По пътя към Тройната корона
Петър Ванев изоставя кариера в Лондон, тъй като не се усеща задоволен. Става първият българин, минал два от трите най-дълги планински пешеходни прехода в Съединени американски щати. А сега прекосява и последния – Континенталния преход, след който публично ще бъде завоевателят на тройната корона, минал пешком 12 700 км.
Родом е от Русе, само че още в детството животът му неведнъж трансформира посоката си. След няколко премествания от едно в друго обитаемо място се връща в родния си град, с цел да продължи образованието си. Следва в локалния университет „ Педагогика на образованието по математика и информатика “, само че до момента в който е в последната година, стопира да вижда вероятност и отхвърля да влага повече време и сила в тази тенденция. На 23 години напуща приятелите и фамилията си, с цел да търси щастието другаде и отпътува за Англия, където открива капацитет за развиване. Седем години прекарва на Острова, а животът му в профил наподобява идеално спретнат: има сигурна работа със постоянни приходи – цел и фантазия евентуално за доста хора. Управител е в огромна и известна хотелска верига, като дава отговор за всички резервации и приходите от тях. Реализацията му в бизнеса е повече от добра, само че Петър от ден на ден усеща, че работата не му носи наслаждение, потискат го монотонното сиво всекидневие и неналичието на многообразие. В един миг си задава въпроса: „ От това ли същински нуждая се? “. Честният отговор го довежда до такава степен, че в края на август 2016 година той напуща и работата си, и Англия.
Отдава се на дълга отмора, която прекарва, пътувайки. Стига до Тайланд, открива се на тамошен остров и минава сполучливо курс за водолаз. Придобива квалификацията дайв мастер, което му открива опция за напълно ново занятие и взе участие в развлекателни гмуркания. Лятната безгрижна приказка продължава четири месеца, само че в края на календарната година Петър би трябвало да извърши едно свое заричане – да се прибере назад в България за коледните празници. Но една мисъл не му дава мира...
Две години по-рано е научил за Тихоокеанския хребетен път от американския биографичен трагичен филм Wild по едноименния разказ на Черил Стрейд „ Моето премеждие в дивото “. В него тя споделя историята на живота си. Едва на 26 години към този момент е изгубила най-скъпото в живота си: майка є е умряла от рак, фамилията є се е разпаднало. Бракът є също. Самата тя не знае коя е, повлякъл я е безкрайният ураган на опиатите, а животът є е лишен от всевъзможен смисъл и посока. В този миг Черил взема най-безразсъдното решение в живота си – да извърви сектор от Тихоокеанския хребетен път. И това се оказва най-мъдрата стъпка, която е предприемала. Пътуването се трансформира в нейното избавление и лек за прочувствените є контузии. Петър живее с това непознато прекарване, усеща го някак близко, то го предизвика да направи същото. Неговата история надалеч не е толкоз трагична, колкото на авторката, само че още тогава си дава обещание, че един ден ще извърви тези хиляди крачки, въодушевен от силата и увереността на другояче нежната на външен тип Стрейд.
МОЕТО ПРИКЛЮЧЕНИЕ В ДИВОТО
В началото на новата 2017 година нашият воин към момента няма предпочитание да стартира работа. Единственото, което усеща, е вътрешната нужда да направи нещо друго, което в никакъв случай преди не е предприемал. Не просто да излезе отвън зоната си на комфорт, а напряко да я надскочи. И решението идва някак от единствено себе си – ще извърви Тихоокеанския хребетен път.
Буквално за два месеца изчита цялата информация, която открива по тематиката, събира оборудването, която преценя, че ще му е нужна, с цел да успее да прекоси маршрута от 4240 км, и на 27 март 2017 година приключението публично стартира. ТХП, както в резюме назовават маршрута, се простира от мексиканската граница в Калифорния до малко след канадската и криволичи по билата на девет планински вериги. Прекосяват се по дължина три щата – Калифорния, Орегон и Вашингтон, минава се през национални паркове и резервати, през реки и автомагистрали, през пустини, планински масиви и дъждовни гори.
