ПЕТЪР ДОНЕВСКИ е роден през 1938 г. в с. Търнак,

ПЕТЪР ДОНЕВСКИ е роден през 1938 година в с. Търнак, Врачанско. Автор е на белетристичните книги " Скът ", " Дива кръв ", " Лудо време ", " Залези в равнината ", " Удавени очи ", " На село зреят черешите " и други Член е на Съюза на българските писатели.
В края на лятото, някъде към икиндия, когато сенките на кестените от градския парк лягаха върху стъклата на отворения ми прозорец, при мен пристигна Дачката. Трябваше да потвърдя достоверността на извършените мероприятия на ловното сдружение в града. (...) Когато затворих досието с подписаните доклади, той стана, благодари ми, само че не си потегли, дръпна пердето и ме попита:
- Реши ли се най-сетне? И нощес ставаше дума за тебе - позасмя се леко и ми смигна. - Даже и пушка сме ти спазарили, надцефка, Иже.
Станах от стола, реалокирах телефона на другия завършек на бюрото и го потупах другарски по рамото.
- Да, да... Разбирам, че желаете да бъда с вас, да препаша ловджийския патрондаш. Е, случвало се е от време на време да изпитвам потребност през почивните дни да подишам горска хладина, да послушам шепота на липите и да се взирам в отражението им в бистрите води на реката. Но... към момента не мога.
- Знам, знам... - усети съмнението ми Дачката. - Ето, отново ще ми кажеш за историята с онази сърна. Остави към този момент тая сърна, тя е минало. Ще оказваме помощ, до момента в който си шеф... - смигна ми хитричко той. - Трудно се става днеска ловджия, по-скоро диплом за висше обучение ще вземеш, в сравнение с диплома за ловджия. - Засмя се, стисна ми ръка за сбогом, само че отново не си потегли. (...)
- Случвало ли ти се е - погледнах го в  очите - в миналото, било при таксация, било при залагане на сено в хранилките през зимата, да станеш отговорен за гибелта на някоя сърна?
 - Не, не... Едва ли бих го позволил.
 - Затова тогава не си усетил болката, страданието... Затова нямаш възприятието за виновност...
 - А ти?
 - Аз ли? Знаеш онази история, само че не си я претърпял. А аз бях при последните дни на онази сърна тъкмо когато беше станала майка.
Извадих цигара, подадох една и на Дачката и щракнах запалката.
- Да... Това беше от дълго време... Още когато дойдох в стопанството като млад експерт. Обикаляхме фермите до обяд, само че станеше ли време за обедната отмора, бригадирите ме водеха в ливадите и криволите на Скът, където беше лагерът на юниците. Там почивахме. Гората там беше тиха и мирисът на цветя омайваше главата ми. Зелените багри, прохладата на горуните, песента на ненаплашените птици ми влияеха по чудодеен метод. Ставах добър, връщаха се спомените от детството...
- И аз познавам тези места... - оживи се Дачката. - Всички криволи на реката сме ги обходили. Та нали горе, в Бъркачевските тополаци, е фазанарията. Ловците там почиваха. Оттам погледите ни се рееха по белите покриви на воденицата, зад която реката се криеше в калните си крайбрежия, обрасли с редките брястове на Комаревското... Но хайде да не се разнежвам, нали ловците са мощни мъже... Чакаме те! - сподели той и през полуотворената врата чувах меките стъпки на маратонките му по коридора. Не останах дълго в кабинета, потеглих си след него.
На другия ден след обяд палнах джипа и отидох в ливадите на Шарамполя. Още щом седнах на отсечената топола, спомените ме връхлетяха...
Ето тук дочаках вечерта. Летните вечери в гората са хладни, тихи, изпълнени с аромат на сено, покой и отмалялост. Усещах ритъма на сърцето си като ромола на тихите речни води. В близкия вир надникналата луна изглеждаше като жълтица. Понаместих се на просечената топола, отпуснах се и се загледах във Вечерницата, усмихнала се високо над хълмовете на Веслеца. И таман когато припалвах цигара, усетих чудноват тътен на крайници и насреща, до изровения от дъжда жълт пясък на брега и отъпканата трева, видях сърната. До нея малко сърне едвам се крепеше на слабичките си крачета. Мушеше се в майка си и търсеше вимето й, а тя го ближеше. Пъпът му висеше още влажен. Сърната пръхна, с цел да прочисти носа си и ме погледна. И дребното ме погледна. В тъмните му и към момента донякъде отворени очи усетих боязън и любознание.
