При това с необикновено неудовлетворен звук. Той споделя, че би трябвало да има ред и че когато за всяка движимост или инструмент, или помагало, има особено място, т.е., когато има ред, художникът може да работи. Тя му се опълчва с медено-кисел гласец: „ Ама то има място! Ето, щипките са в кутията! ” Той й опонира, като отвръща, че не всички щипки са в тази кутия и се получава един леко раздразнителен, само че въпреки всичко гальовен любовен спор.
Но ще се върна едно деяние обратно и ще направя една образна обиколка на ателието. Казват, детайлите са значими. Казват още, че повествованието постоянно изостава по значимост спрямо безкрайните прелестни описания. Аз не мога да потвърдя нито едното, нито другото. За мен страстта и споделеният контакт са задоволителен мотив, с цел да пиша. Особено, когато те са едвам обозрими, напълно недостижими, парят по върха на пръстите, само че ги усещаш само с фините сетива.
И по този начин, разположен съм в стаята, в която те спят. Там също посрещат другари. Там е компютърът и цялата музика въобще. Стените са оголени – до тухла, а стената в дъното е обкована с дъски, на които са забодени остарялата китара на баба му, режисьорска клапа, останала от минал план, и несъмнено, картини. Предимно голи женски фигури. Неговите дами.
Бих желала да се въздържа от коментар, само че не тъй като картините му не ми харесват – в противен случай. Просто думите, които може да изкаже човек на словото, са прекомерно кухи и профански. Бих желала да кажа, че ми харесва – на мен ми харесва! – погледа върху очите, които са също асиметрично ситуирани, както най-често са и гърдите; че ми харесват цветовете, които той самичък прави и са присъщи за него – интервали на синьо, интервали на червено… Просто ще кажа, че това, което той рисува, ми харесва, вместо да върша обстоен сериозен разбор, за какъвто въобще не съм готова. Приемам ги, те работят в мен, подтикват ме към пристрастеност, каквато може да изпита единствено освободеният дух и ме откъсват от бита по непоказен, вътрешно допустим метод.
За разлика от неговите думи, с които той постоянно декларира, че е над бита: те звучат леко нападателно. Когато той заприказва за доброволния отвод от разкош като климатик, да вземем за пример, в тона му се долавя жлъчност. Но най-вече ме жегва, когато заприказва за мен самата – с две думи, за моята самостоятелност и отхвърли от комфорт, с който ще я реализира. Но защото на мен ми се желае аз да съм тази, която мисли, следи и търси контакт – тази, която се любува – ще подмина това отклоняване към неговото упорито мислене за моя свят.
В стаята на масата има рисунки, които тя е рисувала. С молив върху амбалажна хартия. Тя се приготвя за банкет в Академията и точно по тази причина съм тук аз: с цел да театралнича.
‘Трудно се рисуват младежи. При тях всичко е вярно и в случай че не го направиш 100 процентово вярно, нищо не си направил. Друго е с възрастните хора..’ – приказва й той, когато тя прави нейните към този момент смели и съществени придвижвания с молива, разкрачена пред листа, който е прикован с щипка за спонтанния статив. Може би фактът, че тук няма нито един същински статив, каквито съм виждала да продават в магазините за художнически материали, а единствено пригодени остарели плоскости към дървени стълбички или други подобаващи неща, приказва за това какъв брой друг е той от другите. Неговото ателие е такова, че на него да му е комфортно, само че то е и цялостно с неговия метод. А в последно време и с нейния. Те са разнообразни от методите на другите: той не рисува етюди, тя го прави по обвързване. Той не рисува акварели – през днешния ден по изключение работи с акварелна техника.
Докато разтварям и сипвам виното, той към този момент е подготвил подиума, на който ще застана, с цел да ме рисуват. Това в действителност е подиум, само че аз би трябвало да седна в бръснарския стол, който той е намерил преди доста време в антикварен магазин. Истински бръснарски стол. Аз не пристигам тук за пръв път и познавам този стол: един път даже, при разгулен ваучър, паднах върху него и го счупих.
‘Застани в тази, отпуснатата поза.’, споделя тя.
‘А по този начин не е ли по-добре?’, запитвам аз, кръстосвайки краката си и с вярата въпросът ми да не ги възмути или ядоса.
‘Не’, строго отвръща той и аз се отпущам, напълно леко облягайки се обратно.
Питам ги дали ще мога да пуша и да пия, до момента в който театралнича. А тя ми подготвя пепелник, до момента в който той поставя постамента за него и за чашата.
