Името на Македония, мартеницата и една съкровена част от Тибетското познание
От студентството ми, та до през днешния ден, " македонският въпрос " не ме е вълнувал професионално, макар че по времето, в което следвах в ИФ на СУ, той бе сериозна част от образователните стратегии и към този момент се разглеждаше обективно, а не " обичайно " коминтерновски - схоластично. Може би фактът, че доста мои сътрудници се втурнаха да се занимават с историята на Македония - разбирана, естествено, като част от България, в другия лагер не се подреди нито един от състудентите ми - ме накара да се отдръпна от този проблем. За мен Македония, нейното настояще и минало, бяха свързани на първо място с записките на Христо Силянов, в които създателят, самичък изтъкнат участник в революционните битки, довели до Илинденско-Преображенското въстание, разказва с такива детайлности садистичните зверства на турците, осъществени над бунтовниците, свещениците и мирното население, че те заседнаха вечно в паметта ми и всяко споменаване на тая земя възкресяваше само това нечовешко, отвратително страдалчество.
В голямото платно на битките против турското иго в Македония, което рисува, Христо Силянов не посочва нито един бунтовник " македонец " или " сърбин ", всички революционни дейци и четници са българи, родени в македонската земя или в нововоосвободена България. Нека това отвори очите на днешните български " македонисти " за истината кой е лял кръвта си за Македония - кой различен, с изключение на нейният народ - българският народ! Подир Балканските войни, Македония бе разграничена на три елементи - сред България и хиените, които плячкосаха българските победи. Гърция реши на бърза ръка своя " македонски въпрос " като изкла, извади очите на егейските българи (стар прийом) и прогони българското население, замествайки го с малоазийско.
За жал, българските властници, които, с дребни изключения, постоянно са били измекяри на така наречен " Велики сили ", след Първата международна война плюха върху пролятата кръв и естественото национално самоопределяне на братята ни във Вардарска Македония. Така измина едно столетие на принудително отречение от българското име, кървави братоубийствени войни в самата Вътрешна македонска революционна организация, сърбизиране на популацията под незаконно равнодушния взор на българските управници, основаването на коминтерновска " македонска нация " - с цел да се стигне до днешния парадокс - една недъгава " независима страна " с българофобски " хайлайф " и надъхано против България младо потомство, чиито ползи против нашия народ и истината, са се заели да " пазят " Европейски Съюз и Съединени американски щати. Щом Държавният департамент на Съединени американски щати в лицето на своя специфичен делегат за Западните Балкани, е декларирал, че " не е вярно " България " да стопира Македония " т.е.да се опълчва на кражбата на българската история и просвета от страна на " македонските " сърбомански политически елити, " то значи, че идващото българско държавно управление, което и да е то, ще отстъпи по всички фронтове " ( част от изявление на В.Вацев за Радио Фокус, оповестено във в.Нова Зора). Самото " сгъстяване " на българската позиция по време на ръководството на ГЕРБ ме караше да мисля, че то не става по национални и патриотични съображения, нито в отбрана на историческата истина, а единствено с цел да се даде опция на Световното държавно управление още един път да наложи волята си над нас и да стъпи на българския врат ( това пък е мое разбиране - по кое време гербаджийските карикатури са защитили българските ползи? ).
От българите, родени в Македония, имам двояко усещане. То се сътвори, от една страна, посредством общуването ми със остарялата българска ванчемихайловистка емиграция в Западна Европа, в интервала на работата ми в БНР - и от друга - посредством инцидентните ми срещи с " македонски " пришълци - млади или на междинна възраст - в Швейцария, желаната от тях страна, където те са добре сложени и никой от тях не се препитава с труд по-тежък от продавач в магазин. Първите се държаха тежко и властнически, имаха самочувствието на " съумели " в Европата господа, бяха женени за французойки и белгийки, само че акцентираха над всичко българската си народност. Вторите бяха нагли момченца, с вулгарен диалект - в случай че си позволях да ги попитам дали са българи, те изпадаха в бяс и вряскаха: " Кви ги плещеш, ма? Ти чула ли си за Александър Македонски? " Не облажавам Александър Велики за тия самозвани изтърсаци. Веднъж в Локарно край един блок с евтини жилища, срещнах " млада баба " - млада по възраст, руса и румена, с благ гладка кожа - която бавеше внучето си и му говореше на чудно чист, бистър български селски език, толкоз български, че се просълзих. Запитах я: " Българка ли си? " А тя безшумно и уплашено отговори: " Мигар дръзвам да кажа? От Куманово съм, съди сама ".
