Нито сме безпомощни, нито вярваме, че омразата ще задвижи нещата.

Нито сме безпомощни, нито имаме вяра, че омразата ще задвижи нещата. Това са единствено две стъпки напред, които България направи след 1989 година Ето кои са другите.

Малко евентуално е да мислим днешна България през положителни вести, тъй като неприятните ни наподобяват доста повече. Но неотдавна имаше избори, в които се наложи хората да създадат сложни преценки. Изводът от тях демонстрира, че през последните 34 години са протекли прочувствени разбърквания, които са значими за публичното здраве.
Новина номер 1 България излиза от порочния и абсурден кръг на безпомощността

Изборът на Васил Терзиев за кмет на столицата може да се пояснява и като прагматична победа на доверието, че въпреки всичко има добър модел отвън опълчването на „ ние “ и „ другите “.

На 10 ноември 1989 година стартира развой на разрушение на връзките на доверие сред “нас ” и “другите ”. От една страна, това беше належащо, с цел да се разсъни обществото от дългите години живот в еднопартийната система. От друга страна, трансформирането на партиен в стопански капитал усили недоверието и страданията на огромни групи в обществото, изключително на хората, потърпевши от комунистическия режим.
Въздух и цвят. Първите два митинга в София след рухването на Живков Тапата, която излетя от бутилката. На това наподобяват двата митинга в София, извършени седмица след свалянето на Тодор Живков.
Така „ ние “ се разпадна на дребни групи, съществуващи една до друга - приятелският кръг, гетото, фамилията, етническата група и така нататък

Безпомощността е знак за мощно травматизирано общество, парализирано в възприятията и в убежденията си. Нейният циничен кръг е в това, че тя е вик за помощ към другите, отвън нас, на които обаче не имаме вяра и които също по този начин не познаваме, защото сме се затворили в своите остарели прекарвания и показа.

Последните избори демонстрираха, че има действителни и задоволително на брой хора, които са подготвени да търсят решения отвън старите разделения.
Новина номер 2 Омразата има право на битие, само че не предлага бъдеще

В свят, който се разпада поради ненавист, да предлагаш още веднъж ненавист, е неработещ модел. Независимо дали си антикомунист или антилиберал, езикът на омразата не сплотява. Това е сериозен урок. Омразата заслепява за сериозните проблеми, за които би трябвало да се търсят общи решения.

10 ноември 1989 даде начало на обвиняванията от страна на още мощната комунистическа партия - Българска комунистическа партия твърдеше, че зараждащата се съпротива сее ненавист и желае да тласне страната Достатъчно е да си спомним митинга от 14 декември 1989 година. Тогава Българска комунистическа партия сполучливо подмени тематиката за истината с тематиката за омразата

Парадоксът е, че част от днешната „ същинска синя съпротива “ може да търси истината единствено през омразата. И в случай че през 1989 това беше значимо, разбираемо и неизбежно, през 2023 към този момент не е. Именно тъй като сме част от нов свят, който има потребност от други сплотяващи практики и подходи в търсене на истината.
Новина номер 3 „ Децата на Държавна сигурност ръководят България “ е неверна теза

Едно от наследствата на дългото живеене в тоталитарна среда е продължаващото монументално мислене в огромни общи категории и търсенето на монументални решения. Тук са и убежденията като „ Децата на Държавна сигурност ръководят България “. Това евентуално в доста връзки е тъкмо по този начин. Но самата констатация прави невъзможни нюансите, измества вниманието от обстоятелството, че евентуално и деца на някогашната номенклатура, само че не наложително от Държавна сигурност, ръководят България.

В последна сметка, почналото след 10 ноември 1989 умишлено изместване на казуса – прехвърлянето на виновността за неуспеха на социализма от Българска комунистическа партия върху една дребна група от Държавна сигурност - - ни играе и до през днешния ден неприятна смешка. То канализира омразата ни в посока, която не ни оказва помощ да разбираме непрозрачните механизми на властта и по какъв начин всички ние съответно ги поддържаме и участваме в тях.

Животът в тоталитаризма оставя следи – кара ни да имаме вяра, че има единствено цялостни решения, или-или. В последна сметка решенията могат да бъдат единствено частични, краткотрайни, фрагментарни. Това схващане е развой и лишава у нас 34 години. Но наподобява, че той е почнал, тъй като доста хора към този момент се вълнуват от съответни стъпки за града си, а не от тезата „ Децата на Държавна сигурност ръководят България “. Тя не им споделя нищо.
Новина номер 4 Въпросът не е " дали ", а " по какъв начин "

Тоталитарното минало остава тематика, която не може да бъде пренебрегната. Това е също огромен урок.

Ние сме наследници на тоталитаризма и нашият избор не е в това дали се ангажираме с предишното, а само в това по какъв начин да го създадем. И то по този начин, че да остава място за всеки идващ да откри своята позиция и да дадем опция на оптимален брой хора в неговото осмисляне.

Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.

* Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.