Колбасарският магазин |
Печката бумтеше, аромати се носеха от двете тенджери - фасул и сарми. Тавата с саралия скучаеше в профил на масата, покрита с шарена забрадка, която вардя в шкафа в кухнята и до през днешния ден. Компания и правеше баницата, мудно попиваща поставените и от горната страна късчета масълце. На същата маса в огромна, стъклена купа си почиваше леко изсушеното бяло грозде от Русе, което дядо Никола, бащата на баща, усърдно отглеждаше в личното си лозе и пращаше авансово няколко дни по-рано. Неговата изрядно опакована кошница всякога пристигаше постоянно читава и без безусловно никакви пакости или загуби по колетната железопътна работа.
Вкъщи не липсваха туршиите, домашния кашкавал, сушените суджуци и домашната халва. Именно тя се започваше първа да се яде и свършваше най-бързо от другите неща, тъй като който минеше около чинията си отчупваше скандално огромно късче. Правеха го всички с изключение на дакела Чедо, който обезкуражително от безпомощността си на завързак единствено скимтеше и обикаляше под масата и не можеше да стигне до прелестно ухаещите изкушения по нея.
Второто изключение от лакомото усвояване на халва беше Гана, циганка по генезис, която седеше с целия си искра на едно трикрако столче до печката и бодеше културно от чинията с халвата представете си - с нож и вилица. Гана живееше в прилежащата до нас циганска махала, а моите баба и дядо я викаха в помощ за главно разчистване и нареждане на къщата и сходни действия по двора преди всеки един празник. Колоритната циганка беше мохамеданка, зиме и лете ходеше с шалвари, забрадка на главата и огърлица от едри сини камъни, които по този начин и не запомних по какъв начин се споделят. Освен това, в устата и непроменяемо проблясваше уединен златен зъб, знак за авторитет и принадлежност към народа и, като че ли някой в случай че не забележи златото може да се обърка в етноса ѝ.
Първият симптом, че е свършила с шетането беше едно огромно кехлибарено цигаре, което Гана вадеше от дълбокия джоб на престилката си. На върха забучваше цигара и с максимален кеф драскаше с съчка по кибрита, с цел да възпламени удоволствието. Баба ми мигновено и шъткаше да не пуши в кухнята, тъй като съм астматик. Шарената вуйна Гана без никакво предпочитание безмълвно прибираше клечката назад в кибритената кутия, след това махаше цигарата, разглобяваше цигарето и прибираше всички чаркове назад някъде там в недрата на престилката си. След пет минути тя естествено забравяше за забележката и още веднъж вадеше и захапваше мундщука.
Тогава баба към този момент я подканяше учтиво да излезе на двора и там да пуши колкото си желае. Гана естествено не излизаше, тъй като любознанието и не допускаше да пропусне някой забавен диалог в кухнята. Следваше наново демонтиране и прибиране на всичко по този начин и без да възпламени така жадуваната цигара. Тръгваше си от нашата къща постоянно удовлетворена и щастлива, с две-три нови кутии цигари подарък от дядо, естествено плюс дадените банкноти за помощта. Всичките придобивки тя усърдно криеше в друга загадка част на същата тази вълшебна престилка. По кои секретни зашити вътре джобчета ги напъхваше - единствено тя си знаеше. Отделно и даваха и мрежа цялостна с плодове и зеленчуци, както и пакет шилешко месо увито в хартия, с цел да сготви нещо на многолюдната си фамилия. На потегляне насладата и постоянно беше неимоверно огромна. Златният зъб в устата тържествено блестеше.
Връзката сред баба и дядо с тази пъстра женица беше толкоз душевна и тясна, че един ден вуйна Гана ги предложения на войнишкото изпращане на единия от внуците си. По това време нашите сънародници циганчетата служеха единствено в строителни войски или в Кремиковци, другаде не ги вземаха, тъй като множеството нямаха приключен даже 3-ти или 4-ти клас, а и трябваше да им зачислят оръжие. Баба и дядо ме взеха от двора както си играех, без да ми споделят къде ще ме водят. Пред тяхната измазана с прясна бяла вар къщурка бяха опънали греди и колове, всичките покрити с бели платна, с цел да пазят гостите от безоблачен удар или неочакван мартенски дъжд. Там от едно от циганетата разбрах, че покривалата са били съшити от части бракувани парашути. Бях сюрпризиран, че вътре в тези спонтанни шатри бяха подредили под конец дълги маси и бяха сковани необятни пейки пред всяка от тях.
