Как стигнахме до Любен Зидаров и Хари Потър?
Новите издания на " Хари Потър " с кориците на Любен Зидаров се трансфораха в новината на предходната седмица не единствено в художествените среди. Във Facebook пространството дебатите „ за ” и „ срещу ” се развихриха като акварелна четка в буркан с вода. И едната страна на разногласието за „ хубостта ” на изданията, и другата - изпаднаха в крайности. Няма да разпределям правораздаване, няма да натрапвам персоналното си мнение за кориците и цялостното творчество на художника, само че ми се ще да погледна малко обратно във времето и пространството, с цел да обясня, даже единствено за себе си, по какъв начин стигнахме до тези корици и до този спор.
Редно е да съм правилна и да си призная, че не моето потомство е израснало паралелно с книгите, илюстрирани от Любен Зидаров, а това на родителите ми, въпреки той да съумя да се прокрадне в живота ми на една друга възраст. Ние… чакахме Хари Потър пред книжарниците в 2.00 часа през нощта, с цел да си купим първи „ новата ” книга от поредицата.
Сами си давате сметка, че стила на художника познаваме от десетилетия и това напълно не е изненада, имайки поради, че той интензивно работи през условно разделения на три интервала социалистически натурализъм, а и след неговия край, с цел да забележим през днешния ден юбилейните корици на Хари Потър. Разбира се, че естетиката на Любен Зидаров се трансформира с времето, само че неговото творчество разпознаваме в разнообразни детски книги още от 50-те години на предишния век.
И тъй като постоянно не се ориентираме вярно в годините, само че числата са нещо, с което не можем да спорим, дано създадем елементарна математическа сметка. Любен Зидаров е роден на 23 декември 1923 година (днес е на 95 години), а през 1948 година (на 25) приключва живопис в курса на Илия Петров. Той основава илюстрации за вестниците „ Септемврийче ”, „ Пламъче ” и „ Дружинка ” на " Детиздат " още преди да бъде признат като студент. През 1949 година (на 26) става член на СБХ, а по-късно – част от управителния съвет, през 1979 (на 53) става заместник-председател, а след това и секретар на съюза в интервала 1996-1999 (на 73). От 1967 година (на 41) работи като основен художник към издателството на Централен комитет на ДКМС „ Народна юноша ”. За илюстрациите си печели голям брой награди освен в България, само че и в чужбина, а през 1979 година (на 56) получава званието „ Народен художник ”.
Още в тези години Любен Зидаров е приет за един от майсторите на илюстрацията в България и може би точно този факт разбуни духовете към днешна дата. Определено наслагването на прекалено много пластове направи по този начин, че всяко листче, подписано от художника, да се трансформира в художествена полезност, възхвалявана от илюстратори, издатели, публицисти и рецензия години наред. Не, това не е оригиналност, не е и събитие, тъй като същото отношение се следи и при творбите на Илия Бешков и Борис Ангелушев, основали едноименни стилове и цели школи от илюстратори през 50-те години.
Самият Зидаров е бил повлиян от тях при започване на своето творчество. „ Преодолявайки някои кръстосани въздействия на Бешков - Ангелушев, творчеството на Л. Зидаров се обособява от ден на ден като надарено жизнерадостно поначало творчество, отразяващо новия обичай на нашите пионери, чиито облици страдат към момента от незадоволително правдива психическа и обществена характерност и характерност ”[1] – отбелязва трансформиралият се в Библия за илюстраторите отчет за „ Обсъждане положението и дилемите на актуалната българска илюстрация ” от 1953 година
Един въпрос обаче постоянно ме е глождел: това, че художникът Х се е подписал под своето произведение, прави ли автоматизирано творбата му скъпо във всяко едно естетическо, художествено, пазарно и обществено отношение? Лично мнение – не! Изключително съм щастлива, че през днешния ден, 30 години по-късно, имаме право да кажем „ не, илюстрациите на художникa Х не ни харесват! ”. Всеки има право на това персонално мнение и до известна степен фактът, че гилдията безусловно се разцепи на две, е знак, че последователно се отърсваме от робуването на имена и даже „ младите художници ” си разрешават да имат ясно, съответно и изказано пред сътрудниците си мнение. И тук не приказвам единствено за случая с Любен Зидаров, само че по принцип за властващия боязън от типа „ за него не можеш да кажеш, че не ти харесва! ”. Да, можеш!
