Онова, което навремето художниците са запазвали на платното, а фотографите

Онова, което преди време художниците са запазвали на платното, а фотографите – на лента, през днешния ден е единствено в музеите. И е колкото любопитно, толкоз и вълнуващо, да се види по какъв начин всяка ера е останала до последния подробност в облиците на своето време. Дори когато това е напълно несъзнателно. Нямаше по какъв начин да не си помисля за това, попадайки поредно в Gemäldegalerie  в Берлин и незабавно по-късно на изложбата на Барбара Клем със фотоси от последните 45 години, които тя е правила като фотограф на вестник Frankfurter Allgemeine Zeitung.

Германската национална изложба с картини на остарели майстори – късно Средновековие и Ренесанс – води началото си от 1830 година, когато за първи път е открита за посещаване от аудитория. По време на войната картините са разпръснати из страната, всички здания на музеите са потърпевши и едвам през 1998 година се открива още веднъж цялостна експозиция, представяща 1 500 произведения – прочее, тъкмо половината от сбирката. Сградата на музея е изцяло модерна, без прозорци, със особено осветяване и въпреки че наподобява на лабиринт и картините в нея са безчет, при добра организация и с проект на залите в ръка, може да бъде обиколена за няколко часа. Време, в което пред погледа ви ще се разкрие далечна история, с всичките й присъщи лица, цветове и пейзажи – нарисувани от най-големите художници на епохата. Джото, Фра Анжелико и Ботичели, Дюрер и Ханс Холбайн (четейки сега Хилари Мантел, виждам героите й в картините му), Вермеер, Рубенс, Веласкес, Караваджо. Несъществуващи здания за декор, приглушена светлина и полумрак, хора облечени с няколко пласта облекла, всичките бродирани. Маси, застлани с това, което в този момент бихме нарекли „ персийски килим “, пръстени на всички пръсти (всичко ново в модата е забравено старо), изящни дантелени яки, джобни часовници, които се държат в ръка като най-ценно благосъстояние, дами със заоблени кореми, молещи се фамилии – в ъгъла на картината, където се рисуват меценатите. Хора в пози на примирение, деца с физиономии и облекла на възрастни и на всички места съществени лица.

И по-късно – в наши дни с Барбара Клем. Изложбата й е в галерията Martin-Gropius-Bau – една от обичаните ми в Берлин, където постоянно могат да се видят забавни неща. Барбара несъмнено е най-известният фотограф на Германия и даже в случай че не сте чували името й, сигурно познавате фотосите й – някои от най-известните изображения през последния половин век. Много огромна част са политически – свързани с историята на някогашния Източен блок, на няколко фотоси даже разпознах Тодор Живков. Но политическите сякаш не са най-важните – за множеството от хората на тях историята към този момент е произнесла присъдата си. Много по-интересни са другите й фотоси – портрети на интелектуалците на Европа, в това число всички нобелови лауреати – снимани без възторг и със благосклонност, като елементарни хора. Снимки на публиката в огромните музеи по света – знаете ли кое незабавно прави усещане – единствено преди десетина години - хората не снимат! Все още лишени от телефони и таблети с камери, те просто седят и възприемат картините със сетивата си без медиатор – по този начин, както към този момент съвсем никой не прави. И лицата им не са съсредоточени в екрана, а са просто любуващи се. Също фотоси на Барбара от пътуванията й по целия свят. Колкото по-бедна е страната, толкоз повече се усмихват хората й. Почти всички изображения са в черно-бяло, хората са облечени съвсем еднообразно, във всички краища на света, множеството пушат, дамите са застанали един до друг с мъжете...

Не можах да не се запитам какво ли ще схванат за нашия свят от фотосите на Барбара хората в някоя изложба след епохи.