С появяването на първите поканени, върху масите вълшебен се появиха бутилки с виновност, лимонади, швепсове и алуминиеви тави с промишлено количество баници. После, когато ставаше още по-шумно от придошлите посетители, се тавите с останките от баниците се заменяха с големи тепсии с излежаващи се тържествено в тях изпечени агънца. Всички те бяха с неизменимите украси от луксозни дантели с шприцована майонеза по гърбовете. Нещо като това „ махенди “ което се рисува с къна по ръцете на дамите от Изтока, единствено че тука рисунките бяха с тънки чертички майонеза върху препечената агнешка кожичка. Гостите носеха за дарове на новобранеца какво ли не: бели ризи, чували с някакви ръбести кутии (вероятно с ботуши или обувки), големи персийски килими или евентуално техни фалшификати, шарени домашни черги, дамаджани с ракия и вино, палта, пижами. Имаше даже кашони с несглобени секции и шкафове, до които се трупаха зимни шапки и ръкавици, джапанки, гащи, дюшеци и юргани. Общо взето, всеки беше понесъл каквото можеше да се измисли за подарък. Отнякъде изникнаха и два състава музиканти, въоръжени до зъби с лъскави духови принадлежности. Истинското изпращане към този момент можеше да се стартира.
Цялото това музикално знамение, съпроводено с мощно ястие и пиянство, евентуално продължаваше към три или повече дни. Персонално обаче аз имам спомен единствено за няколкото часа прекарани там, тъй като приятелите от махалата безспорно чуха данданията, пристигнаха да видят какво става, а след това им омръзна и ме задърпаха да играем на топчета. И по този начин, безславно си потеглих, зарязвайки баба, дядо, циганчетата друсащи кючек сред масите, новобранеца - предстоящ строител на социалистически панелни катакомби, който не се виждаше зад планините от дарове, роднините му от клана, медните принадлежности на музикантите и лакардията носеща се от тях.
След няколко години се преместихме на улица „ Кирил и Методий “. Пак в къща, само че за благополучие с много по-голям двор. Съсед ни беше един доста прелестен и разговорлив дъртак, който се споделяше дедо Коце. Всъщност в моите очи на първолак, с белите си коси той си беше дъртак, въпреки индивида да не бе толкоз възрастен, евентуално тогава е бил някъде към петдесетте години. Иначе доживя до 100. Наричах го „ Щесенбах “, евентуално повлиян от многото му разкази за последния негов другар, който се казвал по този начин и бил шеф и началник на фармацевтичната компания „ Байер Леверкузен “ на ул. „ Московска “. Кантората им се намирала таман до Царския Дворец, през днешния ден Национална Галерия. Всъщност, на дедо Коце това „ Щесенбах “ доста му прилягаше, тъй като майка му била германка. Нея за жалост не я познавах, защото тя беше умряла малко преди да се настаним в новата обител като съседи. Обаче от неговите разкази за всичко случило се в София, както и за всички негови познати, родственици и другари - бързо заживях в един широкоекранен филм, в който майка му вземат участие интензивно и се появяваше в ролята си ежедневно. Освен това, той обичаше да цитира нейни думи и изрази, които съм запомнил и до през днешния ден, а и на мен още тогава ми се сториха в действителност много мъдри. А разказите му бяха толкоз многоцветни и цялостни с детайлности, че придобивах жива визия за събитията, въпреки и да бяха разказвани за към този момент несъществуващи хора или за от дълго време минали времена.
Дедо Коце „ Щесенбах “ стана най-големия ми другар макар голямата разлика във възрастта ни. Просто двамата така се сдружихме, все едно бяхме природени съседски деца и то на една и съща възраст. Често седяхме на стълбите в двора под сянката на двата ореха - той ми разказваше, без да прекъсва, а аз попивах историите му надали не с отворена уста. Зимата това се повтаряше под козирката на входа за мазите, с цел да сме на завет и да не ни вали сняг. Разказите му се сипеха един след различен, всеки ден, всяка седмица, не спираха през четирите сезона на годината. Дедо Щесенбах ми разказваше някои неща с шепот, с цел да не ни чуят съседите от партерния етаж. Например, единия потаен от тях беше за това, по какъв начин германците викали на майка му „ Mutter von Soldaten “ (Войнишка майка) и по какъв начин един ден получила от немското държавно управление Mutterkreuz (Кръста на майката), което било държавна премия и високо скъп цивилен медал. Той и бил даден от III-я Райх, с цел да уважи немска му майка за нейните изключителни заслуги. Въпросният медал той криеше под мивката в кухнята като някакво изобилно богатство. Слагаше го в четири-пет картонени кутии пъхнати една в друга, тъкмо като матрьошки. Вадейки ги от дълбокото укритие, очите му сияеха като на малко дете, разкрило инцидентно коледния си подарък в дрешника. Тогава не разбирах за какво крие ордена по този начин усърдно. Това стана чак когато пораснах и узнах доста работи за предходното време – за царска България, германците, партизаните, социализма, комунизма, партията, лагерите, горяните и впрочем.