Ще се изненадате обаче, че такива отзиви са се прокрадвали и преди 1989 година,
и то много обществено в художествените среди, изключително поради обстоятелството, че не всяка публикация, мисъл и хрумка е имала опцията да види щемпел. И защото съм сигурна, че добре сте поровили във всички типове обществени мрежи, а някои уеб сайтове за книги и просвета към този момент се цитираха едни други, аз взех решение да се заровя из предишното и да потърся това, което не се открива с Ctrl+F. И ето какво открих:
„ Другари, погледнете художествените илюстрации на книгите и изключително илюстрациите на детско-юношеските книги. Децата и юношите се рисуват като кретени. Право да ви кажа, че като виждам някои илюстрации на детско-юношески книги, си припомням за едновремешните приказки на баба ни за таласъмите и караконджулите, които бродели по земята и отвличали непослушните деца – по този начин тя ни плашеше, с цел да бъдем мирни и послушни. Не споделям, че всички илюстрации са такива, само че от година на година от ден на ден се уголемява този метод на неприятно поясняване и не се вижда до каква степен ще стигне. Ще обхване повече създатели. Ще рисуват дете с глава на една страна, ръцете на друга, байрака на трета. За такива илюстрации, за такива деформации младежкото издателство [„ Народна юноша ”] и издателство „ Български публицист “ държат знамето. Има го в една или друга степен и в другите издателства. А това към този момент навлиза и в някои плакати. И в случай че в този момент не е още господствуващо, на следващия ден може би ще стане господствуващо. Разбира се, в случай че не се вземат ограничения “[2].
Горе-долу разногласието за Хари Потър и Любен Зидаров се развихри в три посоки, които образуваха спретната плитка, обрамчваща въпросите за красивото, грозното и за какво е определен тъкмо този художник, като постоянно границите сред трите казуса се размиват. Затова си разрешавам и аз да преплета това, което ми направи усещане, и ще се опитам да дефинирам трите съществени модерни казуса:
„ Илюстрациите са соц ” – в действителност тук има една дребна измама. Сами по себе си илюстрациите не са „ соц ” и по никакъв метод не са близо даже до оня „ соц натурализъм ”, за който всички приказват, само че малко си спомнят какво действително е представлявал. И с цел да не съм голословна, ето някои книги, които Л. Зидаров е илюстрирал, преди Народна република България да поеме по своята измислена „ априлска линия ”, към която може би е по-правилно след това да отнесем част от творчеството на художника. Тези книжки обаче едва ли някой ще свърже с името Любен Зидаров на прима виста. Художника по-скоро познаваме с креативните му решения към заглавия като „ Андерсенови приказки ”, „ Том Сойер ”, „ Островът на съкровищата ” и доста други.
През 1963 година на пазара излизат няколко типичен творби за деца, измежду които „ Том Сойер “, илюстрирана от Л. Зидаров. Книгата провокира полярни реакции и още тогава художникът е „ упрекнат ” в това, което и през днешния ден разясняваме на всеослушание. Максимилян Киров написа: „ Спираме се още при започване на тези произведения [„ Принцът и просякът “, „ Том Сойер “ и „ Приказки на Братя Грим “, илюстрирани надлежно от Б. Ангелушев, Л. Зидаров и И. Кьосев], тъй като те съставляват огромен триумф за нашата илюстрация (…) Мисля, че може да си позволим смелостта да кажем, че по своите достолепия творбите и на тримата наши художници с цялостно право се подреждат сред най-хубавите модерни достижения ” [3]. Но В. Петров[4] е в безспорен смут: „ В „ Том Сойер ” с илюстрации от Л. Зидаров формата е в плачевно положение. Речните кораби от това време се познават, че са такива единствено от хора, виждали ги рисувани и преди. Краката на Том Сойеровите другари наподобяват на жабешки лапи, а те самите са чучела. (…) Той [Том Сойер] е нарисуван с фино вратле, криви рахитични ръце, необятни и плоски стъпала – едното с четири пръста. (…) Може ли по този начин?(…) Ние сме чели Том Сойер дълго преди Л. Зидаров да се наеме с илюстрирането му и М. Киров да го похвали за това, само че илюстрациите в тогавашното издание бяха същинско произведение на изкуството. Кое накара издателството да ги размени с тези на Л. Зидаров, не ни е ясно, само че считаме, че отсега нататък това би трябвало да става единствено при съществуване на илюстрации, по-хубави от съществуващите ”.