Такива са в общи линии моите персонални допирни точки с " македонците ", като пропущам обстоятелството, че някогашният ми брачен партньор е потомък на бежанци от Егейска Македония, открили се след много премеждия в София и възприели всички неприятни навици на софийската бедност, която по време на следването ми и нашето запознанство, се бе утвърдила като част от " столичаните-кореняци ", мърморещи по пазарските опашки против " провинциалистите ", каквато, уви, се явявах аз. Безпощадно ясно е, че бракът с " македонец ", изключително когато е завършил с бракоразвод, не е мотив за експлоадиране на прекомерно топли усеща към македонските ни братя. Но в съответния случай, несъмнено, става дума за Егейска, а не за Вардарска Македония, унизена от гърците с подлия етикет Северномакедонска република, за която се отнасят по-горните редове. В интерес на истината, длъжна съм да подчертая, че някогашният ми мъж, както и родителите му, както и баба му, която до 92-годишна възраст не сваляше от пояса си ключовете от родния си дом в с.Зарово, Солунско, постоянно са заявявали, че са българи.
На целия този декор, в който не доминират светлите краски, на моето алъш-вериш с Македония, изведнъж името ѝ завладяващо ме завладя. Откъде идва то, какво значи? Може би патосът в заглавието на текста, написан от Андрей Киряков ме завоюва, макар че концепциите на сътрудника за мен са неприемливи или пък са изказани по недопустим за мен метод. Но блясъкът на неговата фраза " Името на Македония би трябвало да живее постоянно! " озари бездни от античност и като свистяща комета отлетя в бъдещето...Името на Македония в действителност е постоянно - тъй като е написано с кръв.
Забелязвате ли, че когато приказваме за Македония, постоянно я загатваме - нея, кръвта. В тая мъченическа земя от памтивека се лее кръвта на нейните синове. Македония и кръв са неразделни понятия. В публикацията си за античния аморейски град Макед в Ханаан, в която разгледах евентуално първия случай на споменаване на идентично с това на балканската Македония име (Библия, Книга на Исус Навин), припомних, че македонците - нашите, българите - простичко извеждат названието на родната си земя от " тъга ". Или от " майка ". Андрей Киряков се намеси с коментар, че най-старото познато име на Македония на Балканите, е Ематия. И аз незабавно се провикнах - т.е. написах - " Ематия - кръв? Но Ематия ще рече и " майка " - Е- Матия, Е- Матья! Колко прави са били " простите македонци ", които инстинктивно изясняват етимологическото, както и историческо значение на името Македония.
В поредност от мнения нашият сътрудник Иван Симеонов отбрани гледището, че думата " мак " значи " червен " и че " мак " в името на Македония, както и в шотландското образуване на фамилните имена, има един и същи смисъл - " наследник " ( дете, потомък ).
Но белким понятието " наследник " не е обвързвано с пъпна шнур с понятията " майка " и " кръв "?
