Да се остарява значи да се премине от чувства към съчувствие
Остаряването е неминуем развой, постоянно съпроводен от носталгия и потиснатост. Но оттатък забележимите промени в тялото и мозъка, старостта разкрива дълбока вътрешна промяна, която не постоянно е елементарно разпознаваема на повърхността. Остаряването не е просто загуба на младост и мощ – то е пътешестване към по-дълбоко схващане на себе си и на другите.
В същността си, остаряването значи да преминеш от усеща към състрадание, от интензивността на персоналните прекарвания към мъдростта и емпатията, която ни свързва с непознатите истории.
Когато сме млади, възприятията ни изпълват с сила и пристрастеност. Любовта, гневът, ревността, насладата – всички тези страсти ни водят през живота, постоянно ни вършат импулсивни, от време на време даже егоистични. В младостта сме по-склонни да бъдем съсредоточени върху личните си потребности и стремежи. Светът към нас постоянно наподобява като сцена, на която основната роля принадлежи на нас самите. Възприемаме прекарванията посредством призма, оцветена от личните ни страсти – любовта е изгаряща и всепоглъщаща, разочарованията са трагични и надълбоко мъчителни, триумфите наподобяват като успех на персоналната ни воля.
Но с времето, с натрупването на години и опит, нещата стартират да се трансформират. Постепенно осъзнаваме, че светът е по-голям от нас и че нашите персонални борби не са единствените значими събития. Става ясно, че всеки човек, който срещаме, носи със себе си своя лична история – със своите наслади и премеждия.
Тогава стартира огромната промяна: от персоналното прекарване към съпричастността към другите. С възрастта от ден на ден се отваряме към тяхната болежка, техните страхове и наслади. Започваме да слушаме и разбираме, че техните усеща са също толкоз значими, колкото и нашите.
Съчувствието е повече от просто страст – то е надълбоко схващане, което идва с мъдростта. То ни учи да погледнем оттатък себе си и да се вгледаме в света с очите на другите. Когато остаряваме, към този момент не сме толкоз захласнати от личния си живот и потребности, тъй като сме видели какъв брой къс е той и какъв брой универсални са човешките прекарвания. Ние започваме да усещаме тежестта на непознатите истории и да разбираме, че нашата болежка не е по-голяма от болката на останалите, че нашите триумфи и неуспехи са част от по-голямата картина на човешкото битие.
Интересно е по какъв начин физическите загуби на младостта и силата могат да ни подарят духовно благосъстояние. Когато тялото ни стартира да се забавя, мозъкът ни се отваря за нови способи на усещане. Старостта носи със себе си способността да се свържем с хората на по-дълбоко равнище.
Може би това е, тъй като самите ние сме минали през доста от тези провокации, с които младите занапред ще се сблъскват. Нашите лични рани и белези ни вършат по-чувствителни към раните на другите. Всеки мъчителен опит в живота – загуба, неуспех, отчаяние – ни е направил по-съпричастни. Вече не гледаме на непознатата болежка отдалеко, а я усещаме като част от нашата лична.
Съчувствието, което идва с възрастта, не е просто пасивно страдание за другите. То е интензивно присъединяване в техните истории, предпочитание да им помогнем, да ги подкрепим или просто да бъдем до тях. Чрез съчувствието ние преодоляваме границите на самостоятелното си битие и се свързваме с по-голямата човешка общественост. Ставаме част от по-голямо цяло, където болката и насладата на другите резонират в нашите лични сърца.
Тази промяна е като еволюция на душата. Когато сме млади, ние жадуваме за мощни страсти, желаеме да изпитаме всичко на най-много, да се гмурнем в живота с всичките му крайности. Но с остаряването, осъзнаваме, че същинската дълбочина на живота не се крие единствено в тези бурни страсти, а в способността да разберем другите и да се свържем с тях на по-емоционално равнище. Тогава насладата става по-тиха, само че по-дълбока, болката – по-съзнавана, само че не толкоз всепоглъщаща, тъй като към този момент знаем, че всичко е преходно.
С възрастта, когато преминем от усеща към състрадание, започваме да разбираме същинската природа на човешките взаимоотношения. Човекът не е уединен остров, а част от голям океан от човешки ориси.
Старостта ни подарява с мъдростта да забележим тази съгласуваност и да я приемем като най-голямото си благосъстояние. Остаряването не е просто загуба на младост – то е разкриване на дълбочината на живота, на същността на човешкото сърце, което се уголемява, с цел да побере освен нашите усеща, само че и възприятията на другите.
В този смисъл, да се остарява е да се развиваш към нещо по-добро, по-съзнателно и по-близко до истината за това, какво значи да бъдеш човек.
Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм :
Вижте още: С напредването на възрастта започваме да приличаме на това, което заслужаваме