„ Илюстрациите са плашещи и не са за деца ” – безконечната тематика за това
какъв брой доста всички знаем какво обичат и харесват децата. Десетки са художниците, които са били упреквани, че илюстрациите им не са за деца, а през днешния ден гледаме на творбите им като на крайъгълни камъни, всеки от които обърнал каруцата на влязлата в коловоза на времето си илюстрация. Всички знаем, че майките са висша и последна инстанция за всяко нещо, само че действително видяно, те не са художествени критици!
През 1979 година сп. „ Изкуство ” разгласява анкета, ориентирана към Борислав Стоев, Любен Зидаров и Симеон Венов. Един от въпросите е „ Какво мислите за отношението „ родител - илюстратор ”[5]. Ето и част от отговорите:
Борислав Стоев : „ Тези, които са работили в издателство, знаят какъв брой писма се получават от „ загрижени за естетическото образование на децата им ” родители (…) цялостни с упреци към българските художници, които „ жестоко и с недоумение лишават нашите деца от най-хубавото (?!) в техния нравствен мир ”. Или които „ рисуват толкоз грозни и смешни рисунки, същинска подигравка на безвкусицата (?!!) ”.
Любен Зидаров: „ Тези взаимоотношения стават пакостни от момента, в който родителите се почувстват упълномощени да съдят от името на децата, с нетърпението да ги видят колкото се може по-скоро гениални, коригирайки с праволинейната мярка на възрастния необикновен и мощно прочувствен свят (…) ”.
Симеон Венов : „ Родител въобще няма. Има разнообразни родители, с друго обучение, друго отношение (или липса на такова) към културните полезности, разнообразни специалности, метод на живот и мислене (…) ”.
„ Феноменът Марайа ” – тази плоча нито е нова, нито е постигнала нещо през годините, само че все се намира кой да я извади и завърти на грамофона. В края на 50-те „ Народна юноша “ издава преводните книги „ Приключенията на Пинокио “ (1957) на К. Колоди, „ Дивите лебеди и други приказки “ (1959) на Х. К. Андерсен и „ Африкански приказки “ (1964) на Р. Пекарие с илюстрации на италианския художник Либико Марайа, „ Снежанка и други приказки “ (1959) на Братя Грим с илюстрации на Сандро Нардини, „ Малкият Мук “ (1960) на В. Хауф с илюстрации на Кремонини, „ Червената шапчица и други приказки “ (1958) на Ш. Перо и „ Снежната кралица и други приказки “ (1961) на Х. К. Андерсен на Джани Бенвенути. Да, тези книги остават емблематични и до през днешния ден и неотдавна бяха преиздадени в напълно нов тираж и осъвременен превод, само че те ли са аршинът, по който би трябвало да мерим родната илюстрация?
Два напълно откъслечни цитата ще дам отпреди близо 60 години. През 1963 година Владимир Петров написа: „ Пред всеки от нас, когато се спомене за приказките на Братя Грим или Андерсен, когато се спомене за Пинокио, дружно със съдържането изпъкват и облиците, превъзходно нарисувани от въодушевено проникнали в него художници. Всеки, дори и по-възрастен, се любува като дете на илюстрациите на Марайа, Нардини, Кремонини, Бенвенути… ”[6] – публикацията продължава с дълго изложение на тези илюстрации и самобитно обвиняване към родните художници, че те постоянно скапват книгите с илюстрациите си. 16 години по-късно Борислав Стоев споделя: „ Еталон за спомените на родителите са „ чудесните ” илюстрации на Марайа, Бенвенути или най-малко Лазаркевич и те предлагат на издателствата да издават повече (или само) книжки с техните илюстрации. Разбира се, тези рекомендации са подкрепени с авторитетната „ оценка ” на тяхното дете (…) ”[7].