Един път попитах Щесенбах за какво са наричали майка му „ Войнишка майка “. Той с ненаситност се съгласи, кимна, след това скочи като пружина и сподели:
- А бе я ела, ела, ще отидем до нашия някогашен колбасарски магазин, който майка ми имаше, и по пътя ще ти описвам.
Естествено скочих и аз. Тръгнахме към ул. „ Дунав “, която беше близо до нас. Спряхме пред един празен терен, който той уточни с ръка. Попитах го за какво няма постройка. Оказа се, че там е паднала бомба по време на бомбардировките през Втората Световна Война, която е съборила за момент двуетажната тухлена сграда, която пък рухнала върху фамилния магазин изпод. Слушах описа му и започнах да си представям по какъв начин е изглеждал колбасарския дюкян, падналата постройка, табелата, витрината, какво се е продавало вътре, усмивката на собственичката, клиентите, мухите кацащи по висящите сушени бутове и колбаси.
Щесенбах ми описа две истории, свързани с това сакрално за него место. Първата се отнася за Първата Световна война и за майка му естествено. Показа ми къде тогава е бил тайния тунел, изкопан от немските военнопленници, с цел да избягат. Охранявали ги сенегалци – по това време, откакто България към този момент е изгубила войната, по стичане на събитията, част от окупационните сили били френски. А бойците, на които им викали „ френци “, представлявали формирования, множеството от колониите в Африка. Майката на дедо Коце заради немския си генезис била принудена от окупационните и нашите управляващи, да провежда краткотраен лагер в границите на двора си, с чиято защита се заели таман горките сенегалци, а тя с това да ги изхранва.
Зад телените огради в двора на улица „ Дунав “ попаднали неколцина австрийски и немски военнопленници, които естествено се разбирали добре с фрау, тъй като говорела родния им език. Освен това, макар раздаването на дажбите храна на пандизчиите, тя ги тъпчела с салами по немска рецепта и то лично произвеждане. Минали месеци, през които в симбиоза зад колбасарницата си живеели тъмнокожите пазванти опаковани с тънки френски шинели и зъзнещи на студа, дружно с немските пленници привикнали на него, само че, доизносващи още военните си летни дрипи. Едните мръзнели зад оградата, другите пред нея. Да, но фрау Mutter von Soldaten им намерила цаката на африканците – след няколко сполучливи опита се оказало, че те не можели да носят на алкохол. Тогава тя постоянно почнала да ги напоява до спукване с българска ракия, с цел да изчака момента, до момента в който стражите изпаднат в цялостно безпаметство или отгоре-отгоре се дотътрят да спят като къпани в издигнатата за тях колиба. Тогава, когато никой не оставал на пост, пленниците започвали да копаят тунел под двора. Това бил пътят към свободата.
Един ден, когато тунелът бил подготвен, фрау провела на сенегалците един алкохолен ваучър, щедро захранен с техни обичани ястия и плодове от тяхната татковина, тогава необичайност за българския пазар, само че евентуално изтъргувани против колбаси на черната борса към пазара в София. По средата на скромната вечеринка, африканците заспали кой където свари на спонтанната софра в колбасарския магазин. По-неопитните с ракията налягали на двора и ги завила с черги. Дошло време саламените тузари от немския лагер да се подготвят за бягство и се наредили, с цел да се изпаряват крепко пушек през свежо изкопаната пътека подземен, която водела право до мазите на прилежащата кооперация. Оттам прескачали оградата и се оказвали напряко на прилежащата директна. Изнизали се всички, като се изключи един австриец, който до неотдавна бил болен и заради това се движел прекомерно постепенно. Не щеш ли, в същото време на повърхността в двора, пристигнал някакъв навлек – пийнал френски офицер от щаба. Който пък се учудил, че не вижда никаква защита пред спонтанния лагер. Заинтригуван освен от любознание, а може би и към този момент леко поизтрезнял, спъвайки се в сенегалците постови, той почнал да търси както останалата защита, по този начин и пандизчиите. Да, но с изключение на натъркалялите се и хъркащи африканци, не заварил никого другиго в лагера. По едно време в тъмното стъпил на една огромна рогозка и пропаднал надолу. Тупнал напряко в тунела, където на три крачки заварил бавния и изоставащ от компанията бегълци австриец. Завързал го, събудил някак сенегалците, които неразбиращо мигали на парцалки. Гледката си я бива, нали. Никого не разкрили по страничните улици, очевидно е било късно, а и бягството е било добре проведено авансово.