‘Моят преподавател не ни позволяваше даже да си приказваме!’, споделя той и демонстрира изчерпателен взор върху стойката ми. ‘Ръцете малко по-назад. Както бяха преди малко’.
Тя работи, а той се намесва дотолкоз, че в един миг аз мисля – той е като същински даскал! Пълноценен наставник, той й демонстрира къде да ускори, къде да издължи (особено при ръцете), къде пада светлината…
‘Гледаш и преценяваш дали това е тя’, споделя той.
Слушаме Адриано Челентано. Дълъг лист от части. Зазвучава ‘La Situazione Non E’Buona’ и аз го запитвам какви са политическите пристрастия на Челентано.
‘Той е кисело старче’, изяснява той, движейки се сред мен и нея, към този момент облечен с риза, само че не и закопчана.
‘Тук той споделя, че обстановката с политиката не е добре, с стопанската система не е добре, с приятелите не е добра, даже водата му пречи!’
А аз чувствам по какъв начин безшумно се влюбвам в тембъра и характера на Челентaно и ми се желае аз да съм онази ефирна и лека (в положителния смисъл) жена в дълга бяла рокля, с която той пие бяло вино на терасата с аспект към необятното. Но бързо си давам сметка, и даже ставам и поглеждам портрета си: аз съм сама, не танцувам на терасата и тялото ми надалеч не е елегантно, нито уместно за бяла рокля и токове. Коремчето ми е издадено, раменете отпуснати, а косата…
И въпреки всичко, даже надалеч от разкоша, аз съм на тънко място. Светът може да бъде и подобен – свободен и благополучен, когато си в компанията на вдъхновението.
Той топи четката си във водата, а след това я бърше в розовото парцалче. Тя наподобява изтощена, към този момент четири часа работи върху този портрет. Моето тяло се схваща от непрекъснатата поза. Но все пак, бих желала да чувствам тази съгласуваност, това леко по едно и също време покачване на вежди, до момента в който се старая да държа брадичката си изправена и да виждам право в главата на пластиката против мен. И да съм на мястото си, без да бъда на някое несъмнено място. Просто надалеч от шума.
Няма нищо неестествено в това. Той е гальовен поетичен стихотворец, моногамен мъж и безгрижник. Тя е млада и красива по посредствен метод: тъй като съвършеното е постижимо, а хубостта е невъзможна прекомерно постоянно. Красота има и сред тях – в погледите, в докосванията, в напрежението.
А аз съм тук, с цел да бъда забелязана. В очите й съм това, което е в ръцете й – разбрах това. Неговите портрети обаче са неговите очи. Очите на художника, който търси – непрекъснато. И може би постоянно ще бъде неудовлетворен. Освен сега, в който реализира реципрочност. Както лятото реализира взаимност; сладостното лято, посрещнало копнежите от минали сезони.
Както лятото основава от нас задоволени същества. Не е за поверие, само че всички сезони рисуват портрети. Лица, които не се повтарят. Тела, отразени в очите му. В очите й. В техните очи – очите на невероятните.
Но аз се връщам от различен свят. Изолиран, само че жив и съответен. Свят, който ме стопли – без възторг, без прочувствени изблици; само че не без обич. Свят, който ме стопли, без да загарям. И когато се връщам, съм в потрес. Кой ме сложи на това пусто място – измежду еснафите, които всеки уикенд пълнят багажниците на колите си с бира и чипс и отпрашват на изток? Разбира се, тук е моят дом. Оглеждам картините по стените – голо женско тяло, риба, портрет, абстракция с откъс от Шекспир… Тези картини са празни, сложени тук. Да, в тях има доста дух. Но аз като познавач повече на духа, в сравнение с неговите материални проявления, бих споделила в този момент: тези картини са празни без техните създатели. Без техния дух, тяхната външност, глас, проблеми. Нищо не коства толкоз, колкото златото, което тече от нечие наличие – живо, контактно, действително. И нереално от време на време.
Когато влязох там, той ме посрещна с смешка. Беше гол до кръста, глътнал корема си, изпечен от италианското морско слънце, с тютюнев цвят панталон и комфортни обувки. На главата му бяха поставени очилата с присъщата им форма – яйце с издължени краища, може би. Очила с диоптър.
Влязох, а тя пърхаше с лека дреха из стаята. Косата й падаше тежко, както постоянно, в асиметрична класификация – съкратен едвам видим бретон и плавни къдрици с друга дължина. Гърдите й бяха отпуснати, по-точно непристегнати – необятни и едри. Настана лек ужас, в който аз се завайках и запитах дали облеклото ми е уместно за театралничене. Носех и други облекла, само че бързо стана ясно, че дългата пола и потникът на райета са излишни; късата пола и блузата с ръкави се одобриха добре.
Отворих виното с неговия тирбушон. Отдавна не държа мъжете да отварят виното. Признавам, по-важно ми е бутилката да бъде отворена и виното налято в чаша – по опция огромна, тънкостенна и със столче, - в сравнение с огромната суматоха към намесата на джентълмена и неговите красноречиви, от време на време преиграващи жестове по отварянето. Освен това се научих да го върша сама и дръзвам да настоявам, че се оправям.
Виждала съм я да отваря вино – тя първо издърпва с въртеливо придвижване на ръцете цялата обвивка към гърлото на бутилката, и чак тогава стартира да върти тирбушона в тапата; прави това едновременно и след това единствено се чува „ пук ” и тапата изскача, до момента в който тя напряга лицето си в гримаси, по-характерни за мъж, който се мъчи да вдигне тежко. Мисля, че по-късно тя не се занимава повече с тапата и инструмента, на който е забодена тя; евентуално те остават за след това, когато ще се заеме с най-голямa внимателност да вкарва всичко в ред.
А ето, той към този момент приказва. При това с необикновено неудовлетворен звук. Той споделя, че би трябвало да има ред и че когато за всяка движимост или инструмент, или помагало, има особено място, т.е., когато има ред, художникът може да работи. Тя му се опълчва с медено-кисел гласец: „ Ама то има място! Ето, щипките са в кутията! ” Той й опонира, като отвръща, че не всички щипки са в тази кутия и се получава един леко раздразнителен, само че въпреки всичко гальовен любовен спор.
Но ще се върна едно деяние обратно и ще направя една образна обиколка на ателието. Казват, детайлите са значими. Казват още, че повествованието постоянно изостава по значимост спрямо безкрайните прелестни описания. Аз не мога да потвърдя нито едното, нито другото. За мен страстта и споделеният контакт са задоволителен мотив, с цел да пиша. Особено, когато те са едвам обозрими, напълно недостижими, парят по върха на пръстите, само че ги усещаш само с фините сетива.
И по този начин, разположен съм в стаята, в която те спят. Там също посрещат другари. Там е компютърът и цялата музика въобще. Стените са оголени – до тухла, а стената в дъното е обкована с дъски, на които са забодени остарялата китара на баба му, режисьорска клапа, останала от минал план, и несъмнено, картини. Предимно голи женски фигури. Неговите дами.
Бих желала да се въздържа от коментар, само че не тъй като картините му не ми харесват – в противен случай. Просто думите, които може да изкаже човек на словото, са прекомерно кухи и профански. Бих желала да кажа, че ми харесва – на мен ми харесва! – погледа върху очите, които са също асиметрично ситуирани, както най-често са и гърдите; че ми харесват цветовете, които той самичък прави и са присъщи за него – интервали на синьо, интервали на червено… Просто ще кажа, че това, което той рисува, ми харесва, вместо да върша обстоен сериозен разбор, за какъвто въобще не съм готова. Приемам ги, те работят в мен, подтикват ме към пристрастеност, каквато може да изпита единствено освободеният дух и ме откъсват от бита по непоказен, вътрешно допустим метод.
За разлика от неговите думи, с които той постоянно декларира, че е над бита: те звучат леко нападателно. Когато той заприказва за доброволния отвод от разкош като климатик, да вземем за пример, в тона му се долавя жлъчност. Но най-вече ме жегва, когато заприказва за мен самата – с две думи, за моята самостоятелност и отхвърли от комфорт, с който ще я реализира. Но защото на мен ми се желае аз да съм тази, която мисли, следи и търси контакт – тази, която се любува – ще подмина това отклоняване към неговото упорито мислене за моя свят.
В стаята на масата има рисунки, които тя е рисувала. С молив върху амбалажна хартия. Тя се приготвя за банкет в Академията и точно по тази причина съм тук аз: с цел да театралнича.