Дали тези мнения ги прочетохме и през днешния ден, единствено че не в страниците на списанията за изкуство, а в обществените мрежи?
Фактът, че все се връщаме към илюстрациите на Л. Марайа, само че и към тези на Л. Зидаров,
значи, че и двамата художници са оставили своя отпечатък в развиването освен на родната илюстрация, само че и във усещанията на читателите. Дали ги харесваме или не – това е персоналното мнение (както към този момент казах) на всеки един четец, бил той родител, преподавател, издател или дете.
Защо точно този художник е определен да направи визията на новите издания на Хари Потър, може да каже единствено издателството, в последна сметка приказваме за бизнес и частна поръчка на свободния пазар. Но в едно съм сигурна, който и да беше „ илюстраторът фаворит ”, щяхме да се наслушаме на същите мнения „ за ” и „ срещу ”.
--------
[1] Босилков, С. Т. Мангов. Обсъждане положението и дилемите на актуалната българска илюстрация. С., 1953, с. 36.
[2] Живков, Т. Комунистическата идейност – върховен принцип на нашата литература и изкуство: Реч на срeщата на Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия с дейци на културния фронт, произнесена на 15 апр. 1963 година, C., 1963, с. 26.
[3] Киров, М. С по-голяма придирчивост към илюстрацията на детската книга. - Изкуство, 1964, кн. 2, с. 10-17.
[4] Петров, В. Да не позволим упадъчното в илюстрацията на детската книга да въздейства негативно върху образованието и възпитанието на учениците. - Начално обучение, 1963, кн. 9, с. 573.
[5] Десет въпроса за детската илюстрация. - Изкуство, 1979, кн. 7, с. 38-43.
[6] Петров, В. Да не позволим упадъчното в илюстрацията на детската книга да въздейства негативно върху образованието и възпитанието на учениците. - Начално обучение, 1963, кн. 9, с. 571.
[7] Петров, В. цит. съч.
--------
* Публикуваме текста с разрешението на авторката.
Редно е да съм правилна и да си призная, че не моето потомство е израснало паралелно с книгите, илюстрирани от Любен Зидаров, а това на родителите ми, въпреки той да съумя да се прокрадне в живота ми на една друга възраст. Ние… чакахме Хари Потър пред книжарниците в 2.00 часа през нощта, с цел да си купим първи „ новата ” книга от поредицата.
Сами си давате сметка, че стила на художника познаваме от десетилетия и това напълно не е изненада, имайки поради, че той интензивно работи през условно разделения на три интервала социалистически натурализъм, а и след неговия край, с цел да забележим през днешния ден юбилейните корици на Хари Потър. Разбира се, че естетиката на Любен Зидаров се трансформира с времето, само че неговото творчество разпознаваме в разнообразни детски книги още от 50-те години на предишния век.
И тъй като постоянно не се ориентираме вярно в годините, само че числата са нещо, с което не можем да спорим, дано създадем елементарна математическа сметка. Любен Зидаров е роден на 23 декември 1923 година (днес е на 95 години), а през 1948 година (на 25) приключва живопис в курса на Илия Петров. Той основава илюстрации за вестниците „ Септемврийче ”, „ Пламъче ” и „ Дружинка ” на " Детиздат " още преди да бъде признат като студент. През 1949 година (на 26) става член на СБХ, а по-късно – част от управителния съвет, през 1979 (на 53) става заместник-председател, а след това и секретар на съюза в интервала 1996-1999 (на 73). От 1967 година (на 41) работи като основен художник към издателството на Централен комитет на ДКМС „ Народна юноша ”. За илюстрациите си печели голям брой награди освен в България, само че и в чужбина, а през 1979 година (на 56) получава званието „ Народен художник ”.
