Разпети петък. Дамите на тревожния български април
Периодично пробвам да наруша карантината, която ръководи съзнанието ни. Разреждам петъчните си прояви и с тематики отвън ковид. Претоварени от натиска му върху публичната сензитивност, това опитваме да вършим всички – да му се изплъзваме, когато успеем.Но неизбежно се връщаме към него. Не съм сигурен, че това приключение ще остави такава диря в паметта на света, каквато ни се коства в този момент. По-скоро не. Но коства ми се, че имаме и това обвързване – да свидетелстваме пред бъдещето. Кой с „ томове-грамади ”, кой в скромна петъчна графа. Може би всичките наши, нахвърляни в придвижване, драснати вътре в пандемията редове, ще подсказват какво се случва с едно стъписано човечество, ненадейно от враждебна и тайнствена мощ, която съвсем покрива опасенията ни за интервенция на извънземен разсъдък.
Мисля, че това е положителната причина да споделяме гърчовете на душите си, страховете си, гнева си и очакванията, както и светлината, която халюцинираме по този начин надалеч от края на тунела. Тук желая да повторя това, което към този момент уверено съм заявил в „ Нерви и утехи ”: и най-парливите, най-заядливите пера и гласове през днешния ден, вътре в себе си, стискат палци на българското ръководство в напъните му да преведе нацията до освобождение от болестта. Но в такива тествания истината е висш дълг, тя е част от стандарта на спасението. Без истина няма имунитет. Дори трохите от истина могат да се окажат скъпоценни в морето от полуправда, полулъжа и измама, което се простира сред нас и оцеляването.
София е градът на моя лирически воин, спорен и благоразположен терен на труда ми в поезията. Тя в никакъв случай не ме заобича, само че ми даде своите паркове и булеварди да изобретявам и съединявам куплетите на своите елегии. Първопричината бе елементарна: нямаше къде да подслоня музата, а след това към този момент не можех без улиците, без крачката, без самотата измежду множеството. Това не бе загадка, разказвал съм го, имам и такова стихотворение „ София ”: по какъв начин „ съчинявам ” ходейки, без лист и без перо и по какъв начин повеждам гостите си из града – да им покажа своя кабинет. Бях позабравил това време и в този момент, като се нарекох да надникна в града, не можах да позная „ кабинета ” си. Пустота, а инак безшумно, проветрено. И, несъмнено, както всякога, когато ме оставят да вървя, неотложно ми хрумна нещо. Този посърнал, спуснал кепенците град, със затъмнените витрини, с катинарите и отчуждените, забулени минувачи евентуално е обликът на нашето наличие в международната пандемия. Метафора на нашите страхове и нашите простодушни хитринки: да постъпим с вируса така, както го сторихме с мигрантите. Да създадем земята си грозна, неприветлива, противна – нека да я заобикаля короната, както я заобикалят афганистанците.
Извън иронията – наподобява в това в действителност сполучваме... ненапълно .
Иначе с какво да разбираем така бавното нахлуване на бедата в страната. Не му харесваме и ние на ковид – може би сме му прекомерно мрачни. Или пък го плаши особеното държание на върхушката ни: сприхави, нацупени, троснати. (За какво се вземат те?) Или го смущава непознатата по други земи терапия: непрекъснатото облъчване на затворени хора с монолози от високо равнище? (От времето на Кашпировски такова всеобщо изцеряване не се помни. Аз самият имам спомен по какъв начин тогава на съседа ми Чобанов за няколко сеанса косата му си върна черния цвят.) И няма кой на този вирус другарски да му каже: нищо персонално! Тези хора се нервират не от него, а от своите си грижи и затруднения, от това, че таман си дигнаха заплататите и им ги стопираха, стопанската система пък заскърца и държавните поръчки забоксуваха. Паникьосват се и избухват при всяка дума против плануваните колосални разходи - военните покупко-продажби. Направо избухват и хулиганстват, когато комисионите попаднат под въпрос.
Приятелят ми Жоро Апломба се обади в една слънчева карантинна заран: „ Пиши го бегало изключителното състояние. Спряха си заплатите, няма да изкара и две седмици. ”
Но май няма да познае, другояче безпогрешният плевенски ясновидец. Кризата, която се вещае на финала, без подозрение е по-примамлива от държавната заплата. Някои към този момент потриват ръце зад кадър. Има за какво: рецесията им е обезпечена. Тя е чудесно време за повдигане на цени, на налози, за всевъзможни форми на застоялост и неконтролирано обогатяване.