За Петър преходът започва напълно солово, няма проведена група или лидер. По пътя среща и други запалянковци, поели по непознатата пътека. Някои от тях се събират и прекосяват целия преход дружно. Петър обаче минава единствено първите 1600 км с компания, а след това остава самичък. И по този начин - до края. През множеството дни извървява по близо 50 км и му лишава тъкмо 5 месеца и 1 ден да финишира.
МОЯТА РАНИЦА, МОЯТА КРЕПОСТ
Всичко, от което има потребност за този интервал, се събира... в една планинска раница. „ Много хора се впечатляват от това какъв брой малко ти е нужно в действителност, с цел да оцелееш и да живееш. В днешно време в живота си в обществото сме заобиколени от комфорт и разкош. Не споделям, че са непотребни, само че можем да живеем и без тях, много по-минималистично “, безапелационен е Петър. (Още за минимализма в бр.1/2019 г.). В своята раница той събира главното за естествен живот. Там е неговият подслон – палатката, леглото му са спалният чувал и шалтето, кухнята му е туристическият котлон и торбата със суха храна. Носи и шише с вода, чието доставяне се оказва същинско предизвикателство, тъй като водоизточниците са на огромно разстояние един от различен, а през летния сезон част от тях напълно пресъхват. „ Лично аз имах шанса да ми се постанова да нося единствено по два литра вода от самото начало, даже в Южна Калифорния, където е западната външна страна на пустинята Мохаве. Но в пика на лятото, когато е сезонът на преходите, се предлага всеки да носи по 4 или 5 литра вода. Иначе рискуваш да се дехидратираш, което може да докара и до съдбовен край. Има случаи, в които хора са били евакуирани в тези сектори. Трябва да си доста добре квалифициран, в случай че предприемаш сходни преходи “, споделя Петър.
Заради модерните технологии обаче животът на приключенците е една концепция улеснен – особено създадено приложение за смарт телефон уведомява кои реки и езера могат да послужат през целия сезон. Съществуват и така наречен хазни – туби или контейнери, цялостни с вода. Но на тях не може да се разчита, тъй като в никакъв случай не се знае по кое време ще бъдат заредени – може предния ден да са минали много хора и да са изпили запасите. Така че тези хазни (ако са пълни) са просто бонус по пътя – спираш, почиваш, хидратираш се, зареждаш и продължаваш към крайната цел.
Водата е нужна и за приготвянето на сухата храна. Учудващо, тя се оказва задоволително разнообразна – паста, картофено пюре на прахуляк, овесени ядки, ориз, тортила питки, леща, кускус. И тъй като е невероятно да се носят на тил провизиите за всичките пет месеца, Петър се доставя от време на време с тях, когато маршрутът го превежда през обитаеми места. Именно там се основават нови запознанства и другарства – доброволци, наричани Ангели на прехода, приютяват Петър и другите пътешественици в личните си къщи, където всеки има опция да остане да спи и да изпере облеклата си, преди на сутринта да закрачи още веднъж по дългия път.
СМАРТФОНЪТ, МОЯТ ПРИЯТЕЛ
Със слънчеви панели и пауър банки в градчетата Петър зарежда и телефона си, макар че през по-голямата част от прехода няма обсег. „ Това е предизвикателство за физиката до един миг, по-късно тялото се приспособява. Но душeвността е тази, която безусловно те движи напред. Трябва да имаш източници на мотивация и места, откъдето да черпиш положителна сила в моментите, когато ти е черно пред очите и искаш да се откажеш и да се прибереш. Тогава би трябвало да намериш силата да продължиш напред “, споделя Петър. Неговият източник са фотосите на фамилията и приятелите му, които носи със себе си.