Тук дедо Щесенбах направи къса пауза, замисли се и сподели, че след доста години, когато се оженил и му се родил първия мъжки правоприемник, го кръстил на хванатия заложник, който се казвал Вилхелм, който по-късно след освобождението от пленничество в България, се прибрал в родината си и след време станал доста прочут доктор.
Майката била наказана от окупационните управляващи на гибел за подкрепяне на пленническото бягство, само че някак и се разминало. Незнайно е по какъв начин, само че евентуално са издавали такива присъди, без да са имали никакво желание да ги извършват.
Попитах Щесенбах дали тогава са и дали оня медал Mutterkreuz (Кръста на майката) който е в кутийките под мивката? Оказа се, че не, дали са и го след към двадесет години по-късно за други цивилен заслуги, по-точно за положителни действия и доброволчество, към този момент по време на Втората Световна Война. Тогава от немската Легация са давали адреса им, където се намираме тъкмо в този момент, на преминаващите през България, само че леко потърпевши при транспортни катастрофи или друго немски бойци. Всички са имали в инструкциите изложение на адреса на този пункт, в който ще могат да си отпочинат няколко дни, да се изкъпят, да хапнат нещо освен вкусно, само че и сготвено по родна рецепта. Да презаредят по този начин да се каже батериите, преди да стигнат указаната военна дестинация. Щесенбах разпалено ми описа по какъв начин майка му даже плетяла чорапи за всеки един боец, с цел да има какво да му даде на потегляне, а той помагал в магазина и в цеха за колбаси.
След доста години, инцидентно ме срещнаха с един деец немец, който трябваше да опише за пребиваването си в Германската задача на Луфтвафе в София по време на войната. Интересуваха ме естествено всичките му мемоари, само че срещата ни беше в частност за тези, свързани с бомбардировките през 1943-44, които е претърпял тук в София. Направих записа, изключих диктофона и тъкмо го прибрах, когато индивида се сети за тази „ Войнишка немска майка “ получила ордена! Помнеше даже точния адрес на къщата и знаеше по какъв начин е изглеждала колбасарницата, която била затрупана от горните етажи по време на една от бомбардировките. Колко е дребен света, не е истина! Аз пък му описах, че съм познавал сина и - дедо Коце „ Щесенбах “, който се оказа, че и той добре познава. От приказка на приказка взехме решение да тръгнем по софийските улици и да посетим мястото.
Направихме една чудесна разходка, през която разбрах следното: на улиците „ Искър “ и „ Дунав “ е имало чудноват магазин за плодове и зеленчуци. Отпред излагали щайгите с ягоди, чийто мирис се надушвал още от средата на улицата и напряко се купували с задачите дървени касетки, никой не си правел труда да изиска да му измерят на кг. От „ 11-ти август “ по посока на „ Г.С.Раковски “ се намирала книжарницата на един албанец, който поназнайвал малко немски и подсигурявал немски книжки за четене, както и вестници. До него остарелият летец помнеше и уточни къде е бил дюкяна на някой си бай Ставри, при който се продавало най-вкусното кисело мляко, което е опитвал в живота си. Следвал магазина на Димо – чудноват самун, в никакъв случай изгорял или суров, само че постоянно доста апетитен. „ При Соловей “ – някакъв руснак, производител на безумно апетитен, достоверен съветски мая. Човекът не спираше да споделя. Спря се пред едно шивашко ателие и загледа витрините. Спомни си, че тук била „ кръчмата на Пешо “, където се правели най-хубавите кюфтета и кебапчета, миризмата на които се носела над половината квартал, а вечер от градината се чували песни. В довоенните години, че и по-късно, народът ви живееше и се веселеше, остана някак встрани от нещастието на войната, сподели той. Вероятно е било по този начин, най-малко по това, което съм чувал от по-възрастните хора. Ето че и той споделя същото.
