Петра го наблюдаваше вече почти час – човекът стоеше пред

...
Петра го наблюдаваше вече почти час – човекът стоеше пред
Коментари Харесай

Нито такси, нито багаж - разказ от Здравка Евтимова |

Петра го наблюдаваше към този момент съвсем час – индивидът стоеше пред вход В на отсрещния блок. Валеше. Народът от дълго време към този момент трещеше с пиратки, на небето разцъфтяваха и угасваха огнени букети, блестящи и не толкоз според от платежоспособността на стрелците.

Пиротехнически шедьоври липсваха. Дъждът не успяваше да уплаши индивидите, решени да ликуват, заливайки квартала с помпозност и разточителни багри. Поводът беше величествен – идеше Новата година с новия шанс в календара, а индивидът пред вход В на отсрещния блок стърчеше в пороя. Не реагираше на шума. Небесната заря не го интересуваше. Какво чакаше той? Кого?

Петра го наблюдаваше без необикновен интерес. Посрещаше годината сама. Отказа да отиде до Пловдив при фамилията на сестра си. Двете й племеннички бяха по-скоро диви, в сравнение с възпитани хлапета на осем и четири години.

Преди месец Петра си беше тръгнала – какъв брой безшумно и добродушно звучи този глагол, „ потеглям си “. Няма тропот, нито пиротехника, единствено такси, което прибира багажа ви и се стапя в нощта. Но в тази ситуация с Петра нямаше такси, нито багаж. Тя не изпитваше и сянка от подозрение. Беше видяла каквото би трябвало. Не бе задавала въпроси. Кристиян и неговата колежка, несъмнено, с която създаваха планове на къщи, сглобяеми постройки, бараки и всичко, което може да се сглоби.

Кристиян беше човек, изпълнен с принуда да разкрива детайлности по повод проектираните от него здания. Всъщност той нищо не й беше обещавал, просто живееха – без ангажименти, без проекти, измежду възпитани въздишки и когато Петра видя по какъв начин Кристиян и съответната сътрудничка сглобяват къщички, се получи присъщото за сходни случаи събитие - без такси и без багаж.

Тя взе дамската си чанта, сподели, че ще купи шунка от супера и излезе. В жилището на Кристиян останаха облеклата й, два крема – дневен и нощен за сензитивна кожа - и два чифта обувки. Две-трети от облеклата й бяха от магазина Втори късмет, добре непокътнати. Обувките й бяха друга лула тютюн, както се показваше Кристиян - той пушеше лула (както и проектантката на здания от екипа му) и всичко което му харесваше, сравняваше с тютюн. Освен това Кристиян постоянно си връщаше – каквото и да означаваше тази фраза.

Човекът пред вход В на блока насреща продължаваше да се извисява под дъжда. Нова година публично настъпи. Пиратки и цветни димки хвърляха огнени смеси във въздуха. Небето подивя. Но индивидът пред вход В не се интересуваше от пиротехническите излияния, нито от Новата година.

Петра не желаеше да разяснява девиза на Кристиян „ Винаги си връщам “ и реши да не мисли за това, на което бе станала очевидец. Друг е въпросът дали съумя. Тя беше преводач на закони, нормативни актове и контракти, изпълнени с клаузи за неустойки, наказателни лихви и заплащания. Отказваше да встъпва в разногласия. Свадата като тип активност я изтощаваше. Не искаше да среща Кристиян. Повишеният звук й създаваше чувство за облак прахуляк, попаднал в гърлото на крякащия субект. При нея всяка фраза идваше на пръсти - не изключително напориста, просто сплав от думи, които Петра не си вземаше обратно. В мислите й живееха къси фрази – гранит, обраснал с мъх. Наглед меко и комфортно, само че изпод камъкът не помръдваше от мястото си. Петра не желаеше да се разделя нито с мъха, нито с гранита.

Остана още една седмица при Кристиян – спокойна и приветлива. Както постоянно приготвената от нея вечеря беше питателна и вкусна – той купуваше продуктите, тя готвеше. Той поемаше сметките за парното, тя почистваше жилището. Всичко и на всички места в него сияеше. Всъщност апартаментът принадлежеше на майката на Кристиян, лекарка, прочут гинеколог, която бе посъветвала Петра в прав текст „ Време е да заченеш. Времето тече. Кристиян е толкоз ангажиран с кариерното си развиване. Едно дете бихме могли да отгледаме ти и аз. “
Както имаше бит, Петра се усмихна. От дете беше схванала, че усмивката е непревземаем предпазен вал – зад него мисълта, една от постоянните опори в живота й, й спестяваше усилието да лъже и шикалкави.

Майката на Кристиян беше добавила:

- Усмивката ти е загадъчна, в действителност. Но, багра се, че мъж като Кристиян - той е непрекъснато ангажиран, разбирам, мъчително е да живееш с толкоз неистово претрупана персона, та тази неистово претрупана персона има потребност от разтуха, не от усмихнати без мотив лица.