Другият е фейсбук страницата, която основава за да споделя прекарванията си по време на прехода. Именно по този начин намира избавление от своитесъстояния на неустановеност, боязън и обезсърчение – с помощта на вдъхновяващите известия и мнения, които получава от почитателите си в мрежата, и на фотосите на фамилията си, които носи в раницата. „ Там ти в действителност си самичък. И в града можеш да останеш самичък у дома. Но действително не си, тъй като от другата страна на стената или на прилежащата директна живеят човешки същества. По време на прехода в продължение на километри ти си самичък със себе си в дивата природа, без да има себеподобни. И в случай че ги няма приятните хора и фамилията, които да си спомниш, до които да се докоснеш, които те карат да се чувстваш топло и да се заредиш с позитивна сила, човек би се сринал душевен “, споделя Петър.
ЛЪВЪТ ОТ ЮЖНА КАЛИФОРНИЯ
През летните месеци на 2017 година в Южна Калифорния бушуват пожари – регистрирани са като най-смъртоносните до тогава. Заради огнената буря над 10 000 поданици са евакуирани, разрушени са повече от 5700 къщи, изгорели са към 220 хиляди акра територии. Точно по това време Петър прекосява щата и макар че в сектора пред него няма деен пожар, пътят е затворен като превантивна мярка. Дотогава върви с група, само че се разделят – множеството избират безвредно да стигнат на стоп до другия завършек на затворения сектор, а той е въодушевен да продължи да върви независимо и да го заобиколи пешком. Върви през целия ден, на открито стартира да се стъмва и Петър намира комфортно място, където разпъва палатката си. Умората си споделя думата и той бързо се унася в бездънен сън. Час след среднощ свиреп скотски плач раздира тишината. „ Чуваше се, като че ли е на метри от мен. В първия миг се шашнах, безусловно животът ми мина на лента. Мислех си, че ще си отида “, споделя разпалено. В съзнанието му изскача обликът на гладна мечка, която търси храна, тъй като въпреки регионът да е пустиня, има и много гъсти гори, населявани от диви животни. Ревът не стопира. В суматохата си Петър осъзнава, че храната му е в преддверието на палатката и би могла да притегли звяра. Събира храброст, отваря леко ципа и хвърля торбата с провизиите на открито. Обаче го прави толкоз нескопосано, че тя пада безусловно на метър начело. „ В оня миг просто стоях сгънат в палатката и чаках ориста. Сърцето ми щеше да гръмне. И може би от адреналина, суматохата и страха съм се изморил и съм задремал още веднъж “, продължава описа си.
Часове по-късно се разсънва от същия мощен писък. Ослушва се за стъпки, с цел да се ориентира на какво разстояние се намира животното. Не чува нищо. При идващия плач стартира да размишлява, че звучи, като че ли всякога е на едно и също разстояние – не се доближава, не се и отдалечава. Успява още веднъж да се унесе, а когато по изгрев отваряочи, взема решение да се изнесе по най-бързия метод от злокобното място. Пребледнял, открива непокътната хвърлената няколко часа по-рано храна. Събира всичко в раницата и потегля. Оказва се, че единствено след към 30 метра маршрутът му пресича асфалтов сектор, под който е река Санта Клара. А там лагерува другата част от групата, към този момент разсънваща се, само че към момента излегнала се на своите шалтета и спални чували. Разказва им за нощта, в която безусловно са му побелели няколко косъма и най-честата мисъл в главата му е била „ край, дотук съм “, а насреща вместо уплашени погледи получава несдържан смях. Оказва се, че към километър по-нагоре има резерват за диви животни, избавени от филмовата промишленост. Ревът, който е смутил съня му, е бил на лъв – при възрастните животни нормално е толкоз мощен, че се чува на разстояние до 8 км.
