- Няма повече да се криеш! – изтрещя голямата Марина.

- Няма повече да се криеш! – изтрещя огромната Марина. – Ако се криеш, ще ти откъсна главата – сподели тя и вместо да ми откъсне главата, ме целуна по черепа. Пита за какво си смъквам алената фланелка, дето ми я беше купила за лев и петдесет от магазина за втора ръка, а фланелката беше съвсем като нова, напряко нова. Защо съм обличала оня черен парцал, черните панталонки на оня риж дивчо Шушомир, нашето съседче. Те се изтрили по този начин, че приличали на паяжина по хилавите ми крайници.

- Щото не желая да ме виждат, Марино - споделих й. - Като ме виждат, може да ме набият.

- Само ми кажи кой те бие – викна тя, съблече ми черната фланелка и черните панталонки, напали печката и ги метна в нея. Гледах по какъв начин горят през дупката на плочата и все едно ръката ми гореше, все едно главата ми бе в пламъци дружно с червата и ноктите. Все едно Шушомир, най-умното дете на света, гореше, а той ми беше подарил тази панталонки. Марина ми облече едни остарели дънки, толкоз дребни, че мравка не можеше да се побере в тях. Стягат ме. Замириса ми на препечени фъстъци, „ Ще мра “, споделих й и тя се уплаши. Смъкна ми дребните дънки, напъха и тях в печката да изгорят, обу ми едни гащета под фланелката – дълга, можеше и за рокля да мине, и сподели:

- Тръгваме.

Хвана ме за ръка и закрачи по този начин бързо, като че беше два коня по едно и също време, щеше да ми откъсне ръката. Опитвах да не квича, тъй като като квича, тате ме плясва по врата. Марина, новата другарка на тате, спря, не сподели нито дума и си мислех: в този момент какъв пердах ще ядеш, само че не ядох нищо. Тя ме сграбчи и ме гушна, като че бях малко неуместно бебе. Заведе ме в магазина – и не тоя за втора ръка, никаква втора ръка, ами скъпия магазин, където има пръскачки, лозарски ножици, ножове, тигани, гащи, чорапи и - какво да видя! - завлече ме до две детски роклички.

- Обличай - сподели ми. То рокличка като замък, с дантели, със злато по нея, със сребро и скъпоценни камъни. Обличам я – роклята свети върху мене. Точно ми е, нито дребна, нито огромна.

- Колко коства?

- 25 лв..

Като чух това, умрях. Никога няма да ми я купи. 25 лв. са доста кутии цигари и две бутилки ракия.

- Давай я – сподели Марина. Аз не смеех да помръдна. Тя ме хвана под мишниците, подвигна ме до тавана, като че бях тавичка с пържени тиквички, смъкна ми платненките и ме пусна на земята боса. След малко се върна с едни сандалки - и те богати, със златни клипси, със скъпоценни камъни по тях, и дребни токчета – розови. Очите ме заболяха да ги виждам, толкоз хубави бяха. Обу ми ги на краката – нито дребни, нито огромни.

- Колко костват?

- 27 лв..

Това са доста кутии цигари и три бутилки ракия.

- Давай ги – сподели Марина с глас като замък – със злато и сребро, и скъпоценни камъни в думите. – Виж се в този момент.

Тя ме дръпна крепко пред огледалото - виждам и не мога да позная. Ами в случай че и Шушомир ме намерения за друго дете? Едно момиче със стригана глава, като фъстък в лицето, наподобява на хлебарка, а облякло рокличка със 100 бутилки ракия в нея, сандалките на детето светят и греят. Такова хубаво нещо не бях виждала и ме беше боязън да помръдна да не скъсам сандалките, да не изцапам тая страхотна рокля.

- Страх ме е да вървя по този начин, Марино.

- Какво хубаво момиче си – сподели тя с якия си глас. – Хайде да си вървим.

Тръгнахме си, тя с крачки като камион, аз с крачки като камионче.

- Вече няма да се криеш от никого.

- Ами… ами… добре – съгласих се аз. – Може ли да си облека остарялата фланелка? Ще си оставя роклята на стола и единствено ще я виждам.