Още в тези години Любен Зидаров е приет за един от майсторите на илюстрацията в България и може би точно този факт разбуни духовете към днешна дата. Определено наслагването на прекалено много пластове направи по този начин, че всяко листче, подписано от художника, да се трансформира в художествена полезност, възхвалявана от илюстратори, издатели, публицисти и рецензия години наред. Не, това не е оригиналност, не е и събитие, тъй като същото отношение се следи и при творбите на Илия Бешков и Борис Ангелушев, основали едноименни стилове и цели школи от илюстратори през 50-те години.
Самият Зидаров е бил повлиян от тях при започване на своето творчество. „ Преодолявайки някои кръстосани въздействия на Бешков - Ангелушев, творчеството на Л. Зидаров се обособява от ден на ден като надарено жизнерадостно поначало творчество, отразяващо новия обичай на нашите пионери, чиито облици страдат към момента от незадоволително правдива психическа и обществена характерност и характерност ”[1] – отбелязва трансформиралият се в Библия за илюстраторите отчет за „ Обсъждане положението и дилемите на актуалната българска илюстрация ” от 1953 година
Един въпрос обаче постоянно ме е глождел: това, че художникът Х се е подписал под своето произведение, прави ли автоматизирано творбата му скъпо във всяко едно естетическо, художествено, пазарно и обществено отношение? Лично мнение – не! Изключително съм щастлива, че през днешния ден, 30 години по-късно, имаме право да кажем „ не, илюстрациите на художникa Х не ни харесват! ”. Всеки има право на това персонално мнение и до известна степен фактът, че гилдията безусловно се разцепи на две, е знак, че последователно се отърсваме от робуването на имена и даже „ младите художници ” си разрешават да имат ясно, съответно и изказано пред сътрудниците си мнение. И тук не приказвам единствено за случая с Любен Зидаров, само че по принцип за властващия боязън от типа „ за него не можеш да кажеш, че не ти харесва! ”. Да, можеш!
Ще се изненадате обаче, че такива отзиви са се прокрадвали и преди 1989 година,
и то много обществено в художествените среди, изключително поради обстоятелството, че не всяка публикация, мисъл и хрумка е имала опцията да види щемпел. И защото съм сигурна, че добре сте поровили във всички типове обществени мрежи, а някои уеб сайтове за книги и просвета към този момент се цитираха едни други, аз взех решение да се заровя из предишното и да потърся това, което не се открива с Ctrl+F. И ето какво открих:
„ Другари, погледнете художествените илюстрации на книгите и изключително илюстрациите на детско-юношеските книги. Децата и юношите се рисуват като кретени. Право да ви кажа, че като виждам някои илюстрации на детско-юношески книги, си припомням за едновремешните приказки на баба ни за таласъмите и караконджулите, които бродели по земята и отвличали непослушните деца – по този начин тя ни плашеше, с цел да бъдем мирни и послушни. Не споделям, че всички илюстрации са такива, само че от година на година от ден на ден се уголемява този метод на неприятно поясняване и не се вижда до каква степен ще стигне. Ще обхване повече създатели. Ще рисуват дете с глава на една страна, ръцете на друга, байрака на трета. За такива илюстрации, за такива деформации младежкото издателство [„ Народна юноша ”] и издателство „ Български публицист “ държат знамето. Има го в една или друга степен и в другите издателства. А това към този момент навлиза и в някои плакати. И в случай че в този момент не е още господствуващо, на следващия ден може би ще стане господствуващо. Разбира се, в случай че не се вземат ограничения “[2].