Изпратих германеца до летището, който си потегли доста щастлив, от това, че сме претърпели наново, въпреки и малко на бързи обороти няколкото радостни месеца, прекарани у нас по време на службата му в тези другояче страшни за света години. Гледах по какъв начин самолета му излетява, а с него си отиваха и спомените му, несподелени евентуално с никого, с изключение на с мен, и които по този начин и не съумях да запиша на лента. Е какво да се направи, остава единствено написаното тук, което можах да си спомня и споделя.
Вкъщи не липсваха туршиите, домашния кашкавал, сушените суджуци и домашната халва. Именно тя се започваше първа да се яде и свършваше най-бързо от другите неща, тъй като който минеше около чинията си отчупваше скандално огромно късче. Правеха го всички с изключение на дакела Чедо, който обезкуражително от безпомощността си на завързак единствено скимтеше и обикаляше под масата и не можеше да стигне до прелестно ухаещите изкушения по нея.
Второто изключение от лакомото усвояване на халва беше Гана, циганка по генезис, която седеше с целия си искра на едно трикрако столче до печката и бодеше културно от чинията с халвата представете си - с нож и вилица. Гана живееше в прилежащата до нас циганска махала, а моите баба и дядо я викаха в помощ за главно разчистване и нареждане на къщата и сходни действия по двора преди всеки един празник. Колоритната циганка беше мохамеданка, зиме и лете ходеше с шалвари, забрадка на главата и огърлица от едри сини камъни, които по този начин и не запомних по какъв начин се споделят. Освен това, в устата и непроменяемо проблясваше уединен златен зъб, знак за авторитет и принадлежност към народа и, като че ли някой в случай че не забележи златото може да се обърка в етноса ѝ.
Първият симптом, че е свършила с шетането беше едно огромно кехлибарено цигаре, което Гана вадеше от дълбокия джоб на престилката си. На върха забучваше цигара и с максимален кеф драскаше с съчка по кибрита, с цел да възпламени удоволствието. Баба ми мигновено и шъткаше да не пуши в кухнята, тъй като съм астматик. Шарената вуйна Гана без никакво предпочитание безмълвно прибираше клечката назад в кибритената кутия, след това махаше цигарата, разглобяваше цигарето и прибираше всички чаркове назад някъде там в недрата на престилката си. След пет минути тя естествено забравяше за забележката и още веднъж вадеше и захапваше мундщука.
Тогава баба към този момент я подканяше учтиво да излезе на двора и там да пуши колкото си желае. Гана естествено не излизаше, тъй като любознанието и не допускаше да пропусне някой забавен диалог в кухнята. Следваше наново демонтиране и прибиране на всичко по този начин и без да възпламени така жадуваната цигара. Тръгваше си от нашата къща постоянно удовлетворена и щастлива, с две-три нови кутии цигари подарък от дядо, естествено плюс дадените банкноти за помощта. Всичките придобивки тя усърдно криеше в друга загадка част на същата тази вълшебна престилка. По кои секретни зашити вътре джобчета ги напъхваше - единствено тя си знаеше. Отделно и даваха и мрежа цялостна с плодове и зеленчуци, както и пакет шилешко месо увито в хартия, с цел да сготви нещо на многолюдната си фамилия. На потегляне насладата и постоянно беше неимоверно огромна. Златният зъб в устата тържествено блестеше.
Връзката сред баба и дядо с тази пъстра женица беше толкоз душевна и тясна, че един ден вуйна Гана ги предложения на войнишкото изпращане на единия от внуците си. По това време нашите сънародници циганчетата служеха единствено в строителни войски или в Кремиковци, другаде не ги вземаха, тъй като множеството нямаха приключен даже 3-ти или 4-ти клас, а и трябваше да им зачислят оръжие. Баба и дядо ме взеха от двора както си играех, без да ми споделят къде ще ме водят. Пред тяхната измазана с прясна бяла вар къщурка бяха опънали греди и колове, всичките покрити с бели платна, с цел да пазят гостите от безоблачен удар или неочакван мартенски дъжд. Там от едно от циганетата разбрах, че покривалата са били съшити от части бракувани парашути. Бях сюрпризиран, че вътре в тези спонтанни шатри бяха подредили под конец дълги маси и бяха сковани необятни пейки пред всяка от тях.
