Първата табелка към нашето село съобщава на всички заблудили се

Първата табелка към нашето село оповестява на всички заблудили се водачи, че оставащото разстояние е 6 километра. Поемаш в тази посока, изминаваш два километра и вместо да те пресрещне табелка с надпис 4 километра, виждаш нещо необикновено край пътя – надпис 7 километра. Тоест, с приближаването към селото дистанцията за достигането му се усилва и колкото повече го приближаваш, толкоз повече понижават възможностите ти в миналото да го достигнеш. Чудо невиждано и диалектика на диалектиките. Перпетуум мобиле и метафизичен камък. Но по този начин е с всички божествен местенца в тази Вселена. За да стигнеш селото, би трябвало в действителност да се отдалечаваш от него – в случай че ме разбирате вярно.

За да притежаваш едно нещо, то би трябвало да е надалеч от тебе. Ако си покрай него или вътре у него, тогава не ти го притежаваш, а то теб има. В реалност въпросът с притежанията е огромна заблуда. Какво ни принадлежи? За какъв брой време? Какво значи то да е наше? Колко наши са нашите деца? Колко наши са облеклата на гърба ни?

Какво имат хората, които имат всички пари на света?

На входа на селото ни седи една каменна майка в очакване на сина си да се завърне от плът и кръв. Паметникът е вляво от пътя и посреща всички завръщащи се блудни синове. Всички си спомнят майките си. Но колкото и близки да са ти твоите деца, те също не ти принадлежат. Майките ни се молят за нас. Непрекъснатата майчина мисъл за децата е не нещо друго, а молитва към Бога, даже майките да не го осъзнават. Когато въпреки всичко успееш да се добереш до селото в този свят, първо ще пропуснеш да забележиш, че против каменната майка с аспект към морето е гробището. И по-добре, че не го виждаш незабавно. Мисълта за гибелта първоначално стряска. Има време, ще стигнеш и до нея.

Най-малкото на излизане няма да го пропуснеш. Ще видиш трите неща едновременно. Каменната майка, гробището против нея и морето в далечината.

От къщата, която подвигаме с другари, цялата от дърво, ще останат много дъски. Ще ги рендосам. Ще си взема ограничения. Два и двайсет на височина ще стигнат, да не ми е напълно до главата тази горна дъска. Ще се приготвя. Дано да съумея. Малцина съумяват. Повечето са неподготвени. Нямат си даже собствен личен ковчег, който да са избрали приживе. Или да са си го сковали сами. А аз ще си имам. Ако е рекъл Господ.

Има Господ и Той е основал безусловно всичко. И след това го е оставил да живее единствено. Както писателят оставя написаната и издадена книга да живее своя живот сама. И Господ е написал книгата, в която сме герои и тя си върви по своя път. Имаме свободна воля, тъй като сме нему сходни, нищо че един еврейски хитрец в този момент убеждава объркания народ, че свободната ни воля е заблуда и всичките ни избори са предопределени и обусловени от голям брой аргументи в нашите гени и в предишното на културата ни. Ние сме свободни, тъй като сме Нему сходни, можем да правим всичко без ограничавания, даже да дадем на дребни кученца отрова. Но е редно да осъзнаваме, че светът е основан с избрани граници и правила. Мнозина отхвърлят този факт, само че даже те са подвластни на гравитацията, математиката и химията. И те живеят в същия свят. И е ясно, че отровим ли дребни кученца, ще отровим и душата си. Проста причинност.

Един другар ми се обади неотдавна да ми опише по какъв начин някой негов съсед от блока е дал отрова на кученцата, които родила бездомната майка край входа им. И в този момент тя обикаля и ги търси по през целия ден. Отровим ли душата си, отравяме всичко, с което разполагаме тук долу.

Нашето село не е надалеч от плажа. Вчера бяхме там с Мария, сложихме си нещата до един остарял пън, изхвърлен от вълните на пясъка. И някой си беше построил колибка от пръти край дънера.

- Извинявайте, вие нали не ми ползвате къщата. Тя е моя. - Изникна отнякъде едно наперено петгодишно момче. - Моля да не ми я пипате.

Брей, че малчуган. Любезен освен това. Завидях му на чувството за благосъстоятелност. Целият свят е негов. Притежава и възвишен нотариален акт върху цялата територия и даже върху звездите от галактиката Млечен път.

В реалност тази къща си е негово владеене, за разлика от моята, която не е мое владеене, и на света няма по-неоспорим факт от този. Аз с цел да владея на документ къща, би трябвало да заплатя за разрешителни на общината над 10 хиляди единствено за разрешителни. А и нотариалният акт върху двора не го прави мое владеене – единствено съм откупил правото аз и фамилията ми след мен да го употребяваме краткотрайно, до момента в който сме тук. В двора ми има една каравана. Запазена е, купих я от един човек, който не пожела да прехвърлим собствеността и към момента си се води негова. Нямам нищо. Живея чартърен на планетата. Това желая да кажа.

Но освен това. Твърдя, че никой си няма нищо тук с изключение на оня малчуган на плажа. Всички останали единствено си фантазираме, че сме притежатели на къщи, части земя, коли, маратонки и по този начин нататък. Реалността е друга. Ползваме нещата прекомерно краткотрайно. Употребяваме ги за къс интервал и си отпътуваме. Това е. Не е краткотрайна единствено душата. Ако желаете ми вярвайте. Само споделям. Живеем с илюзии. И най-реалното нещо е безсмъртието на душите ни. Видимото е тленно и изменчиво. Разбира се, не приканвам да си продавате движимата и недвижима благосъстоятелност или да я раздавате на бедните и да хванете пътя. Само споделям на притежателите на всички пари на света, че и те са краткотрайно тук. И че властта им също е лимитирана. Може би това ги устройва, само че е прекомерно на ниска цена.

А аз, до момента в който съм тук, се надявам да имам още време да се порадвам на немоята дървена къща, на немоята каравана. И на немоите деца.

А за Мария какво да ви кажа? С нея сме едно цяло.