Не можете да си визиите в какви дълбини, в какви тайнства ни вкарват тези разсъждения. Като от някакъв приглушен, само че непрекъснат въртоп на съзнанието ми тогава изскочи прочетеното в " Тибетска книга на живота и гибелта " на лама Согиал Ринпоче, в която този извънреден хуманист разкрива за западните хора едни от най-съкровените знания на тибетската будистка философия - точното физиологично пояснение на зачатието и на последния стадий от умирането, което надвишава всички лимити на днешната саката западна здравна просвета. Книгата на Согиал Ринпоче съставлява коментар на античната Тибетска книга на мъртвите, предопределен за " непосветените " хора от Запада, които в никакъв случай не биха разбрали оригинала. И в действителност, аз открих античната Тибетска книга - тънка книжица - в градската библиотека в Лугано, само че макар че я прелиствах цялостен месец, съумях да схвана напълно оскъдна част от повествованието - тя цялата е символика и кодове, не е за профани. Ние имаме шанса, с помощта на човеколюбивия труд на тибетския ерудит Согиал Ринпоче, да се срещнем с това прикрито познание, разкрито и поднесено на наличен език. Чрез описанието на " духовната " физиология - в случай че мога по този начин да се изразя, макар че понятията наподобяват несъвместими - на зачатието и умирането - ние откриваме изначалния смисъл на майчиното наличие в нас, чедата, както и дълбокото значение на един от най-скъпите за българското сърце знаци - мартеницата.
Ето какво е разбирането на тибетския будизъм за последния стадий от процеса на умирането, в текста на Согиал Ринпоче ( стр.275, 276 ):
" В сърцето остава малко топлота. Всички признаци на живот са изчезнали и на този стадий в една модерна клиника индивидът се приема за " мъртъв ". Но тибетските учители приказват за вътрешен развой, който към момента не е преустановен. Казано е, че времето сред прекъсването на външното дишане и края на " вътрешното ", е почти " едвам се нахраниш ", или двадесет минути. Но това не е доста несъмнено и процесът може да приключи и напълно бързо.
При вътрешното разграждане, когато изчезват грубите и фините мисловни положения и страсти, могат да се разграничат четири равнища на съзнанието.
Тук процесът на гибелта повтаря в противоположен порядък процеса на зачатието. В момента, когато сперматозоидът и яйцеклетката на нашите родители се слеят, съзнанието ни, по силата на личната си карма, се притегля от този развой.По време на развиването на плода, нашата бащина " есенция " - ядро, което е " бяло и плодородно ", се открива в коронарната чакра, в горния завършек на централния канал. Майчината " есенция " - ядро, което е " алено и горещо " - се открива в чакрата, която е на четири пръста под пъпа.
От тези две есенции стартира идната фаза на процеса на разграждане.
Когато изчезнат ветровете, които я задържат там, бялата " есенция ", наследена от нашия татко, се спуска от края на централния канал към сърцето. Като външен симптом усещането е като привидение на " белота ", сходна на " ясно небе, осветено от луната ". Като вътрешен - съзнанието се прояснява и всички мисловни положения, произлизащи от гнева - тридесет и три на брой, - изчезват. Тази фаза се назовава " Поява ".
С изгубването напразно, който я държи там, " есенцията ", наследена от майката, стартира да се изкачва към сърцето. Външният симптом е усещане, сходно на " руменина ", като слънце, осветяващо ясно небе. Като вътрешен симптом изпитваме огромно самодоволство и всичките мисловни положения, произлизащи от желанието, четиридесет на брой, престават да действат. Тази фаза се назовава " Увеличаване ".
Когато алената и бялата " есенции " се съберат в сърцето, съзнанието се затваря сред тях. Тулку Ургьен Ринпоче, прочут преподавател който живееше в Непал, написа: " Преживяването е като че ли се срещат небето и земята ".
Не не преставам да изтъквам по-нататък, макар изключителната познавателна стойност на текста, тъй като таман този фрагмент ме интересува като удостоверение на концепцията, че имената Макед и Македония (те са идентични) значат " МАЙКА ". Майката е " алена ", обвързвана е непосредствено с кръвта, ето за какво и понятието " наследник, дете " - " мак " в шотландската традиция на фамилните имена, значи " червен,майчин ". Оказва се, че синът носи цвета на " майчината есенция ", а не на бащината. Македония ще рече " алена, майчина, кръв ".
