Ревността – злата сестра на любовта
Първо да създадем едно конкретизиране – ревността, която е плод само на вашите подозрения е едно, а тази за която има явни учредения – напълно друго. Ако видите обичания си в обятията на друга жена, просто няма по какъв начин да не ви причернее. В такава обстановка всяка една ваша реакция би била естествена, с изключение на, несъмнено, убийството. Изобщо идеализираните описанията на „ същинските усеща ” като изцяло лишени от ревнивост, звучат неестествено. Причината е, че наподобяват на всичко друго, само че не и на обич, тъй като им липсва пристрастеността. А там където има пристрастеност, има и ревнивост. На всички ни е ясно, че тя не е доказателство за обич и въпреки всичко ни е прелестно да бъдем ревнувани мъничко и от време на време. Това значи, че другият мисли за нас и не желае да ни загуби. Другото би означавало да живеем в полигамия и на никой да не му пука за това.
По-скоро можем да разделим ревността на здравословна и патологична. Първата несъмнено е нужна, с цел да поддържаме освен интимната си връзка, само че даже и другарските си връзки, втората ги разрушава и трансформира в същински призрачен сън. Изниква въпросът, къде е границата сред двете. Ами основанията за едната са действителни, а за другата мислени.
За патологичните ревнивци обаче границата сред действително и мислено е размита. Те си показват непрекъснато, по какъв начин другият им изневерява и страстта, която изпитват е равносилна на същинско прекарване. Най-големият абсурд обаче е, че колкото повече ревнуват колегата си, толкоз повече го подтикват към това, от което най-вече се опасяват – изневярата. Да си упрекван незаслужено е тежко задължение и в случай че макар всичките си старания не можеш, да разсееш подозренията, единственото, което ти остава е да ги заслужиш. Така и по този начин си „ отговорен ”, най-малко да има за какво. Постоянното „ чоплене ” на тематиката, подозрителността, търсенето на прикрит смисъл във всяка дума, язвителните забележки и тайните следствия – кой естествен човек ще издържи дълго на такова напрежение?
Най-големият пъкъл обаче е за самия ревнивец. Макар да демонстрират експанзия, такива хора са вътрешно неуверени, слаби и склонни към взаимозависимост. Те трансформират колегата си в смисъл на своето битие и по тази причина изпитват под паника боязън да не го изгубят. След скандал или сцена ревнивост, те доста постоянно съжаляват, само че да се оправят с разрушителната страст е мъчно, да не кажем съвсем невероятно. Причина за всичко е ниската им самокритика. Така да се каже ревността е единствено неин непряк резултат. Ако сте попаднали на подобен сътрудник, не таете очаквания, че нещата ще се трансформират от самосебе си. Дори той същински да го желае, надали би се справил без помощта на психотерапевт.
Не постоянно обаче неоснователната ревнивост е диагноза за цялостен живот. Дори да сме спокойни и уверени в себе си, някое събитие или неуспех в начинание може да ни направи по-лабилни и прочувствено уязвими. Тогава може да се появи и тази корозивна ревнивост, която обаче ще отмине дружно с сложния интервал. Най-доброто лекарство против ревността е да имаме доста ползи и желания, да реализираме задачите си, да развиваме характерността си. Така освен ние самите ще се усещаме скъпи, само че и ще бъдем ценени от индивида до нас.
По-скоро можем да разделим ревността на здравословна и патологична. Първата несъмнено е нужна, с цел да поддържаме освен интимната си връзка, само че даже и другарските си връзки, втората ги разрушава и трансформира в същински призрачен сън. Изниква въпросът, къде е границата сред двете. Ами основанията за едната са действителни, а за другата мислени.
За патологичните ревнивци обаче границата сред действително и мислено е размита. Те си показват непрекъснато, по какъв начин другият им изневерява и страстта, която изпитват е равносилна на същинско прекарване. Най-големият абсурд обаче е, че колкото повече ревнуват колегата си, толкоз повече го подтикват към това, от което най-вече се опасяват – изневярата. Да си упрекван незаслужено е тежко задължение и в случай че макар всичките си старания не можеш, да разсееш подозренията, единственото, което ти остава е да ги заслужиш. Така и по този начин си „ отговорен ”, най-малко да има за какво. Постоянното „ чоплене ” на тематиката, подозрителността, търсенето на прикрит смисъл във всяка дума, язвителните забележки и тайните следствия – кой естествен човек ще издържи дълго на такова напрежение?
Най-големият пъкъл обаче е за самия ревнивец. Макар да демонстрират експанзия, такива хора са вътрешно неуверени, слаби и склонни към взаимозависимост. Те трансформират колегата си в смисъл на своето битие и по тази причина изпитват под паника боязън да не го изгубят. След скандал или сцена ревнивост, те доста постоянно съжаляват, само че да се оправят с разрушителната страст е мъчно, да не кажем съвсем невероятно. Причина за всичко е ниската им самокритика. Така да се каже ревността е единствено неин непряк резултат. Ако сте попаднали на подобен сътрудник, не таете очаквания, че нещата ще се трансформират от самосебе си. Дори той същински да го желае, надали би се справил без помощта на психотерапевт.
Не постоянно обаче неоснователната ревнивост е диагноза за цялостен живот. Дори да сме спокойни и уверени в себе си, някое събитие или неуспех в начинание може да ни направи по-лабилни и прочувствено уязвими. Тогава може да се появи и тази корозивна ревнивост, която обаче ще отмине дружно с сложния интервал. Най-доброто лекарство против ревността е да имаме доста ползи и желания, да реализираме задачите си, да развиваме характерността си. Така освен ние самите ще се усещаме скъпи, само че и ще бъдем ценени от индивида до нас.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