ПРЕЗ ОГЪН И ЛЕД
Това не е единственият боязън, който Петър би трябвало да превъзмогне по пътя. Дебнат и други – срещите с черните мечки и гърмящите змии. Прекарва цели 12 дни без баня и с цел да си има „ спомен “ от пътешествието, ходилата му порастват с един номер по време на прехода. След сполучливия край на 28 август Петър взема решение да излее страстите си върху хартия и написва книгата „ Пътека през огън и лед “ (издадена от „ Вакон “). Освен директен смисъл заглавието є има и метафоричен – намек за страстите, през които минава по време на прехода. Смисъла да събере приключенията си в книга Петър вижда в това те да послужат като ентусиазъм на другите, с цел да дръзнат да следват фантазиите си и да се допрян до хубостта на дивото.
ПЕША 12 700 КМ
Тихоокеанският хребетен път е единият от трите най-дълги прехода в Америка. Другите два са Апалачката пътека и Континенталният преход. Всеки, който ги прекоси, получава нематериалната купа Тройна корона на Съединени американски щати. „ Призът “ се поддържа от организация, която прави оценка опциите на човешката физика и душeвност да премине по трите маршрута с обща дължина 12 700 км.
През 2018 година Петър съумява да направи и втория преход, пресичащ 14 щата. Твърди, че на човек са нужни мощна религия в себе си, усмивка на лицето и здрави обувки, с цел да измине този дълъг и рисков маршрут от 3500 км. Той самият взема дистанцията за 109 дни - от края на май доникъде на септември, и то единствено с един чифт обувки. През март тази година авантюристът излетя от София, с цел да се изправи пред Континенталния преход, който до този миг е преминат единствено от към 500 души и е с дължина от 4989 км.
„ Много хора се поддават на подозрения в личните си качества и се подценяват. Няма нищо неприятно човек да сбърка и да стартира нещо, а по-късно да разбере, че то не му носи задоволство и пристрастеност. Докато не опиташ, няма по какъв начин да си сигурен. Това е урок. Важно е да се провокираме, тъй като точно това ни прави по-добра версия на себе си “, споделя на изпроводяк Петър. Разкрива какъв брой е значимо да се обкръжаваме с хора, които ни поддържат, дават ни мощ и убеденост, с цел да се убедим сами във опциите си и да не се опасяваме от неуспеха.
Материалът е оповестен в бр.4/2019
Родом е от Русе, само че още в детството животът му неведнъж трансформира посоката си. След няколко премествания от едно в друго обитаемо място се връща в родния си град, с цел да продължи образованието си. Следва в локалния университет „ Педагогика на образованието по математика и информатика “, само че до момента в който е в последната година, стопира да вижда вероятност и отхвърля да влага повече време и сила в тази тенденция. На 23 години напуща приятелите и фамилията си, с цел да търси щастието другаде и отпътува за Англия, където открива капацитет за развиване. Седем години прекарва на Острова, а животът му в профил наподобява идеално спретнат: има сигурна работа със постоянни приходи – цел и фантазия евентуално за доста хора. Управител е в огромна и известна хотелска верига, като дава отговор за всички резервации и приходите от тях. Реализацията му в бизнеса е повече от добра, само че Петър от ден на ден усеща, че работата не му носи наслаждение, потискат го монотонното сиво всекидневие и неналичието на многообразие. В един миг си задава въпроса: „ От това ли същински нуждая се? “. Честният отговор го довежда до такава степен, че в края на август 2016 година той напуща и работата си, и Англия.
Отдава се на дълга отмора, която прекарва, пътувайки. Стига до Тайланд, открива се на тамошен остров и минава сполучливо курс за водолаз. Придобива квалификацията дайв мастер, което му открива опция за напълно ново занятие и взе участие в развлекателни гмуркания. Лятната безгрижна приказка продължава четири месеца, само че в края на календарната година Петър би трябвало да извърши едно свое заричане – да се прибере назад в България за коледните празници. Но една мисъл не му дава мира...