Петра успяваше да даде разтуха под формата на шницел по виенски, който заличаваше всякаква духовна и нравствена болежка. Разбираше Кристиян в смисъл, че не си пъхаше носа, търсейки претекст зад всяка негова постъпка. Осигуряваше постоянно топлина. Очевидно незадоволителна.

На закуска пиеха единствено кафе – Кристиян се заемаше да сглобява къщи с колежката си от девет часа сутринта, само че отиваше надалеч по-рано от началото на работното време. Петра потъваше в превода на следващия контракт и по този начин до осемнадесет часа, когато излизаше да пазари кашкавал и сарми от супера.

Този петък не взе нито една от движимостите си като се изключи телефона и документите. Не беше споделяла с Кристиян, че има вуйна, стара госпожа, работила като секретарка на някакъв изключително авторитетен господин във водеща европейска банка. В разследване на солидния си трудов стаж, лелята се омъжила за банкера, когато била на 54 години, а той на 70. Семейството не основало деца. След глагола „ потеглям си “ Петра се беше преместила в жилището на лелята, която понастоящем живееше в Цюрих. Задължението на преводачката беше да полива цветята – в действителност един лимон, наименуван от лелята Станой.

Всяка година Станой раждаше по три лимона, грамадни екземпляри, към които енергичната госпожа се отнасяше като към свои деца. Майката на Кристиян също беше респектирана от размера на витаминозните плодове, собственоръчно изцеждаше сок от тях и един път седмично го предоставяше на сина си, с цел да подкрепи интензивността на неговия умствен развой. Лелята на Петра нямаше от кое място да научи за това отклоняване от правия път.

Петра към този момент беше взела решение – в действителност при нея решенията идваха изведнъж – с дъжда, измежду грохота на пиротехническата лавина, дружно с индивида, който стоеше повече от час, в действителност два часа, под дъжда пред изводи вход навръх Нова година.

Петра не печелеше колосални суми с преводите си, вуйна й беше приела да покрива една 21-а част от сметките за отоплението, тъй като съгласно изчисленията на нейния банкер това било изцяло задоволително. Цветята – т.е. лимонът Станой - да цъфти, добрува и ражда блестящите си плодове. На Петра й беше студено. Всичките й облекла, въпреки и от Втори късмет, бяха останали при Кристиян, както и здравите й обувки. Все отново добре, че вуйна й не бе изпълнила решението си да изхвърли старите губери и десетината родопски одеяла, по които брачният партньор й бил разпален. Под тези одеяла и губери, напъхана в едно от седемте кожени палта на лелята, Петра възнамеряваше да прекара зимата. Трябваше да заплаща интернет, по дяволите, само че щеше да го заплаща.

Слезе с чадър до отсрещния блок. Според двама от водачите на такси, чиито услуги Кристиян използваше, частта от София, където блестеше апартаментът на вуйна й, била най-скъпа. Блоковете бяха най-вече сиви с умно зацапани прозорци – притежателите на жилищата живееха в Лондон, Париж, Рим и впрочем влиятелни градове. Наследниците им се съдеха до кръв и кокал, вследствие на което патеха фасадите на постройките – избелели, олющени стени.

Петра не се съдеше с никого. Къщата в Пловдив остави на сестра си – в действителност полу-сестра си. Майка й и татко й, преди всеки от тях да поеме по своя път, прекосяваха през редица комплицирани полемики - простолюдието в провинцията назовава сходни събития кавги, така че Петра бе натрупала болестна злост към дрязги от всевъзможен темперамент.

Затова в петък - петък съгласно нея е денят, когато човек си потегля - без такси, без да прибере облеклата и обувките си - с цел да хвърли котва в жилището на своята вуйна. Блокира телефонния номер на Кристиян. Една в доста връзки тъпа стъпка, тъй като в банковата й сметка блестяха 338 лв., а Кристиян си връщаше. Беше изцяло незнайно по кое време ще й платят за превода на следващия контракт. Беше имунизирана, само че в случай че се разболееше надали полу-сестра й от Пловдив би се бръкнала да заплати лекуването.

Петра приближи до индивида, който стърчеше под дъжда без чадър, в мокрото си черно яки, и му сподели:

- Живея насреща. Видях ви. От два часа стоите точно на Нова година пред този заключен вход.

Мъжът я изгледа. Най-обикновено мокро лице, тъмни очи, тъмна коса. Дрехи явно не от Втори късмет, обувките също.

- Елате да изпиете чаша вино с мен – изрече равно Петра.

Човекът нищо не отговори. На какъв брой години е? – намерения Петра. Трийсет и три - трийсет и пет. Кристиян беше на 34, само че изглеждаше надалеч по-млад, може и поради лимона Станой и неговия абсолютно потребен сок, с който се наливаше, с цел да поддържа деен мисловния си цикъл. Непознатият потегли след Петра - тъничък, прекомерно висок за нейния усет. По начало преводачката не изпитваше доверие към високи хора – Кристиян беше подобен, както и колежката му с която явно сглобяваха сполучливо разнообразни строителни структури.

- Не се събувайте. Подът е от мрамор – и в действителност беше. В кухнята въздухът безусловно замръзваше. Петра се питаше какво ще приказва с този чужд. Може би е болен, може би не е имунизиран. В коридора водата в лейката беше хванала ледена кора.

- Якето Ви е влажно - сподели тя. - Махнете го. Ще Ви донеса един губер да се завиете.

Мъжът одобри губера, сграбчи чашата с вино, препоръчана му от Петра, и го изсипа в гърлото си. Тя подбутна към него двете пържоли, които не й бяха харесали – купи ги подготвени от супера насреща. Извади от хладилника купичка с варен ориз. Човекът изяде всичко, без да я поглежда. Петра видя, че погледът му бяга из помещението. Гостенинът, оплетен с губера на вуйна й, се изправи. Отвори хладилника, извади недоядено парче печено пиле, чинийка с саралия и крайчец от ръжен самун. Изяде саралията, пъхайки по едно и също време самун и печено пиле в устата си. Напи се с вода от крана на чешмата, след това посегна към бутилката вино – коледния подарък на Петра от една компания за преводи. Тя пазеше виното и възнамеряваше да го подари на собственицата на друга преводаческа компания. Непознатият отвори едно чекмедже от кухненския долап, след това второ, трето. Накрая откри тирбушон. Отвори бутилката, надигна я и изпи виното до половина. Оригна се. Скочи от мястото си, приближи се към тостера до мивката, огледа го и попита:

- Работи ли?

- Да - отговори Петра.

После той пристъпи към електрическата скара в кухнята – искрящо чиста, както всичко, до което се докосваше Петра.

- Работи ли? - попита той.

Петра не отговори.

Той обиколи кухнята два пъти – в два концентрични кръга. Обувките му оставиха новогодишни кални следи върху мрамора. Спря пред микровълната печка. Отвори малката врата й.

- Работи ли?

Петра не отговори.

Непознатият взе тостера и го напъха под губера, с който се беше увил. Вероятно закрепи уреда под мишница. После закрепи и микровълновата печка. Изостави скарата на пода. След това, сходен на кукер в оранжево-кървавата покривка (съпругът на вуйна й не се отхвърляше от ревностното си увлечение към горещи цветове. Беше фламандец.) непознатият се насочи към вратата на жилището. Посегна към нея, само че не я отвори.

Петра го гледаше. Изпита безконечно потисканото в съзнанието й предпочитание да изкрещи, само че явно кръвта й бе отвикнала от такива начини за разрешаване на разногласия. Вместо вик, както постоянно в обстановки, когато безпомощността я всмукваше в дълбоката си пещера, Петра се усмихна. Усмивката е трап към цитадела, в която индивидът остава цялостен и здрав. Каквото и да се случи.

Човекът я видя. Нищо не сподели. С внезапно придвижване на раменете отхвърли губера и притискайки под мишниците си електродомакинските уреди, които бе избрал, пристъпи към Петра. Тя се отдръпна обратно. Непознатият внезапно се наведе, заряза на пода първо тестера, по-късно и микровълновата.

Случи се нещо тривиално. Всеки го прави. За него се написа обстойно в женските списания. Жълтите рубрики на електронните медии изобилстват със публикации и мнения по тази постоянно гореща тематика.

Мраморният под в коридора беше ледено леден. Неприятен.

Петра изкрещя.

Писъкът в никакъв случай не е разрешавал проблемите, по-скоро ги е правел неразрешими.

След към десетина минути непознатият, прегърнал микровълнова печка и тостер, облечен в мокро черно яке, натисна копчето на асансьора, само че асансьорът работеше с чип. Затова той заслиза надолу по стълбите. Скоро електричеството във входа угасна. То също се контролираше чрез чип. След към четвърт час Петра видя – микровълнова печка и тостер в краката на мъж в черно яке, изправил се с вдигната в дъжда глава пред заключената врата на вход В на отсрещния блок.

Петра трепереше.

Пи вода. Задави се. Закашля. Наля в гърлото си малко вино от бутилката, която непознатият беше отворил. Настъпи тирбушона. От петата й изтече малко кръв, която попи в чорапа..

Тя огледа калните следи, оставени от грамадни обувки в кухнята.

Пи още вино. По табиет, когато не знаеше накъде да се обърне, ревизира електронната си поща. Един имейл от майката на Кристиян.

„ Надявам се, че новогодишният подарък за теб от мен и Кристиян – мургав господин в черно мокро яке – ти е допаднал.

P.S. Тя е по-хубава от тебе. “

През първия работен ден на годината Петра имаше среща със един от водещите си работодатели, притежател на адвокатска фирма, възлагаща й преводи. Едва ли щеше да контракти по-изгодни условия на възнаграждение, само че щеше да опита.

Наистина щеше.
Източник: offnews.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР