Леонидов: Превърнахме Левски от идеал в идол
Писателят Людмил Леонидов е нарекъл своята нова книга за Апостола „ Случаят Левски “. „ Към него би трябвало да се връщаме непрекъснато; той не трябва да отива в списък. Това не е елементарен престъпен случай, за какъвто от време на време се показва. По него е мъчно да бъдат дадени еднопосочни отговори, тъй като по-голямата част от това, което сме приели за обстоятелства, в действителност са мемоари, преплетени с страсти – които изопачават истината.
Как ли Дякон Игнатий, в случай че участва на личния си развой, би разказал за себе си и за времето, в което е живял? Как щеше да оцени хилядите страници, изписани за него? Щеше ли въобще да го интересува нашето мнение или преди да ни напусне е бил намерил отговор на всички въпроси, които са имали някакво значение за България, за него и за революцията? “, пита и разяснява писателят.
За него една от най-важните тематики е по какъв начин би реагирал Апостола, в случай че би могъл да разбере, че го превърнахме от „ блян “ в „ кумир “, че от десетилетия сме заливани от цензурирана информация и ни е втълпявано, че няма какво повече да научим нито за живота му, нито за гибелта му, нито за епохата, нито за героите, нито за предателите, които са го заобикаляли отвред?
„ Щеше ли той да развенчае „ героичните биографии “ на съвременниците си, на които се крепи идеологията ни от последното столетие, или като същински Апостол щеше да замълчи, с цел да не произнесе заслужената присъда? В тази книга героите са Съдията, Епохата и Левски. За да намерим един път вечно правилния отговор на въпросите, които ни интересуват, би трябвало да се върнем десетилетия обратно и да изживеем всичко още веднъж. В спонтанното разследване „ Съдията “ сме всички ние “, безапелационен е създателят на „ Случаят Левски “.
От книгата:
Първи въпрос
Съдията (посочва празния стол) : Познавате ли Левски?
Епохата : Разбира се, че го познавам. Той е част от мен.
Съдията: Това, което ние знаем за него ли е истината, или тя е скрита зад други събития, за които не желаеме да си спомняме?
Епохата : Преди да ви отговоря на въпроса, желая да ви припомня, че аз съм тук като очевидец, а не като обвинен. Много хора не са наясно с историята и упрекват мен за случилото се. Правят го даже адвокати и политици. Те се отегчават от детайлностите и се интересуват единствено какво се е случило, а не по какъв начин и за какво. От това пострадвам единствено аз. Винаги аз съм отговорна за това, което се е случило. Десетилетия наред истината за мен беше изопачавана. Всичко – от прозвището „ Левскiй “ до последните му думи пред бесилото – е литература, а не история. Търсенето на неподправената историческа истина се сблъсква и с мирогледа на откривателите, които през изтеклите десетилетия нееднократно бяха на разнообразни отзиви за това, което той реализира с цената на живота си.
Съдията:
Националните ни герои от предишното участват с друга мощ в научните писания и като обвиняване, и като опрощение. Така в последна сметка през днешния ден съществуват няколко паралелни български истории. Левски не прави изключение. Той обаче внезапно се отличава от съвременниците си. Няма образец, който да следва и не е оставил наследници, които да продължат неговия път. Разбрал е, че същинската мощ е Времето. То взема решение ориста на народите – не ориста на своите вождове.
Епохата:
Левски не можа да попадне в своето време. Тогавашните български водачи, водейки борби между тях, не разбираха, че това в действителност е борба с времето, в което живеят. Единствен той сложи Времето над себе си. Неговото време стартира десетилетия преди раждането му, само че приключи със гибелта му.
Съдията:
Можем единствено да съжаляваме, че не е траяло до през днешния ден...
Епохата (прави се, че не го е чула):
В това време българите се бяха разпилели при всички съседи. Хем да са свободни, хем да са покрай бащин дом, в случай че нещо се случи. Румъния, с изключение на „ младите “, приюти „ старите “ и „ мъдреците “ от Браила. „ Богаташите “ останаха в Одеса. „ Църковните борци “ живееха в Цариград. Всеки от тях твореше „ своята си история “. Вие, живеещите през днешния ден, с цел да разберете конфликта сред Времето и Епохата, би трябвало да се върнете десетилетия обратно и малко по малко да изминете пътя до бесилото.