‘Трудно се рисуват младежи. При тях всичко е вярно и в случай че не го направиш 100 процентово вярно, нищо не си направил. Друго е с възрастните хора..’ – приказва й той, когато тя прави нейните към този момент смели и съществени придвижвания с молива, разкрачена пред листа, който е прикован с щипка за спонтанния статив. Може би фактът, че тук няма нито един същински статив, каквито съм виждала да продават в магазините за художнически материали, а единствено пригодени остарели плоскости към дървени стълбички или други подобаващи неща, приказва за това какъв брой друг е той от другите. Неговото ателие е такова, че на него да му е комфортно, само че то е и цялостно с неговия метод. А в последно време и с нейния. Те са разнообразни от методите на другите: той не рисува етюди, тя го прави по обвързване. Той не рисува акварели – през днешния ден по изключение работи с акварелна техника.
Докато разтварям и сипвам виното, той към този момент е подготвил подиума, на който ще застана, с цел да ме рисуват. Това в действителност е подиум, само че аз би трябвало да седна в бръснарския стол, който той е намерил преди доста време в антикварен магазин. Истински бръснарски стол. Аз не пристигам тук за пръв път и познавам този стол: един път даже, при разгулен ваучър, паднах върху него и го счупих.
‘Застани в тази, отпуснатата поза.’, споделя тя.
‘А по този начин не е ли по-добре?’, запитвам аз, кръстосвайки краката си и с вярата въпросът ми да не ги възмути или ядоса.
‘Не’, строго отвръща той и аз се отпущам, напълно леко облягайки се обратно.
Питам ги дали ще мога да пуша и да пия, до момента в който театралнича. А тя ми подготвя пепелник, до момента в който той поставя постамента за него и за чашата.
‘Моят преподавател не ни позволяваше даже да си приказваме!’, споделя той и демонстрира изчерпателен взор върху стойката ми. ‘Ръцете малко по-назад. Както бяха преди малко’.
Тя работи, а той се намесва дотолкоз, че в един миг аз мисля – той е като същински даскал! Пълноценен наставник, той й демонстрира къде да ускори, къде да издължи (особено при ръцете), къде пада светлината…
‘Гледаш и преценяваш дали това е тя’, споделя той.
Слушаме Адриано Челентано. Дълъг лист от части. Зазвучава ‘La Situazione Non E’Buona’ и аз го запитвам какви са политическите пристрастия на Челентано.
‘Той е кисело старче’, изяснява той, движейки се сред мен и нея, към този момент облечен с риза, само че не и закопчана.
‘Тук той споделя, че обстановката с политиката не е добре, с стопанската система не е добре, с приятелите не е добра, даже водата му пречи!’
А аз чувствам по какъв начин безшумно се влюбвам в тембъра и характера на Челентaно и ми се желае аз да съм онази ефирна и лека (в положителния смисъл) жена в дълга бяла рокля, с която той пие бяло вино на терасата с аспект към необятното. Но бързо си давам сметка, и даже ставам и поглеждам портрета си: аз съм сама, не танцувам на терасата и тялото ми надалеч не е елегантно, нито уместно за бяла рокля и токове. Коремчето ми е издадено, раменете отпуснати, а косата…
И въпреки всичко, даже надалеч от разкоша, аз съм на тънко място. Светът може да бъде и подобен – свободен и благополучен, когато си в компанията на вдъхновението.
Той топи четката си във водата, а след това я бърше в розовото парцалче. Тя наподобява изтощена, към този момент четири часа работи върху този портрет. Моето тяло се схваща от непрекъснатата поза. Но все пак, бих желала да чувствам тази съгласуваност, това леко по едно и също време покачване на вежди, до момента в който се старая да държа брадичката си изправена и да виждам право в главата на пластиката против мен. И да съм на мястото си, без да бъда на някое несъмнено място. Просто надалеч от шума.
Няма нищо неестествено в това. Той е гальовен поетичен стихотворец, моногамен мъж и безгрижник. Тя е млада и красива по посредствен метод: тъй като съвършеното е постижимо, а хубостта е невъзможна прекомерно постоянно. Красота има и сред тях – в погледите, в докосванията, в напрежението.
А аз съм тук, с цел да бъда забелязана. В очите й съм това, което е в ръцете й – разбрах това. Неговите портрети обаче са неговите очи. Очите на художника, който търси – непрекъснато. И може би постоянно ще бъде неудовлетворен. Освен сега, в който реализира реципрочност. Както лятото реализира взаимност; сладостното лято, посрещнало копнежите от минали сезони.
Както лятото основава от нас задоволени същества. Не е за поверие, само че всички сезони рисуват портрети. Лица, които не се повтарят. Тела, отразени в очите му. В очите й. В техните очи – очите на невероятните.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