Името на прелестното цвете мак, сияещо в пролетните поля, също значи " червен ". Каква чудна перифраза - " червен като мак! "
А в този момент дано си напомним българската мартеница. Пендо, мъжът, бащата, е направен от бели конци, а Пенда, дамата, майката - от червени. Това не е инцидентно съвпадане с тайното тибетско знание, а следващото доказателство за древността на нашия народ, чиито знаци сме длъжни да съхраним в тяхната първична непорочност.
Името на МАЙКАТА в действителност ще живее постоянно!
Автор: Милена ВЪРБАНОВА
В голямото платно на битките против турското иго в Македония, което рисува, Христо Силянов не посочва нито един бунтовник " македонец " или " сърбин ", всички революционни дейци и четници са българи, родени в македонската земя или в нововоосвободена България. Нека това отвори очите на днешните български " македонисти " за истината кой е лял кръвта си за Македония - кой различен, с изключение на нейният народ - българският народ! Подир Балканските войни, Македония бе разграничена на три елементи - сред България и хиените, които плячкосаха българските победи. Гърция реши на бърза ръка своя " македонски въпрос " като изкла, извади очите на егейските българи (стар прийом) и прогони българското население, замествайки го с малоазийско.
За жал, българските властници, които, с дребни изключения, постоянно са били измекяри на така наречен " Велики сили ", след Първата международна война плюха върху пролятата кръв и естественото национално самоопределяне на братята ни във Вардарска Македония. Така измина едно столетие на принудително отречение от българското име, кървави братоубийствени войни в самата Вътрешна македонска революционна организация, сърбизиране на популацията под незаконно равнодушния взор на българските управници, основаването на коминтерновска " македонска нация " - с цел да се стигне до днешния парадокс - една недъгава " независима страна " с българофобски " хайлайф " и надъхано против България младо потомство, чиито ползи против нашия народ и истината, са се заели да " пазят " Европейски Съюз и Съединени американски щати. Щом Държавният департамент на Съединени американски щати в лицето на своя специфичен делегат за Западните Балкани, е декларирал, че " не е вярно " България " да стопира Македония " т.е.да се опълчва на кражбата на българската история и просвета от страна на " македонските " сърбомански политически елити, " то значи, че идващото българско държавно управление, което и да е то, ще отстъпи по всички фронтове " ( част от изявление на В.Вацев за Радио Фокус, оповестено във в.Нова Зора). Самото " сгъстяване " на българската позиция по време на ръководството на ГЕРБ ме караше да мисля, че то не става по национални и патриотични съображения, нито в отбрана на историческата истина, а единствено с цел да се даде опция на Световното държавно управление още един път да наложи волята си над нас и да стъпи на българския врат ( това пък е мое разбиране - по кое време гербаджийските карикатури са защитили българските ползи? ).
От българите, родени в Македония, имам двояко усещане. То се сътвори, от една страна, посредством общуването ми със остарялата българска ванчемихайловистка емиграция в Западна Европа, в интервала на работата ми в БНР - и от друга - посредством инцидентните ми срещи с " македонски " пришълци - млади или на междинна възраст - в Швейцария, желаната от тях страна, където те са добре сложени и никой от тях не се препитава с труд по-тежък от продавач в магазин. Първите се държаха тежко и властнически, имаха самочувствието на " съумели " в Европата господа, бяха женени за французойки и белгийки, само че акцентираха над всичко българската си народност. Вторите бяха нагли момченца, с вулгарен диалект - в случай че си позволях да ги попитам дали са българи, те изпадаха в бяс и вряскаха: " Кви ги плещеш, ма? Ти чула ли си за Александър Македонски? " Не облажавам Александър Велики за тия самозвани изтърсаци. Веднъж в Локарно край един блок с евтини жилища, срещнах " млада баба " - млада по възраст, руса и румена, с благ гладка кожа - която бавеше внучето си и му говореше на чудно чист, бистър български селски език, толкоз български, че се просълзих. Запитах я: " Българка ли си? " А тя безшумно и уплашено отговори: " Мигар дръзвам да кажа? От Куманово съм, съди сама ".