- Не може. С рокличката ще вървиш...– стартира Марина.

- Ако не вървиш, ще ти откъсна главата – приключих аз и тогава за пръв път я видях да се усмихва, откогато тате я прибра у нас. Едно огромно лице, огромно като къща - чиста и хубава, където на печката ври фасул супа, а детето е радостно, с нови сандали от злато и сребро.

- Много си хубава, като се смееш, Марино – споделих й аз.

Тя се усмихна още повече. Така при нас хората се смеят „ на пача ”, само че нейната пача не беше мазна. Най-обикновено огромно и хубаво лице си беше.

- Мога ли да подаря моята остаряла фланелка на Шушомир? – попитах със свито сърце. Тя все го наричаше „ тоя риж дивак “.

- Може.

Прибрахме се, Марина седна да чисти зелен боб, а аз, като не знаех какво да направя, с цел да й кажа какъв брой доста ми харесва тая рокличка, а сандалите още повече, сграбчих метлата и започнах да мета пред нея. Тя още веднъж се усмихна на пача, а аз и донесох не една чаша вода, цяла тенджера вода й донесох.

- Пий, Марино – измънках.

- Ела, ще те изучавам да готвиш зелен боб – горката, тя не можеше да готви даже колкото коте. Запръжката загоря, не беше обелила картофите както би трябвало, не наряза месото на части, тъй като беше замръзнало и както си беше с леда по него, го хвърли в тенджерата.

Не можах да я науча да готви, благата Марина. Истинската ми майка ме взе в София. Не знам по кое време ще се върна отново вкъщи.

…. –Лельо Марино! Лельо Марино – червенокосо хлапе тичаше като гръм от ясно небе и по този начин бързо влетя в двора на дамата, която орязваше сухите малини, че насмалко не изтърва ножицата на земята.

- Какво, Шушомире? Да не е прилошало на майка ти?

- Не. Виж. Виж.

Ръката на момчето, тънка като кучешка опашка, литна във въздуха.

- Виж, на плика написа „ АНА “.

- Какво?

- Писмо! Истинско е. Писмо е.

Ножицата падна като отрязана глава от ръката на дамата, само че тя не й обърна никакво внимание. Скъса плика по този начин бързо, че и листът в него се скъса на две.

- Гледай, Шушомирчо.

Едрата жена в рокля на звезди и луни, в ръката на която ножицата доскоро изглеждаше като топлийка, и червенокосото хлапе съединиха двете части на листа и се взряха в него. Едновременно се наведоха, като че някой беше прострелял с един патрон и двамата.

На листа беше написано следното:

М ММ Ш А МКШ ША АШ ШШШ

С елементарен черен молив беше нарисувана една картинка – жена в грамадна рокля на луни и звезди, яка и доста едра жена с крайници тънки като безвредни игли, ръце по-тънки и от безвредните игли, и грамадни обувки, в които можеше да се побере цялата галактика.

Едната тънка ръка стискаше в юмрука си, огромен колкото футболна топка, ръката на едно хлапе. То беше малко, в рокличка на беден, малък триъгълник. На главата на детето бяха нарисувани няколко щръкнали бодили, сандалите му бяха две чертички и там, където трябваше да има токче, нямаше. Другата ръка на детето беше една дълга линия с пет пръста в края й. Очите на дамата и на детето бяха черни точки. Моливът беше натискал и при детското, и при женското лице, по тази причина хартията беше прокъсана.

Носът и устата и на двете лица бяха къси, черни тирета. Под картината имаше написано М А ММ А – една такава грамадна дума, излегнала се като аероплан върху целия лист. Буквите бяха толкоз разкривени и слаботелесни, че едвам се държаха на местата си. Моливът доста се беше измъчил от натискане върху тях, тъй като хартията беше крепко раздрана.

- Мама – прочете грамадната жена.- Писала ми е тя. На мене!