Две години по-рано е научил за Тихоокеанския хребетен път от американския биографичен трагичен филм Wild по едноименния разказ на Черил Стрейд „ Моето премеждие в дивото “. В него тя споделя историята на живота си. Едва на 26 години към този момент е изгубила най-скъпото в живота си: майка є е умряла от рак, фамилията є се е разпаднало. Бракът є също. Самата тя не знае коя е, повлякъл я е безкрайният ураган на опиатите, а животът є е лишен от всевъзможен смисъл и посока. В този миг Черил взема най-безразсъдното решение в живота си – да извърви сектор от Тихоокеанския хребетен път. И това се оказва най-мъдрата стъпка, която е предприемала. Пътуването се трансформира в нейното избавление и лек за прочувствените є контузии. Петър живее с това непознато прекарване, усеща го някак близко, то го предизвика да направи същото. Неговата история надалеч не е толкоз трагична, колкото на авторката, само че още тогава си дава обещание, че един ден ще извърви тези хиляди крачки, въодушевен от силата и увереността на другояче нежната на външен тип Стрейд.
МОЕТО ПРИКЛЮЧЕНИЕ В ДИВОТО
В началото на новата 2017 година нашият воин към момента няма предпочитание да стартира работа. Единственото, което усеща, е вътрешната нужда да направи нещо друго, което в никакъв случай преди не е предприемал. Не просто да излезе отвън зоната си на комфорт, а напряко да я надскочи. И решението идва някак от единствено себе си – ще извърви Тихоокеанския хребетен път.
Буквално за два месеца изчита цялата информация, която открива по тематиката, събира оборудването, която преценя, че ще му е нужна, с цел да успее да прекоси маршрута от 4240 км, и на 27 март 2017 година приключението публично стартира. ТХП, както в резюме назовават маршрута, се простира от мексиканската граница в Калифорния до малко след канадската и криволичи по билата на девет планински вериги. Прекосяват се по дължина три щата – Калифорния, Орегон и Вашингтон, минава се през национални паркове и резервати, през реки и автомагистрали, през пустини, планински масиви и дъждовни гори.
За Петър преходът започва напълно солово, няма проведена група или лидер. По пътя среща и други запалянковци, поели по непознатата пътека. Някои от тях се събират и прекосяват целия преход дружно. Петър обаче минава единствено първите 1600 км с компания, а след това остава самичък. И по този начин - до края. През множеството дни извървява по близо 50 км и му лишава тъкмо 5 месеца и 1 ден да финишира.
МОЯТА РАНИЦА, МОЯТА КРЕПОСТ
Всичко, от което има потребност за този интервал, се събира... в една планинска раница. „ Много хора се впечатляват от това какъв брой малко ти е нужно в действителност, с цел да оцелееш и да живееш. В днешно време в живота си в обществото сме заобиколени от комфорт и разкош. Не споделям, че са непотребни, само че можем да живеем и без тях, много по-минималистично “, безапелационен е Петър. (Още за минимализма в бр.1/2019 г.). В своята раница той събира главното за естествен живот. Там е неговият подслон – палатката, леглото му са спалният чувал и шалтето, кухнята му е туристическият котлон и торбата със суха храна. Носи и шише с вода, чието доставяне се оказва същинско предизвикателство, тъй като водоизточниците са на огромно разстояние един от различен, а през летния сезон част от тях напълно пресъхват. „ Лично аз имах шанса да ми се постанова да нося единствено по два литра вода от самото начало, даже в Южна Калифорния, където е западната външна страна на пустинята Мохаве. Но в пика на лятото, когато е сезонът на преходите, се предлага всеки да носи по 4 или 5 литра вода. Иначе рискуваш да се дехидратираш, което може да докара и до съдбовен край. Има случаи, в които хора са били евакуирани в тези сектори. Трябва да си доста добре квалифициран, в случай че предприемаш сходни преходи “, споделя Петър.