С появяването на първите поканени, върху масите вълшебен се появиха бутилки с виновност, лимонади, швепсове и алуминиеви тави с промишлено количество баници. После, когато ставаше още по-шумно от придошлите посетители, се тавите с останките от баниците се заменяха с големи тепсии с излежаващи се тържествено в тях изпечени агънца. Всички те бяха с неизменимите украси от луксозни дантели с шприцована майонеза по гърбовете. Нещо като това „ махенди “ което се рисува с къна по ръцете на дамите от Изтока, единствено че тука рисунките бяха с тънки чертички майонеза върху препечената агнешка кожичка. Гостите носеха за дарове на новобранеца какво ли не: бели ризи, чували с някакви ръбести кутии (вероятно с ботуши или обувки), големи персийски килими или евентуално техни фалшификати, шарени домашни черги, дамаджани с ракия и вино, палта, пижами. Имаше даже кашони с несглобени секции и шкафове, до които се трупаха зимни шапки и ръкавици, джапанки, гащи, дюшеци и юргани. Общо взето, всеки беше понесъл каквото можеше да се измисли за подарък. Отнякъде изникнаха и два състава музиканти, въоръжени до зъби с лъскави духови принадлежности. Истинското изпращане към този момент можеше да се стартира.
Цялото това музикално знамение, съпроводено с мощно ястие и пиянство, евентуално продължаваше към три или повече дни. Персонално обаче аз имам спомен единствено за няколкото часа прекарани там, тъй като приятелите от махалата безспорно чуха данданията, пристигнаха да видят какво става, а след това им омръзна и ме задърпаха да играем на топчета. И по този начин, безславно си потеглих, зарязвайки баба, дядо, циганчетата друсащи кючек сред масите, новобранеца - предстоящ строител на социалистически панелни катакомби, който не се виждаше зад планините от дарове, роднините му от клана, медните принадлежности на музикантите и лакардията носеща се от тях.
След няколко години се преместихме на улица „ Кирил и Методий “. Пак в къща, само че за благополучие с много по-голям двор. Съсед ни беше един доста прелестен и разговорлив дъртак, който се споделяше дедо Коце. Всъщност в моите очи на първолак, с белите си коси той си беше дъртак, въпреки индивида да не бе толкоз възрастен, евентуално тогава е бил някъде към петдесетте години. Иначе доживя до 100. Наричах го „ Щесенбах “, евентуално повлиян от многото му разкази за последния негов другар, който се казвал по този начин и бил шеф и началник на фармацевтичната компания „ Байер Леверкузен “ на ул. „ Московска “. Кантората им се намирала таман до Царския Дворец, през днешния ден Национална Галерия. Всъщност, на дедо Коце това „ Щесенбах “ доста му прилягаше, тъй като майка му била германка. Нея за жалост не я познавах, защото тя беше умряла малко преди да се настаним в новата обител като съседи. Обаче от неговите разкази за всичко случило се в София, както и за всички негови познати, родственици и другари - бързо заживях в един широкоекранен филм, в който майка му вземат участие интензивно и се появяваше в ролята си ежедневно. Освен това, той обичаше да цитира нейни думи и изрази, които съм запомнил и до през днешния ден, а и на мен още тогава ми се сториха в действителност много мъдри. А разказите му бяха толкоз многоцветни и цялостни с детайлности, че придобивах жива визия за събитията, въпреки и да бяха разказвани за към този момент несъществуващи хора или за от дълго време минали времена.
Дедо Коце „ Щесенбах “ стана най-големия ми другар макар голямата разлика във възрастта ни. Просто двамата така се сдружихме, все едно бяхме природени съседски деца и то на една и съща възраст. Често седяхме на стълбите в двора под сянката на двата ореха - той ми разказваше, без да прекъсва, а аз попивах историите му надали не с отворена уста. Зимата това се повтаряше под козирката на входа за мазите, с цел да сме на завет и да не ни вали сняг. Разказите му се сипеха един след различен, всеки ден, всяка седмица, не спираха през четирите сезона на годината. Дедо Щесенбах ми разказваше някои неща с шепот, с цел да не ни чуят съседите от партерния етаж. Например, единия потаен от тях беше за това, по какъв начин германците викали на майка му „ Mutter von Soldaten “ (Войнишка майка) и по какъв начин един ден получила от немското държавно управление Mutterkreuz (Кръста на майката), което било държавна премия и високо скъп цивилен медал. Той и бил даден от III-я Райх, с цел да уважи немска му майка за нейните изключителни заслуги. Въпросният медал той криеше под мивката в кухнята като някакво изобилно богатство. Слагаше го в четири-пет картонени кутии пъхнати една в друга, тъкмо като матрьошки. Вадейки ги от дълбокото укритие, очите му сияеха като на малко дете, разкрило инцидентно коледния си подарък в дрешника. Тогава не разбирах за какво крие ордена по този начин усърдно. Това стана чак когато пораснах и узнах доста работи за предходното време – за царска България, германците, партизаните, социализма, комунизма, партията, лагерите, горяните и впрочем.