Такива са в общи линии моите персонални допирни точки с " македонците ", като пропущам обстоятелството, че някогашният ми брачен партньор е потомък на бежанци от Егейска Македония, открили се след много премеждия в София и възприели всички неприятни навици на софийската бедност, която по време на следването ми и нашето запознанство, се бе утвърдила като част от " столичаните-кореняци ", мърморещи по пазарските опашки против " провинциалистите ", каквато, уви, се явявах аз. Безпощадно ясно е, че бракът с " македонец ", изключително когато е завършил с бракоразвод, не е мотив за експлоадиране на прекомерно топли усеща към македонските ни братя. Но в съответния случай, несъмнено, става дума за Егейска, а не за Вардарска Македония, унизена от гърците с подлия етикет Северномакедонска република, за която се отнасят по-горните редове. В интерес на истината, длъжна съм да подчертая, че някогашният ми мъж, както и родителите му, както и баба му, която до 92-годишна възраст не сваляше от пояса си ключовете от родния си дом в с.Зарово, Солунско, постоянно са заявявали, че са българи.
На целия този декор, в който не доминират светлите краски, на моето алъш-вериш с Македония, изведнъж името ѝ завладяващо ме завладя. Откъде идва то, какво значи? Може би патосът в заглавието на текста, написан от Андрей Киряков ме завоюва, макар че концепциите на сътрудника за мен са неприемливи или пък са изказани по недопустим за мен метод. Но блясъкът на неговата фраза " Името на Македония би трябвало да живее постоянно! " озари бездни от античност и като свистяща комета отлетя в бъдещето...Името на Македония в действителност е постоянно - тъй като е написано с кръв.
Забелязвате ли, че когато приказваме за Македония, постоянно я загатваме - нея, кръвта. В тая мъченическа земя от памтивека се лее кръвта на нейните синове. Македония и кръв са неразделни понятия. В публикацията си за античния аморейски град Макед в Ханаан, в която разгледах евентуално първия случай на споменаване на идентично с това на балканската Македония име (Библия, Книга на Исус Навин), припомних, че македонците - нашите, българите - простичко извеждат названието на родната си земя от " тъга ". Или от " майка ". Андрей Киряков се намеси с коментар, че най-старото познато име на Македония на Балканите, е Ематия. И аз незабавно се провикнах - т.е. написах - " Ематия - кръв? Но Ематия ще рече и " майка " - Е- Матия, Е- Матья! Колко прави са били " простите македонци ", които инстинктивно изясняват етимологическото, както и историческо значение на името Македония.
В поредност от мнения нашият сътрудник Иван Симеонов отбрани гледището, че думата " мак " значи " червен " и че " мак " в името на Македония, както и в шотландското образуване на фамилните имена, има един и същи смисъл - " наследник " ( дете, потомък ).
Но белким понятието " наследник " не е обвързвано с пъпна шнур с понятията " майка " и " кръв "?
Не можете да си визиите в какви дълбини, в какви тайнства ни вкарват тези разсъждения. Като от някакъв приглушен, само че непрекъснат въртоп на съзнанието ми тогава изскочи прочетеното в " Тибетска книга на живота и гибелта " на лама Согиал Ринпоче, в която този извънреден хуманист разкрива за западните хора едни от най-съкровените знания на тибетската будистка философия - точното физиологично пояснение на зачатието и на последния стадий от умирането, което надвишава всички лимити на днешната саката западна здравна просвета. Книгата на Согиал Ринпоче съставлява коментар на античната Тибетска книга на мъртвите, предопределен за " непосветените " хора от Запада, които в никакъв случай не биха разбрали оригинала. И в действителност, аз открих античната Тибетска книга - тънка книжица - в градската библиотека в Лугано, само че макар че я прелиствах цялостен месец, съумях да схвана напълно оскъдна част от повествованието - тя цялата е символика и кодове, не е за профани. Ние имаме шанса, с помощта на човеколюбивия труд на тибетския ерудит Согиал Ринпоче, да се срещнем с това прикрито познание, разкрито и поднесено на наличен език. Чрез описанието на " духовната " физиология - в случай че мога по този начин да се изразя, макар че понятията наподобяват несъвместими - на зачатието и умирането - ние откриваме изначалния смисъл на майчиното наличие в нас, чедата, както и дълбокото значение на един от най-скъпите за българското сърце знаци - мартеницата.