Спомнете си началото на тяхното ръководство, когато рецесията се „ забави ”. Не бе ли ускорена или даже провокирана тя с погрома, който устроиха на българския бизнес, като стопираха разплащанията по държавните поръчки? Колко компании бяха потопени тогава и какъв брой от тях минаха в верните ръце! Изглежда има в самата криза някаква „ мазнинка ”, която се натрупва напряко под кожата на властта и олигархията. И в този момент тържествено ни я дават обещание, а в случай че нещо се обърка, ще я подсигуряват с други средства.
Засега при спешното спиране на театралния сезон властта реши да развърже кесията за оставащите без прехранване артисти – ще получат заплати. Няма да има единствено за трупата на Народното събрание, където представленията онлайн ще запълват празнотата в театралния живот по време на изключителното състояние. Така, заради липса на по-разумно приложение, политиците ще услаждат карантината на публиката.
Имахме право на тези редове за утеха, само че действителността ни отрезвява. Намерихме си съперник, който изправи модерния свят до стената. Не знаем произхода му, нито програмата му. Не можем даже да допускаме дали ще се държи все по този начин или ще се трансформира съгласно това какъв брой напредваме в неговото разгадаване. Едно е несъмнено: не е програмиран да сортира жертвите си. Т.е. измежду оживелите на следващия ден съотношението сред свестните и негодниците ще остане същото. Но поуките и от тестването, и от избавлението ще са и за едните, и за другите. За тях би трябвало да дебнем занапред и да ги улавяме в придвижване.
Една стара жена, Дафинка от Лъки (74) преведе пенсията си на Александровска болница. Поговорили с дядото и решили да създадат пожертвование в тези сложни дни. Болницата, трогната, решила да върне дарението. Това ме озадачи и огорчи докрай. Да отблъснеш едни почтени и обилно поднесени пари (214) ми се видя обидно и незаслужено. Този жест няма материална равноценност и не може да се обърне назад в покупки или в домашни разходи. Друга стара жена, баба Надие (80) от Печеница подари пенсия на болничното заведение в Исперих. Каквото и да си мислим ние и за каквото и да се считат нашите първенци, управници и всемирски лица, Дафинка и Надие са безспорните дами на тревожния български април . Мислете за тях на Разпети петък, стойте си у дома и не си въобразявайте, че откакто Спасителят е изкупил нашите грехове на Кръста, това ни прави свободни да вършим нови...
Мисля, че това е положителната причина да споделяме гърчовете на душите си, страховете си, гнева си и очакванията, както и светлината, която халюцинираме по този начин надалеч от края на тунела. Тук желая да повторя това, което към този момент уверено съм заявил в „ Нерви и утехи ”: и най-парливите, най-заядливите пера и гласове през днешния ден, вътре в себе си, стискат палци на българското ръководство в напъните му да преведе нацията до освобождение от болестта. Но в такива тествания истината е висш дълг, тя е част от стандарта на спасението. Без истина няма имунитет. Дори трохите от истина могат да се окажат скъпоценни в морето от полуправда, полулъжа и измама, което се простира сред нас и оцеляването.
София е градът на моя лирически воин, спорен и благоразположен терен на труда ми в поезията. Тя в никакъв случай не ме заобича, само че ми даде своите паркове и булеварди да изобретявам и съединявам куплетите на своите елегии. Първопричината бе елементарна: нямаше къде да подслоня музата, а след това към този момент не можех без улиците, без крачката, без самотата измежду множеството. Това не бе загадка, разказвал съм го, имам и такова стихотворение „ София ”: по какъв начин „ съчинявам ” ходейки, без лист и без перо и по какъв начин повеждам гостите си из града – да им покажа своя кабинет. Бях позабравил това време и в този момент, като се нарекох да надникна в града, не можах да позная „ кабинета ” си. Пустота, а инак безшумно, проветрено. И, несъмнено, както всякога, когато ме оставят да вървя, неотложно ми хрумна нещо. Този посърнал, спуснал кепенците град, със затъмнените витрини, с катинарите и отчуждените, забулени минувачи евентуално е обликът на нашето наличие в международната пандемия. Метафора на нашите страхове и нашите простодушни хитринки: да постъпим с вируса така, както го сторихме с мигрантите. Да създадем земята си грозна, неприветлива, противна – нека да я заобикаля короната, както я заобикалят афганистанците.
