ЛИЛЯНА СТЕФАНОВА щеше да навърши 95 години на 17 април.

ЛИЛЯНА СТЕФАНОВА щеше да навърши 95 години на 17 април.
" Избрана! - я дефинира критикът Панко Анчев. - Избрана от Бог да бъде популярен стихотворец, белетрист и журналист. " А писателят Антон Дончев споделяше, че е " амазонка във войната за душите на хората ".
Тя е от поколението български поети, дебютирало и утвърдило се през 50-те години на ХХ век. Автор е на повече от 50 книги с лирика, прозаичност, есеистика, журналистика, драми, произведения за деца. Нейни стихове са преведени на 31 езика.
Била е заместител основен редактор на сп. " Септември " (1964-1965), основателка и основен редактор на сп. " Обзор " (1968-1988), заместник-председател на Съюза на българските писатели (1984-1989), основен редактор на в. " Литературен фронт " (1988-1989), председателка на Столичния съвет за просвета (1977-1980), заместник-министър на образованието (1980-1984). От 1980 до януари 1990 година е ръководител на Българския ПЕН център.
Лауреат е на Димитровска премия. Удостоена със званието " Народен активист на културата и изкуството ". Носителка на медал " Народна република България " - първа степен, на Националната премия за лирика " Пейо Яворов ", Националната литературна премия " Дора Габе " за обилни художествени достижения и повсеместен принос в националната литература, на медал " Св. св. Кирил и Методий " - първа степен, за огромните й заслуги в региона на българската просвета, на Специалната премия на Съюза на българските писатели за извънреден принос в българската литература.

Мъчи ме апетит

Мъчи ме апетит.
До по кое време тая дяволска алчност?
Ще кажа ли в миналото:
Сита!
Мъчи ме апетит
Да отхапя залък от хоризонта,
апетит за смях след изострен завой,
за сок от кокосов орех
на невкусвани светове.
Мъчи ме апетит
за лакомства от милувки,
за подлютена дързост
на мъжки шепот,
за солена приказка след среднощ,
за миш-маш от пристрастености
върху жарава от неблагоразумие.
Мъчи ме апетит
за религия с мирис на мляко,
за чудотворство,
за от дълго време пропуснат
мирис на другарство,
за захарен памук
от илюзии и измислици,
от доверчивост и детство...
Мъчи ме апетит.
Господи, помогни ми
да кажа в миналото
Сита!

Не си отивай, ден!

Не си отивай ден,
не ме оставяй, ден,
в прегръдките на тая вечер хладна.
Не виждаш ли - за отдих нямам право, -
под строгата линия на залеза червен
чакам равносметка безпощадна.

Не свивай белите платна,
не ни оставяй -
се молят моите тревожни длани, -
за какво да спрем, от сънища сковани,
когато прекомерно едва сме горели
и още доста работа ни чака?

О, не залязвай,
не потъвай в мрака -
с страх молят моите зеници, -
по какъв начин ще заспим под сенчести ресници,
когато прекомерно малко сме прозрели
и толкова малко в нас трепти светлика?

Огрявай моя хоризонт -
сърцето вика, -
аз желая да съм безсънен съизвършител
на всяка наслада
и на всяка тъга,
с народа си да пострадвам и тържествувам,
аз желая все по този начин да бъде празник
и заника с лъчи да не рисува
на хоризонта вашата раздяла.

Защо пришпорваш в далнините коня,
не си отивай, че за сън е рано,
така дълго дори птиците не спят.
Не си отивай - парят мойте длани,
далечна цел аз желая да догоня,
аз би трябвало да измина дълъг път!

Да си до мен

Посивя планинската верига,
виж, към заник слънцето клони...
- Ти се усмихни.
Това ми стига.
Ти се усмихни.
- Облак прахуляк пред пътя ни се подвига,
всичко притъмня от край до край...
- Ти ме приласкай.
Това ми стига.
Ти ме приласкай.
- Нощ, а ни една звезда не мига
върху небосклона засенчен...
- Ти да си до мен.
Това ми стига.
Ти да си до мен.