Горе-долу разногласието за Хари Потър и Любен Зидаров се развихри в три посоки, които образуваха спретната плитка, обрамчваща въпросите за красивото, грозното и за какво е определен тъкмо този художник, като постоянно границите сред трите казуса се размиват. Затова си разрешавам и аз да преплета това, което ми направи усещане, и ще се опитам да дефинирам трите съществени модерни казуса:
„ Илюстрациите са соц ” – в действителност тук има една дребна измама. Сами по себе си илюстрациите не са „ соц ” и по никакъв метод не са близо даже до оня „ соц натурализъм ”, за който всички приказват, само че малко си спомнят какво действително е представлявал. И с цел да не съм голословна, ето някои книги, които Л. Зидаров е илюстрирал, преди Народна република България да поеме по своята измислена „ априлска линия ”, към която може би е по-правилно след това да отнесем част от творчеството на художника. Тези книжки обаче едва ли някой ще свърже с името Любен Зидаров на прима виста. Художника по-скоро познаваме с креативните му решения към заглавия като „ Андерсенови приказки ”, „ Том Сойер ”, „ Островът на съкровищата ” и доста други.
През 1963 година на пазара излизат няколко типичен творби за деца, измежду които „ Том Сойер “, илюстрирана от Л. Зидаров. Книгата провокира полярни реакции и още тогава художникът е „ упрекнат ” в това, което и през днешния ден разясняваме на всеослушание. Максимилян Киров написа: „ Спираме се още при започване на тези произведения [„ Принцът и просякът “, „ Том Сойер “ и „ Приказки на Братя Грим “, илюстрирани надлежно от Б. Ангелушев, Л. Зидаров и И. Кьосев], тъй като те съставляват огромен триумф за нашата илюстрация (…) Мисля, че може да си позволим смелостта да кажем, че по своите достолепия творбите и на тримата наши художници с цялостно право се подреждат сред най-хубавите модерни достижения ” [3]. Но В. Петров[4] е в безспорен смут: „ В „ Том Сойер ” с илюстрации от Л. Зидаров формата е в плачевно положение. Речните кораби от това време се познават, че са такива единствено от хора, виждали ги рисувани и преди. Краката на Том Сойеровите другари наподобяват на жабешки лапи, а те самите са чучела. (…) Той [Том Сойер] е нарисуван с фино вратле, криви рахитични ръце, необятни и плоски стъпала – едното с четири пръста. (…) Може ли по този начин?(…) Ние сме чели Том Сойер дълго преди Л. Зидаров да се наеме с илюстрирането му и М. Киров да го похвали за това, само че илюстрациите в тогавашното издание бяха същинско произведение на изкуството. Кое накара издателството да ги размени с тези на Л. Зидаров, не ни е ясно, само че считаме, че отсега нататък това би трябвало да става единствено при съществуване на илюстрации, по-хубави от съществуващите ”.
„ Илюстрациите са плашещи и не са за деца ” – безконечната тематика за това
какъв брой доста всички знаем какво обичат и харесват децата. Десетки са художниците, които са били упреквани, че илюстрациите им не са за деца, а през днешния ден гледаме на творбите им като на крайъгълни камъни, всеки от които обърнал каруцата на влязлата в коловоза на времето си илюстрация. Всички знаем, че майките са висша и последна инстанция за всяко нещо, само че действително видяно, те не са художествени критици!
През 1979 година сп. „ Изкуство ” разгласява анкета, ориентирана към Борислав Стоев, Любен Зидаров и Симеон Венов. Един от въпросите е „ Какво мислите за отношението „ родител - илюстратор ”[5]. Ето и част от отговорите:
Борислав Стоев : „ Тези, които са работили в издателство, знаят какъв брой писма се получават от „ загрижени за естетическото образование на децата им ” родители (…) цялостни с упреци към българските художници, които „ жестоко и с недоумение лишават нашите деца от най-хубавото (?!) в техния нравствен мир ”. Или които „ рисуват толкоз грозни и смешни рисунки, същинска подигравка на безвкусицата (?!!) ”.
Любен Зидаров: „ Тези взаимоотношения стават пакостни от момента, в който родителите се почувстват упълномощени да съдят от името на децата, с нетърпението да ги видят колкото се може по-скоро гениални, коригирайки с праволинейната мярка на възрастния необикновен и мощно прочувствен свят (…) ”.
Симеон Венов : „ Родител въобще няма. Има разнообразни родители, с друго обучение, друго отношение (или липса на такова) към културните полезности, разнообразни специалности, метод на живот и мислене (…) ”.
