Нощем често минавам по жълтите павета от страната на Българската

Нощем постоянно минавам по жълтите павета от страната на Българската национална банка. Винаги понижавам темпото, стигайки до чупката сред двете здания, където са покоите на Археологическия музей, някогашната „ Коджа Махмуд паша джамия “. Пристъпвам постепенно и почтително около античните, каменни саркофази, стоварени там от памтивек, във външната част на музея.

Ако към момента не сте ги забелязали – погледнете ги, те са там, чакат да им обърнете малко внимание. Ще ги намерите елементарно зад прашните стъкла и металните решетки. Каменните кревати са от дълго време напукани и потънали в прахуляк, лежат добродушно в този дребен, спретнат, дребен квартал на покоя. Все отново, в случай че спра да се движа и ги концентрирам от близко, виждам, че те са една дребна врата към недалечното минало, а от тяхната ера ни разделят само кованите решетки.

Вечните кревати от камък към момента лежат безмълвно на местата си, като тайнствен баланс на измиращите остарели и раждащите се нови генерации. Тези каменни гробници с кръстовете от остарелия, пропуснат свят, с височайшите си мъртъвци, полегнали за безконечна сънливост в каменните си ложи, като че ли са някакви пътешественици от далечна вселена, които дърпат юздите на миналите епохи. А какво са вековете? Всъщност те са един момент, не е ли по този начин? Ние, които сме елементарни смъртни като тях, не си даваме сметка, че с цел да може те да стигнат дотук и до нас, са минали доста по-дълъг път от нашия, от дедите ни, и от всички останали преди тях. Затова добре да знаем всичко за тях.

Веднъж видях по какъв начин саркофазите се раздвижиха. Не ви неистина. Бяха осветени от луната и мижавата светлина на уличните лампи. Контрастираха с безмълвието на площада. Каменните монументи за момент блестящо просветнаха от луната, а капаците им зашумяха като избили ненадейно подземни извори от топлата минерална вода, минаваща някъде недълбоко изпод в незнайна посока.

Образите от вътрешната страна се раздвижиха в тъмното. Протегнаха крайниците си гладко, без да бързат, с цел да не скапват магичния момент. Сигурен съм, че не си фантазирах, взирайки се в тъмното през стъклата. Видях сенките на конете и фигурите на кръстоносците на Червенобрадия Фридрих (Барбароса), минали през Средец. Недалече е базиликата „ Св. София “, която толкоз възхитила императора, че наредил да обтегнат килим пред входа, слязъл от коня си и преклонил коляно пред величието ѝ.

Сетих се, че жителите на каменните саркофази са видели персонално античната Сердика, средновековния Средец, византийска Триадица и отоманска София. Преминали са от славните времена на императорите Траян и Марк Аврелий, когато Тракия става римска провинция, и са стигнали мудно до нашите безславни, побъркани дни.
Стените на тези остарели каменни кревати към момента добре помнеха по какъв начин са оживели от пламъците, в дните когато Атила подло е нахлул в селището ни и го е изгорил. Едва ли в този момент нещо би могло да го изплаши.

Сърцето ми биеше умерено досега, в който внезапно забелязах, че решетките, които отделят предишното от съвремието, са изчезнали. Наистина ги нямаше. Магически се бяха изпарили и осъзнах, че съм останал без бариера със сенките, които продължаваха да изпълзяват от гробниците. Огледах се още един път, с цел да се уверя, че не съм останал самичък с тях. Но за лошотия нямаше никого. Нямаше и решетки. Бях се ококорил изплашен и потен от тази лунна панорама с лице към саркофазите, а те таман бяха възкръснали. Запитах се дали не е по този начин всяка нощ, а ние хората просто да не сме обърнали никакво внимание? Скрих се зад ъгъла и продължих да ги следя.

Изнизаха се един след различен, клатушкайки се. Преминаха постепенно около мен, без да ме виждат. От моето скривалище ги наблюдавах и видях по какъв начин се пулят на стоките в лъскавите витрини на модерните ни магазини. После, завивайки към „ Шератон “, се надигнаха на пръсти, с цел да надникнат през ламарините пред входа. Там в този момент има разкопки, които са забавни единствено за нас.

Последвах ги тихо и слязох безшумно след тях надолу по стълбите в „ Ларгото “. Скрих се отново зад ъгъла, с цел да видя по какъв начин стъпват деликатно по остарялата настилка от големи камъни, където пътят „ Via Militaris “ е продължавал на югоизток към Филипополис (Пловдив) и е бил един от най-важните в Римската Империя. Виждах израженията им. С изненада откриваха, че тези плочи са безусловно същите както в миналото, когато самите те са били хора от плът и кръв като нас.

Видях ги да преглеждат с интерес мозайките в личните им бани. Сетне надникнаха любопитно във всяко ъгълче на останките от антични стаи. Макар да бях две-три крачки след тях, за момент ги изгубих в тъмното. Измъкнаха се тихомълком през някакъв скришен излаз - евентуално тунел, прочут единствено на тях. Засуетих се да не проваля преследването и се затичах назад по стълбите след сенките. Най-накрая ги настигнах на повърхността, където ги заварих да крачат постепенно към безконечното си място - там зад решетките до банката. Място, на което лежат от стотици години.

Уморен от преследването се прибрах у дома. Оставих зад тила си каменните обиталища и наличието им да лежат изплашени от шума и боботенето на заобикалящия ги безпорядък на идиотския ни хабитат. Мисля си, че още на следващия ден, тези жители може би отново ще опитат да се поразтъпчат. Ще желаят да погледнат още по-отблизо индивидите зад прозорците им с щори, шарени перденца, въжетата с мокро пране, окачено под и над неоновите реклами. Ще цъкат с език на климатиците, ще се пулят на светлините от рекламите, табелите, отблясъците от тв приемниците и заинтригувано ще следят нас - техните наследници в новото време.

А може и в никакъв случай повече да не излязат на открито. Вероятно през пълнолунните нощи, безшумно ще се смеят на нас, днешните хора. Защото надали им изглеждаме по-умни, по-благочестиви и по-напреднали от тях.