Заради модерните технологии обаче животът на приключенците е една концепция улеснен – особено създадено приложение за смарт телефон уведомява кои реки и езера могат да послужат през целия сезон. Съществуват и така наречен хазни – туби или контейнери, цялостни с вода. Но на тях не може да се разчита, тъй като в никакъв случай не се знае по кое време ще бъдат заредени – може предния ден да са минали много хора и да са изпили запасите. Така че тези хазни (ако са пълни) са просто бонус по пътя – спираш, почиваш, хидратираш се, зареждаш и продължаваш към крайната цел.
Водата е нужна и за приготвянето на сухата храна. Учудващо, тя се оказва задоволително разнообразна – паста, картофено пюре на прахуляк, овесени ядки, ориз, тортила питки, леща, кускус. И тъй като е невероятно да се носят на тил провизиите за всичките пет месеца, Петър се доставя от време на време с тях, когато маршрутът го превежда през обитаеми места. Именно там се основават нови запознанства и другарства – доброволци, наричани Ангели на прехода, приютяват Петър и другите пътешественици в личните си къщи, където всеки има опция да остане да спи и да изпере облеклата си, преди на сутринта да закрачи още веднъж по дългия път.
СМАРТФОНЪТ, МОЯТ ПРИЯТЕЛ
Със слънчеви панели и пауър банки в градчетата Петър зарежда и телефона си, макар че през по-голямата част от прехода няма обсег. „ Това е предизвикателство за физиката до един миг, по-късно тялото се приспособява. Но душeвността е тази, която безусловно те движи напред. Трябва да имаш източници на мотивация и места, откъдето да черпиш положителна сила в моментите, когато ти е черно пред очите и искаш да се откажеш и да се прибереш. Тогава би трябвало да намериш силата да продължиш напред “, споделя Петър. Неговият източник са фотосите на фамилията и приятелите му, които носи със себе си.
Другият е фейсбук страницата, която основава за да споделя прекарванията си по време на прехода. Именно по този начин намира избавление от своитесъстояния на неустановеност, боязън и обезсърчение – с помощта на вдъхновяващите известия и мнения, които получава от почитателите си в мрежата, и на фотосите на фамилията си, които носи в раницата. „ Там ти в действителност си самичък. И в града можеш да останеш самичък у дома. Но действително не си, тъй като от другата страна на стената или на прилежащата директна живеят човешки същества. По време на прехода в продължение на километри ти си самичък със себе си в дивата природа, без да има себеподобни. И в случай че ги няма приятните хора и фамилията, които да си спомниш, до които да се докоснеш, които те карат да се чувстваш топло и да се заредиш с позитивна сила, човек би се сринал душевен “, споделя Петър.
ЛЪВЪТ ОТ ЮЖНА КАЛИФОРНИЯ
През летните месеци на 2017 година в Южна Калифорния бушуват пожари – регистрирани са като най-смъртоносните до тогава. Заради огнената буря над 10 000 поданици са евакуирани, разрушени са повече от 5700 къщи, изгорели са към 220 хиляди акра територии. Точно по това време Петър прекосява щата и макар че в сектора пред него няма деен пожар, пътят е затворен като превантивна мярка. Дотогава върви с група, само че се разделят – множеството избират безвредно да стигнат на стоп до другия завършек на затворения сектор, а той е въодушевен да продължи да върви независимо и да го заобиколи пешком. Върви през целия ден, на открито стартира да се стъмва и Петър намира комфортно място, където разпъва палатката си. Умората си споделя думата и той бързо се унася в бездънен сън. Час след среднощ свиреп скотски плач раздира тишината. „ Чуваше се, като че ли е на метри от мен. В първия миг се шашнах, безусловно животът ми мина на лента. Мислех си, че ще си отида “, споделя разпалено. В съзнанието му изскача обликът на гладна мечка, която търси храна, тъй като въпреки регионът да е пустиня, има и много гъсти гори, населявани от диви животни. Ревът не стопира. В суматохата си Петър осъзнава, че храната му е в преддверието на палатката и би могла да притегли звяра. Събира храброст, отваря леко ципа и хвърля торбата с провизиите на открито. Обаче го прави толкоз нескопосано, че тя пада безусловно на метър начело. „ В оня миг просто стоях сгънат в палатката и чаках ориста. Сърцето ми щеше да гръмне. И може би от адреналина, суматохата и страха съм се изморил и съм задремал още веднъж “, продължава описа си.