Ето какво е разбирането на тибетския будизъм за последния стадий от процеса на умирането, в текста на Согиал Ринпоче ( стр.275, 276 ):
" В сърцето остава малко топлота. Всички признаци на живот са изчезнали и на този стадий в една модерна клиника индивидът се приема за " мъртъв ". Но тибетските учители приказват за вътрешен развой, който към момента не е преустановен. Казано е, че времето сред прекъсването на външното дишане и края на " вътрешното ", е почти " едвам се нахраниш ", или двадесет минути. Но това не е доста несъмнено и процесът може да приключи и напълно бързо.
При вътрешното разграждане, когато изчезват грубите и фините мисловни положения и страсти, могат да се разграничат четири равнища на съзнанието.
Тук процесът на гибелта повтаря в противоположен порядък процеса на зачатието. В момента, когато сперматозоидът и яйцеклетката на нашите родители се слеят, съзнанието ни, по силата на личната си карма, се притегля от този развой.По време на развиването на плода, нашата бащина " есенция " - ядро, което е " бяло и плодородно ", се открива в коронарната чакра, в горния завършек на централния канал. Майчината " есенция " - ядро, което е " алено и горещо " - се открива в чакрата, която е на четири пръста под пъпа.
От тези две есенции стартира идната фаза на процеса на разграждане.
Когато изчезнат ветровете, които я задържат там, бялата " есенция ", наследена от нашия татко, се спуска от края на централния канал към сърцето. Като външен симптом усещането е като привидение на " белота ", сходна на " ясно небе, осветено от луната ". Като вътрешен - съзнанието се прояснява и всички мисловни положения, произлизащи от гнева - тридесет и три на брой, - изчезват. Тази фаза се назовава " Поява ".
С изгубването напразно, който я държи там, " есенцията ", наследена от майката, стартира да се изкачва към сърцето. Външният симптом е усещане, сходно на " руменина ", като слънце, осветяващо ясно небе. Като вътрешен симптом изпитваме огромно самодоволство и всичките мисловни положения, произлизащи от желанието, четиридесет на брой, престават да действат. Тази фаза се назовава " Увеличаване ".
Когато алената и бялата " есенции " се съберат в сърцето, съзнанието се затваря сред тях. Тулку Ургьен Ринпоче, прочут преподавател който живееше в Непал, написа: " Преживяването е като че ли се срещат небето и земята ".
Не не преставам да изтъквам по-нататък, макар изключителната познавателна стойност на текста, тъй като таман този фрагмент ме интересува като удостоверение на концепцията, че имената Макед и Македония (те са идентични) значат " МАЙКА ". Майката е " алена ", обвързвана е непосредствено с кръвта, ето за какво и понятието " наследник, дете " - " мак " в шотландската традиция на фамилните имена, значи " червен,майчин ". Оказва се, че синът носи цвета на " майчината есенция ", а не на бащината. Македония ще рече " алена, майчина, кръв ".
Името на прелестното цвете мак, сияещо в пролетните поля, също значи " червен ". Каква чудна перифраза - " червен като мак! "
А в този момент дано си напомним българската мартеница. Пендо, мъжът, бащата, е направен от бели конци, а Пенда, дамата, майката - от червени. Това не е инцидентно съвпадане с тайното тибетско знание, а следващото доказателство за древността на нашия народ, чиито знаци сме длъжни да съхраним в тяхната първична непорочност.
Името на МАЙКАТА в действителност ще живее постоянно!
Автор: Милена ВЪРБАНОВА
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