„ Феноменът Марайа ” – тази плоча нито е нова, нито е постигнала нещо през годините, само че все се намира кой да я извади и завърти на грамофона. В края на 50-те „ Народна юноша “ издава преводните книги „ Приключенията на Пинокио “ (1957) на К. Колоди, „ Дивите лебеди и други приказки “ (1959) на Х. К. Андерсен и „ Африкански приказки “ (1964) на Р. Пекарие с илюстрации на италианския художник Либико Марайа, „ Снежанка и други приказки “ (1959) на Братя Грим с илюстрации на Сандро Нардини, „ Малкият Мук “ (1960) на В. Хауф с илюстрации на Кремонини, „ Червената шапчица и други приказки “ (1958) на Ш. Перо и „ Снежната кралица и други приказки “ (1961) на Х. К. Андерсен на Джани Бенвенути. Да, тези книги остават емблематични и до през днешния ден и неотдавна бяха преиздадени в напълно нов тираж и осъвременен превод, само че те ли са аршинът, по който би трябвало да мерим родната илюстрация?
Два напълно откъслечни цитата ще дам отпреди близо 60 години. През 1963 година Владимир Петров написа: „ Пред всеки от нас, когато се спомене за приказките на Братя Грим или Андерсен, когато се спомене за Пинокио, дружно със съдържането изпъкват и облиците, превъзходно нарисувани от въодушевено проникнали в него художници. Всеки, дори и по-възрастен, се любува като дете на илюстрациите на Марайа, Нардини, Кремонини, Бенвенути… ”[6] – публикацията продължава с дълго изложение на тези илюстрации и самобитно обвиняване към родните художници, че те постоянно скапват книгите с илюстрациите си. 16 години по-късно Борислав Стоев споделя: „ Еталон за спомените на родителите са „ чудесните ” илюстрации на Марайа, Бенвенути или най-малко Лазаркевич и те предлагат на издателствата да издават повече (или само) книжки с техните илюстрации. Разбира се, тези рекомендации са подкрепени с авторитетната „ оценка ” на тяхното дете (…) ”[7].
Дали тези мнения ги прочетохме и през днешния ден, единствено че не в страниците на списанията за изкуство, а в обществените мрежи?
Фактът, че все се връщаме към илюстрациите на Л. Марайа, само че и към тези на Л. Зидаров,
значи, че и двамата художници са оставили своя отпечатък в развиването освен на родната илюстрация, само че и във усещанията на читателите. Дали ги харесваме или не – това е персоналното мнение (както към този момент казах) на всеки един четец, бил той родител, преподавател, издател или дете.
Защо точно този художник е определен да направи визията на новите издания на Хари Потър, може да каже единствено издателството, в последна сметка приказваме за бизнес и частна поръчка на свободния пазар. Но в едно съм сигурна, който и да беше „ илюстраторът фаворит ”, щяхме да се наслушаме на същите мнения „ за ” и „ срещу ”.
--------
[1] Босилков, С. Т. Мангов. Обсъждане положението и дилемите на актуалната българска илюстрация. С., 1953, с. 36.
[2] Живков, Т. Комунистическата идейност – върховен принцип на нашата литература и изкуство: Реч на срeщата на Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия с дейци на културния фронт, произнесена на 15 апр. 1963 година, C., 1963, с. 26.
[3] Киров, М. С по-голяма придирчивост към илюстрацията на детската книга. - Изкуство, 1964, кн. 2, с. 10-17.
[4] Петров, В. Да не позволим упадъчното в илюстрацията на детската книга да въздейства негативно върху образованието и възпитанието на учениците. - Начално обучение, 1963, кн. 9, с. 573.
[5] Десет въпроса за детската илюстрация. - Изкуство, 1979, кн. 7, с. 38-43.
[6] Петров, В. Да не позволим упадъчното в илюстрацията на детската книга да въздейства негативно върху образованието и възпитанието на учениците. - Начално обучение, 1963, кн. 9, с. 571.
[7] Петров, В. цит. съч.
--------
* Публикуваме текста с разрешението на авторката.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