Както беше грамадна и изглеждаше още по-грамадна в кафявата си рокля - човек би рекъл, че не носи плат от тукашната земя на гърба си – дамата притисна двете части от скъсания лист към роклята си на звезди. Започна да диша по този начин мъчно, като че носеше на тил раздрънкания рейс от Перник до Радомир и напълно скоро щеше да се задуши от липса на въздух. Но дамата не се задуши, целуна големите разкривени букви, целуна картинката на момиченцето в триъгълната рокличка, целуна бодлите по кръглата глава.

В тоя есенен край, където земята беше от камък, хората изобщо не плачат. Ако плачеш в тоя каменен край, значи ти е починал конят, обрали са ти къщата и нищо не можеш да им направиш, счупили са ти ребрата, до момента в който са те крали, и ти се радваш, че като са те пребили, не си починал. Но умираш от тъга, че не можеш да ги смажеш от пердах. Тогава можеш да хвърлиш някоя сълза против гадната галактика. В гърлото на вселената да я забиеш тая сълза, само че в този момент тая огромна жена, в която кръвта също беше от камък, усети, че има нещо влажно като речен пясък в очите.

Не се опита да го изсуши с пестник и момчето, червенокосо като слънцето през юли, се уплаши.

- Разболяваш ли се, лельо Марино? – изфъфли под паника то.

- Не се разболявам - отсече дамата. – Радвам се на писмото на Анчето.

- Защо плачеш тогава? Да не написа, че Анчето е умряло?

- Не написа.

Жената се засрами и огромните й ръце, в които вселената приличаше на топлийка, блъснаха очите и ги изсушиха, от влагата не остана и грам, като че огромната беше изсипала по чувал прахуляк във всяко око.

- А за мене нещо написа ли, лельо Марино? – попита момчето и наведе рижата си глава към земята.

- Дигни главата нагоре, момче – сподели дамата. - Много нагоре я дигни. Анчето е написало за тебе най-вече. Виж! – кафявият й пръст, мощен като Боже мой на иконата в църквата „ Свети Никола “, уточни двете скъсани части на листа. – Нали можеш да броиш, Шушомире? Виж какъв брой пъти ти е написала буквата „ Ш “.

Рижата глава щръкна, момчето облиза показалеца си и стартира да брои: - едно, две, три, четири... пет.. шест, седем.

- Виждаш ли, седем пъти ти е написала твоята писмен знак.

- Да не е някоя непозната писмен знак? – в гласа на момчето имаше катерица, която гризеше с остри зъби нещо доста твърдо. В тоя край от камък хората знаеха, че най-твърдото нещо е страхът.

- Не се излагай – сгълча го остро дамата и рижата глава още веднъж се подвигна високо към септември, който се беше настанил на небето, на земята, по улиците и в това най-твърдо нещо на земята, страхът. – Това е твоята писмен знак, Шушомире.

- Какво значи това… - тук гласът на хлапето свърши и вселената също свърши. Останаха единствено две очи, които моливът доста мъчно рисува на хартията. Натиска, натиска и я прокъсва.

- Ами значи – дамата се запъна, тъй като думите не са неприятен човек, че да го вържеш с въже от килера и да го сплашиш, че ще ми счупиш левия лакът, след това десния, в случай че краде. Думите с нищо не можеш да ги вържеш, нито пък можеш да ги уплашиш. Те са като вселената - сякаш почват тук, а са отвъд баира, още преди да си преглътнал. – Ами.. - сподели дамата.

- Какво ами? - преглътна трудно хлапето.

- Ами тя ти написа – „ Шушомире, ти си ми другар ”. Седем пъти написа „ Шушомире, ти си ми другар ”.

Жената се задави, тъй като в никакъв случай по-рано не бе изричала такава дебела неистина. По тоя каменен край хората бият, пият, крадат, само че лъжите им са съшити с такива бели конци, че би трябвало да си анормален да не ги забележиш. Жената се опасяваше, че момчето ще види белите въжета на лъжата й и рижата му глава ще клюмне, като че някой одеве го е набил.

- Не е правилно, Анче! – извика момчето. – Анче, аз не съм ти другар. Аз съм най-хубавият ти другар! Да знаеш!