Първата ми мисъл бе да пристъпя и хвана сърната, с цел да може дребното да засуче, само че си споделих, че може и да не съумея и единствено ще изплаша майката. Наоколо не се мяркаше жива душа, единствено смълчаната гора, реката и голото поле, зад което в далечината сивееха покривите на селските къщи, над които в бледорозова зной, като окачен фенер над Борованската могила, се люлееше на залез розово-червеният диск на слънцето. Пристъпих крачка напред, едвам дишах, мъчно удържах въздуха в гърдите си, гледах деликатно изпълнените със боязън очи на сърната... Те молеха пламнали, като на всяка родилка. Трябваше да заставам имобилен и да очаквам какво ще направи сърната. Но в един миг не удържах и поех въздух, въздъхнах надълбоко. Сърната трепна, завъртя се към рожбата си, издаде някакъв тон, тропна с крайник и се запъти към близката туфа... Куцаше с левия си крайник, само че това не й попречи да се върне отново при дребното. То се надигна, разкрачи слабите си крачета, олюля се, само че съумя да се задържи и да направи няколко крачки към майка си. Сърната се наведе, близна го по ушите и когато отново се опита да легне, тя още веднъж затропа с крайник, побутна го по корема... Няколко пъти повтори същите придвижвания и аз се възхищавах на майчините й грижи. Разбрах, че се пробва да резервира рожбата си, да я учи да я следва, да бяга, да се крие, да се защищава и да опознава живота в гората.
Понечих да пристъпя няколко крачки напред и да свия зад близката туфа, само че видях, че сърната се върна с наострени уши, обърна главата си към брода на реката, откъдето се чу бръмчене на разхлопан мотор, кучешки лай... и изстрел. Той отекна в брега на Козарска могила и се върна в криволите на Скът. Дъхът ми секваше. Със сърната се гледахме очи в очи. Нейните бяха уплашени, постоя минута-две и стартира да души в близост. Продължаваше да потропва с предния си крайник. Очите й към този момент горяха, беше ужасно неспокойна, като че ли искаше да ми каже нещо, като че ли разбираше, че и аз очаквам нещо. Усещах, че тя избра да бъде с мен, вместо да бяга. Кучешкият лай ставаше все по-рязък, изострен и непосредствен. Сърната се боеше да остане сама в гората. Чувството за заплаха не я напускаше, потрепваше леко, въртеше главата си на всички страни. Стори ми се, че търси метод да ме накара да усетя страха и болката, която се беше стаила в очите й.
Съвсем притъмня, само че през рехавите на тополите прозираха светлините на колите, които слизаха по Враняшкия хълм. Гората мълчеше, всичко заспиваше и над равнината лягаха отмалялост и вечерен здрач. Какво да направя... Дали да опитам да взема сърнето, а в случай че съумея да хвана и майката, и с джипа да ги закарам в стопанския двор при телчарите... Сърната беше единствено на няколко крачки от мен, очите й блестяха на лунната светлина и аз усещах дъха и тупкането на сърцето й. Също като моето. Наблизо нещо прошумоля и през сянката на дърветата видях дребното, което спря зад туфата и издаде гальовен тон. Майката потегли, само че отново потропваше с крайници и се обърна няколко пъти. Разбрах, че нещо става с нея. Може би към момента не беше изгубила вяра да й оказа помощ. Но скоро се отхвърли от мен, завъртя глава настрана, приближи до сърнето, близна го няколко пъти по челото и го поведе със себе си в шумака. Стоях мълчалив. Зад гората, над заоблените баири, се вдигаше към този момент огромна и чиста луна и първите ярки звезди в небесния шир към този момент трепкаха с рубинените си очи.
Смазан се върнах при джипа. Прибрах се, само че не мигнах цялата нощ. На другия ден отпътувах в командировка. Щом се върнах, още първия ми работен ден краварите ме извикаха. Казаха, че разкрили кожата на сърната в Димовския кривол, в низкото, към брода. Оттогава не преставам да виждам дребното сърне и уплашените майчини очи, пронизващи ме с вътрешен пламък, който гори единствено в очите на майка, чиято рожба е в заплаха.
(със съкращения)