Един път попитах Щесенбах за какво са наричали майка му „ Войнишка майка “. Той с ненаситност се съгласи, кимна, след това скочи като пружина и сподели:
- А бе я ела, ела, ще отидем до нашия някогашен колбасарски магазин, който майка ми имаше, и по пътя ще ти описвам.
Естествено скочих и аз. Тръгнахме към ул. „ Дунав “, която беше близо до нас. Спряхме пред един празен терен, който той уточни с ръка. Попитах го за какво няма постройка. Оказа се, че там е паднала бомба по време на бомбардировките през Втората Световна Война, която е съборила за момент двуетажната тухлена сграда, която пък рухнала върху фамилния магазин изпод. Слушах описа му и започнах да си представям по какъв начин е изглеждал колбасарския дюкян, падналата постройка, табелата, витрината, какво се е продавало вътре, усмивката на собственичката, клиентите, мухите кацащи по висящите сушени бутове и колбаси.
Щесенбах ми описа две истории, свързани с това сакрално за него место. Първата се отнася за Първата Световна война и за майка му естествено. Показа ми къде тогава е бил тайния тунел, изкопан от немските военнопленници, с цел да избягат. Охранявали ги сенегалци – по това време, откакто България към този момент е изгубила войната, по стичане на събитията, част от окупационните сили били френски. А бойците, на които им викали „ френци “, представлявали формирования, множеството от колониите в Африка. Майката на дедо Коце заради немския си генезис била принудена от окупационните и нашите управляващи, да провежда краткотраен лагер в границите на двора си, с чиято защита се заели таман горките сенегалци, а тя с това да ги изхранва.
Зад телените огради в двора на улица „ Дунав “ попаднали неколцина австрийски и немски военнопленници, които естествено се разбирали добре с фрау, тъй като говорела родния им език. Освен това, макар раздаването на дажбите храна на пандизчиите, тя ги тъпчела с салами по немска рецепта и то лично произвеждане. Минали месеци, през които в симбиоза зад колбасарницата си живеели тъмнокожите пазванти опаковани с тънки френски шинели и зъзнещи на студа, дружно с немските пленници привикнали на него, само че, доизносващи още военните си летни дрипи. Едните мръзнели зад оградата, другите пред нея. Да, но фрау Mutter von Soldaten им намерила цаката на африканците – след няколко сполучливи опита се оказало, че те не можели да носят на алкохол. Тогава тя постоянно почнала да ги напоява до спукване с българска ракия, с цел да изчака момента, до момента в който стражите изпаднат в цялостно безпаметство или отгоре-отгоре се дотътрят да спят като къпани в издигнатата за тях колиба. Тогава, когато никой не оставал на пост, пленниците започвали да копаят тунел под двора. Това бил пътят към свободата.
Един ден, когато тунелът бил подготвен, фрау провела на сенегалците един алкохолен ваучър, щедро захранен с техни обичани ястия и плодове от тяхната татковина, тогава необичайност за българския пазар, само че евентуално изтъргувани против колбаси на черната борса към пазара в София. По средата на скромната вечеринка, африканците заспали кой където свари на спонтанната софра в колбасарския магазин. По-неопитните с ракията налягали на двора и ги завила с черги. Дошло време саламените тузари от немския лагер да се подготвят за бягство и се наредили, с цел да се изпаряват крепко пушек през свежо изкопаната пътека подземен, която водела право до мазите на прилежащата кооперация. Оттам прескачали оградата и се оказвали напряко на прилежащата директна. Изнизали се всички, като се изключи един австриец, който до неотдавна бил болен и заради това се движел прекомерно постепенно. Не щеш ли, в същото време на повърхността в двора, пристигнал някакъв навлек – пийнал френски офицер от щаба. Който пък се учудил, че не вижда никаква защита пред спонтанния лагер. Заинтригуван освен от любознание, а може би и към този момент леко поизтрезнял, спъвайки се в сенегалците постови, той почнал да търси както останалата защита, по този начин и пандизчиите. Да, но с изключение на натъркалялите се и хъркащи африканци, не заварил никого другиго в лагера. По едно време в тъмното стъпил на една огромна рогозка и пропаднал надолу. Тупнал напряко в тунела, където на три крачки заварил бавния и изоставащ от компанията бегълци австриец. Завързал го, събудил някак сенегалците, които неразбиращо мигали на парцалки. Гледката си я бива, нали. Никого не разкрили по страничните улици, очевидно е било късно, а и бягството е било добре проведено авансово.