Извън иронията – наподобява в това в действителност сполучваме... ненапълно .
Иначе с какво да разбираем така бавното нахлуване на бедата в страната. Не му харесваме и ние на ковид – може би сме му прекомерно мрачни. Или пък го плаши особеното държание на върхушката ни: сприхави, нацупени, троснати. (За какво се вземат те?) Или го смущава непознатата по други земи терапия: непрекъснатото облъчване на затворени хора с монолози от високо равнище? (От времето на Кашпировски такова всеобщо изцеряване не се помни. Аз самият имам спомен по какъв начин тогава на съседа ми Чобанов за няколко сеанса косата му си върна черния цвят.) И няма кой на този вирус другарски да му каже: нищо персонално! Тези хора се нервират не от него, а от своите си грижи и затруднения, от това, че таман си дигнаха заплататите и им ги стопираха, стопанската система пък заскърца и държавните поръчки забоксуваха. Паникьосват се и избухват при всяка дума против плануваните колосални разходи - военните покупко-продажби. Направо избухват и хулиганстват, когато комисионите попаднат под въпрос.
Приятелят ми Жоро Апломба се обади в една слънчева карантинна заран: „ Пиши го бегало изключителното състояние. Спряха си заплатите, няма да изкара и две седмици. ”
Но май няма да познае, другояче безпогрешният плевенски ясновидец. Кризата, която се вещае на финала, без подозрение е по-примамлива от държавната заплата. Някои към този момент потриват ръце зад кадър. Има за какво: рецесията им е обезпечена. Тя е чудесно време за повдигане на цени, на налози, за всевъзможни форми на застоялост и неконтролирано обогатяване.
Спомнете си началото на тяхното ръководство, когато рецесията се „ забави ”. Не бе ли ускорена или даже провокирана тя с погрома, който устроиха на българския бизнес, като стопираха разплащанията по държавните поръчки? Колко компании бяха потопени тогава и какъв брой от тях минаха в верните ръце! Изглежда има в самата криза някаква „ мазнинка ”, която се натрупва напряко под кожата на властта и олигархията. И в този момент тържествено ни я дават обещание, а в случай че нещо се обърка, ще я подсигуряват с други средства.
Засега при спешното спиране на театралния сезон властта реши да развърже кесията за оставащите без прехранване артисти – ще получат заплати. Няма да има единствено за трупата на Народното събрание, където представленията онлайн ще запълват празнотата в театралния живот по време на изключителното състояние. Така, заради липса на по-разумно приложение, политиците ще услаждат карантината на публиката.
Имахме право на тези редове за утеха, само че действителността ни отрезвява. Намерихме си съперник, който изправи модерния свят до стената. Не знаем произхода му, нито програмата му. Не можем даже да допускаме дали ще се държи все по този начин или ще се трансформира съгласно това какъв брой напредваме в неговото разгадаване. Едно е несъмнено: не е програмиран да сортира жертвите си. Т.е. измежду оживелите на следващия ден съотношението сред свестните и негодниците ще остане същото. Но поуките и от тестването, и от избавлението ще са и за едните, и за другите. За тях би трябвало да дебнем занапред и да ги улавяме в придвижване.
Една стара жена, Дафинка от Лъки (74) преведе пенсията си на Александровска болница. Поговорили с дядото и решили да създадат пожертвование в тези сложни дни. Болницата, трогната, решила да върне дарението. Това ме озадачи и огорчи докрай. Да отблъснеш едни почтени и обилно поднесени пари (214) ми се видя обидно и незаслужено. Този жест няма материална равноценност и не може да се обърне назад в покупки или в домашни разходи. Друга стара жена, баба Надие (80) от Печеница подари пенсия на болничното заведение в Исперих. Каквото и да си мислим ние и за каквото и да се считат нашите първенци, управници и всемирски лица, Дафинка и Надие са безспорните дами на тревожния български април . Мислете за тях на Разпети петък, стойте си у дома и не си въобразявайте, че откакто Спасителят е изкупил нашите грехове на Кръста, това ни прави свободни да вършим нови...
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