Часове по-късно се разсънва от същия мощен писък. Ослушва се за стъпки, с цел да се ориентира на какво разстояние се намира животното. Не чува нищо. При идващия плач стартира да размишлява, че звучи, като че ли всякога е на едно и също разстояние – не се доближава, не се и отдалечава. Успява още веднъж да се унесе, а когато по изгрев отваряочи, взема решение да се изнесе по най-бързия метод от злокобното място. Пребледнял, открива непокътната хвърлената няколко часа по-рано храна. Събира всичко в раницата и потегля. Оказва се, че единствено след към 30 метра маршрутът му пресича асфалтов сектор, под който е река Санта Клара. А там лагерува другата част от групата, към този момент разсънваща се, само че към момента излегнала се на своите шалтета и спални чували. Разказва им за нощта, в която безусловно са му побелели няколко косъма и най-честата мисъл в главата му е била „ край, дотук съм “, а насреща вместо уплашени погледи получава несдържан смях. Оказва се, че към километър по-нагоре има резерват за диви животни, избавени от филмовата промишленост. Ревът, който е смутил съня му, е бил на лъв – при възрастните животни нормално е толкоз мощен, че се чува на разстояние до 8 км.
ПРЕЗ ОГЪН И ЛЕД
Това не е единственият боязън, който Петър би трябвало да превъзмогне по пътя. Дебнат и други – срещите с черните мечки и гърмящите змии. Прекарва цели 12 дни без баня и с цел да си има „ спомен “ от пътешествието, ходилата му порастват с един номер по време на прехода. След сполучливия край на 28 август Петър взема решение да излее страстите си върху хартия и написва книгата „ Пътека през огън и лед “ (издадена от „ Вакон “). Освен директен смисъл заглавието є има и метафоричен – намек за страстите, през които минава по време на прехода. Смисъла да събере приключенията си в книга Петър вижда в това те да послужат като ентусиазъм на другите, с цел да дръзнат да следват фантазиите си и да се допрян до хубостта на дивото.
ПЕША 12 700 КМ
Тихоокеанският хребетен път е единият от трите най-дълги прехода в Америка. Другите два са Апалачката пътека и Континенталният преход. Всеки, който ги прекоси, получава нематериалната купа Тройна корона на Съединени американски щати. „ Призът “ се поддържа от организация, която прави оценка опциите на човешката физика и душeвност да премине по трите маршрута с обща дължина 12 700 км.
През 2018 година Петър съумява да направи и втория преход, пресичащ 14 щата. Твърди, че на човек са нужни мощна религия в себе си, усмивка на лицето и здрави обувки, с цел да измине този дълъг и рисков маршрут от 3500 км. Той самият взема дистанцията за 109 дни - от края на май доникъде на септември, и то единствено с един чифт обувки. През март тази година авантюристът излетя от София, с цел да се изправи пред Континенталния преход, който до този миг е преминат единствено от към 500 души и е с дължина от 4989 км.
„ Много хора се поддават на подозрения в личните си качества и се подценяват. Няма нищо неприятно човек да сбърка и да стартира нещо, а по-късно да разбере, че то не му носи задоволство и пристрастеност. Докато не опиташ, няма по какъв начин да си сигурен. Това е урок. Важно е да се провокираме, тъй като точно това ни прави по-добра версия на себе си “, споделя на изпроводяк Петър. Разкрива какъв брой е значимо да се обкръжаваме с хора, които ни поддържат, дават ни мощ и убеденост, с цел да се убедим сами във опциите си и да не се опасяваме от неуспеха.
Материалът е оповестен в бр.4/2019
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