Тук дедо Щесенбах направи къса пауза, замисли се и сподели, че след доста години, когато се оженил и му се родил първия мъжки правоприемник, го кръстил на хванатия заложник, който се казвал Вилхелм, който по-късно след освобождението от пленничество в България, се прибрал в родината си и след време станал доста прочут доктор.
Майката била наказана от окупационните управляващи на гибел за подкрепяне на пленническото бягство, само че някак и се разминало. Незнайно е по какъв начин, само че евентуално са издавали такива присъди, без да са имали никакво желание да ги извършват.
Попитах Щесенбах дали тогава са и дали оня медал Mutterkreuz (Кръста на майката) който е в кутийките под мивката? Оказа се, че не, дали са и го след към двадесет години по-късно за други цивилен заслуги, по-точно за положителни действия и доброволчество, към този момент по време на Втората Световна Война. Тогава от немската Легация са давали адреса им, където се намираме тъкмо в този момент, на преминаващите през България, само че леко потърпевши при транспортни катастрофи или друго немски бойци. Всички са имали в инструкциите изложение на адреса на този пункт, в който ще могат да си отпочинат няколко дни, да се изкъпят, да хапнат нещо освен вкусно, само че и сготвено по родна рецепта. Да презаредят по този начин да се каже батериите, преди да стигнат указаната военна дестинация. Щесенбах разпалено ми описа по какъв начин майка му даже плетяла чорапи за всеки един боец, с цел да има какво да му даде на потегляне, а той помагал в магазина и в цеха за колбаси.
След доста години, инцидентно ме срещнаха с един деец немец, който трябваше да опише за пребиваването си в Германската задача на Луфтвафе в София по време на войната. Интересуваха ме естествено всичките му мемоари, само че срещата ни беше в частност за тези, свързани с бомбардировките през 1943-44, които е претърпял тук в София. Направих записа, изключих диктофона и тъкмо го прибрах, когато индивида се сети за тази „ Войнишка немска майка “ получила ордена! Помнеше даже точния адрес на къщата и знаеше по какъв начин е изглеждала колбасарницата, която била затрупана от горните етажи по време на една от бомбардировките. Колко е дребен света, не е истина! Аз пък му описах, че съм познавал сина и - дедо Коце „ Щесенбах “, който се оказа, че и той добре познава. От приказка на приказка взехме решение да тръгнем по софийските улици и да посетим мястото.
Направихме една чудесна разходка, през която разбрах следното: на улиците „ Искър “ и „ Дунав “ е имало чудноват магазин за плодове и зеленчуци. Отпред излагали щайгите с ягоди, чийто мирис се надушвал още от средата на улицата и напряко се купували с задачите дървени касетки, никой не си правел труда да изиска да му измерят на кг. От „ 11-ти август “ по посока на „ Г.С.Раковски “ се намирала книжарницата на един албанец, който поназнайвал малко немски и подсигурявал немски книжки за четене, както и вестници. До него остарелият летец помнеше и уточни къде е бил дюкяна на някой си бай Ставри, при който се продавало най-вкусното кисело мляко, което е опитвал в живота си. Следвал магазина на Димо – чудноват самун, в никакъв случай изгорял или суров, само че постоянно доста апетитен. „ При Соловей “ – някакъв руснак, производител на безумно апетитен, достоверен съветски мая. Човекът не спираше да споделя. Спря се пред едно шивашко ателие и загледа витрините. Спомни си, че тук била „ кръчмата на Пешо “, където се правели най-хубавите кюфтета и кебапчета, миризмата на които се носела над половината квартал, а вечер от градината се чували песни. В довоенните години, че и по-късно, народът ви живееше и се веселеше, остана някак встрани от нещастието на войната, сподели той. Вероятно е било по този начин, най-малко по това, което съм чувал от по-възрастните хора. Ето че и той споделя същото.
Изпратих германеца до летището, който си потегли доста щастлив, от това, че сме претърпели наново, въпреки и малко на бързи обороти няколкото радостни месеца, прекарани у нас по време на службата му в тези другояче страшни за света години. Гледах по какъв начин самолета му излетява, а с него си отиваха и спомените му, несподелени евентуално с никого, с изключение на с мен, и които по този начин и не съумях да запиша на лента. Е какво да се направи, остава единствено написаното тук, което можах да си спомня и споделя.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