Как ли Дякон Игнатий, в случай че участва на личния си развой, би разказал за себе си и за времето, в което е живял? Как щеше да оцени хилядите страници, изписани за него? Щеше ли въобще да го интересува нашето мнение или преди да ни напусне е бил намерил отговор на всички въпроси, които са имали някакво значение за България, за него и за революцията? “, пита и разяснява писателят.
За него една от най-важните тематики е по какъв начин би реагирал Апостола, в случай че би могъл да разбере, че го превърнахме от „ блян “ в „ кумир “, че от десетилетия сме заливани от цензурирана информация и ни е втълпявано, че няма какво повече да научим нито за живота му, нито за гибелта му, нито за епохата, нито за героите, нито за предателите, които са го заобикаляли отвред?
„ Щеше ли той да развенчае „ героичните биографии “ на съвременниците си, на които се крепи идеологията ни от последното столетие, или като същински Апостол щеше да замълчи, с цел да не произнесе заслужената присъда? В тази книга героите са Съдията, Епохата и Левски. За да намерим един път вечно правилния отговор на въпросите, които ни интересуват, би трябвало да се върнем десетилетия обратно и да изживеем всичко още веднъж. В спонтанното разследване „ Съдията “ сме всички ние “, безапелационен е създателят на „ Случаят Левски “.
От книгата:
Първи въпрос
Съдията (посочва празния стол) : Познавате ли Левски?
Епохата : Разбира се, че го познавам. Той е част от мен.
Съдията: Това, което ние знаем за него ли е истината, или тя е скрита зад други събития, за които не желаеме да си спомняме?
Епохата : Преди да ви отговоря на въпроса, желая да ви припомня, че аз съм тук като очевидец, а не като обвинен. Много хора не са наясно с историята и упрекват мен за случилото се. Правят го даже адвокати и политици. Те се отегчават от детайлностите и се интересуват единствено какво се е случило, а не по какъв начин и за какво. От това пострадвам единствено аз. Винаги аз съм отговорна за това, което се е случило. Десетилетия наред истината за мен беше изопачавана. Всичко – от прозвището „ Левскiй “ до последните му думи пред бесилото – е литература, а не история. Търсенето на неподправената историческа истина се сблъсква и с мирогледа на откривателите, които през изтеклите десетилетия нееднократно бяха на разнообразни отзиви за това, което той реализира с цената на живота си.
Съдията:
Националните ни герои от предишното участват с друга мощ в научните писания и като обвиняване, и като опрощение. Така в последна сметка през днешния ден съществуват няколко паралелни български истории. Левски не прави изключение. Той обаче внезапно се отличава от съвременниците си. Няма образец, който да следва и не е оставил наследници, които да продължат неговия път. Разбрал е, че същинската мощ е Времето. То взема решение ориста на народите – не ориста на своите вождове.
Епохата:
Левски не можа да попадне в своето време. Тогавашните български водачи, водейки борби между тях, не разбираха, че това в действителност е борба с времето, в което живеят. Единствен той сложи Времето над себе си. Неговото време стартира десетилетия преди раждането му, само че приключи със гибелта му.
Съдията:
Можем единствено да съжаляваме, че не е траяло до през днешния ден...
Епохата (прави се, че не го е чула):
В това време българите се бяха разпилели при всички съседи. Хем да са свободни, хем да са покрай бащин дом, в случай че нещо се случи. Румъния, с изключение на „ младите “, приюти „ старите “ и „ мъдреците “ от Браила. „ Богаташите “ останаха в Одеса. „ Църковните борци “ живееха в Цариград. Всеки от тях твореше „ своята си история “. Вие, живеещите през днешния ден, с цел да разберете конфликта сред Времето и Епохата, би трябвало да се върнете десетилетия обратно и малко по малко да изминете пътя до бесилото.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ




