Никой не развива личността си, защото са му казали, че

Никой не развива личността си, тъй като са му споделили, че е потребно или целесъобразно да го стори. Природата в никакъв случай не се е влияела от доброжелателни препоръки. Природата, в това число и човешката, е движена само от принудата на казуалността. Нищо не се трансформира без нужда, минимум пък човешката персона. Тя е извънредно консервативна, да не кажа инертна. Само крайната нужда може да я задвижи.

Развитието на личността също не се подчинява на стремежи, заповеди и възгледи, а само на необходимостта; то се нуждае от мотивираща насила на вътрешната или външната орис.

Всяко друго развиване би било индивидуализъм. Затова, когато е ориентиран към естественото развиване на личността, упрекът в индивидуализъм е подло огорчение. Думите: „ Мнозина са звани, малко на брой определени “ (Матей, 22:14) тук са по-уместни от всеки път, тъй като развиването на личността от нейните кълнове до цялостно схващане е подарък и в същото време проклинание – неговото първо разследване е осъзнатото и неизбежно отделяне на индивида от неразграничеността и неосъзнатостта на стадото.

Това значи единствено едно – самотност. Няма по-утешителна дума за случая. От тази самотност няма да ни освободи нито сполучливата акомодация, нито безпрепятственото приспособяване към обкръжението, никакво семейство, никакво общество и никакви постове. Развитието на личността е благополучие, което се заплаща скъпо. Онези, които най-вече приказват за него, минимум мислят за следствията, които са задоволителни, с цел да разстърсят радикално и които плашат по-слабите духове.

Зад развиването на личността обаче се крие освен това от страха от анормални отклонения или самотност. Тя е също честност към личния закон. Това е доверие в този закон, упорстваща преданост и доверчива вяра – настройка, каквато религиозният човек би трябвало да има към Бога. Тук излиза наяве каква чудовищна по своите последствия алтернатива лежи в основата на нашия проблем: личността не може да се развие, без човек осъзнато и посредством осъзнато морално решение да избере своя път.

Процесът на личностно развиване черпи сила освен от казуалния претекст – от нуждата, само че и от осъзнатото морално решение. Ако първата, т.е. нуждата отсъства, тогава по този начин нареченото развиване е просто акробатика на волята; в случай че пък липсва осъзнатото решение, развиването се трансформира в тъп, несъзнаван автоматизъм.

От морална позиция обаче човек може да избере собствен път единствено в случай че го счита за най-хубавия. Ако за по-добър се смята нечий различен път, вместо своята персона човек живее и развива непознатата.

Личностното развиване е непопулярно, рисковано начинание, неприветлива отбивка настрана от необятния път, пустинно пътешествие, уместно за отшелници. Нищо чудно, че единствено малко на брой дръзват да се впуснат в това премеждие. Ако всички те бяха глупци, ще рече – „ частни случаи “ в областта на духовното, можехме да не им обръщаме внимание. За злощастие обаче личностите по предписание са именитите герои на човечеството – будещите удивление, обичаните, боготворените, същинските божии синове, чиито имена „ еоните няма да заличат “. Те са същинските цветове и плодове, плодовитите семена на дървото на човешкия жанр.

Величието на историческата персона в никакъв случай не се е изразявало в нейното послушание на общоприетите правила, а тъкмо противоположното – в избавителното избавление от тях. Тези персони се издигат като планински върхове над вкопчената в групови страхове, убеждения, закони и способи маса и избират собствен път. А елементарният човек постоянно се е удивявал, че някой може да избра стръмната и тясна пътечка, водеща в незнайното, пред необятния отъпкан път с познати цели. Затова постоянно се е считало, че сходен човек, в случай че не е вманиачен, то най-малко е захласнат от някой господ или демон; тъй като чудото, някой да може да прави нещата по-различно от метода, по който са ги правили хората от много време, може да се изясни единствено с демонична мощ или възвишен дух. Кой различен с изключение на някой господ може да надделее над цялото човечество и вековната привичка?

Открай време на героите се приписват демонични атрибути. Според схващанията на северните нации те имат змийски очи, а раждането или произходът им е необикновен. Някои от гръцките герои имат змийски сърца, други – персонален дявол, а трети са магьосници или божии избраници. Всички тези атрибути, които елементарно могат да се умножат, демонстрират, че за елементарния човек изключителната персона е по този начин да се каже свърхестествено събитие, обяснимо само с съществуването на пъклен фактор.

Какво в последна сметка кара някого да избере собствен път и с това да се изтръгне като от мъгла от несъзнаваната еднаквост с масата? Не може да е нуждата, тъй като тя е идентична за всички, само че множеството търсят излаз в стандартното. Не може да е и моралното решение, тъй като по предписание хората избират нормата. Какво тогава е това, което толкоз непреклонно ни тласка към необикновеното?

Свикнали сме да го назоваваме предопределение – несъизмерим фактор, който съдбовно ни тласка към еманципиране от стадото и неговите отъпкани пътища. Това предопределение работи като възвишен закон от който няма измъкване. Фактът, че доста от хората, тръгнали по собствен път, намират гибелта си в това начинание, не значи нищо за индивида с предопределение. Той би трябвало да се подчинява на личния си закон като на дявол, който му нашепва нови, странни пътища. Човекът с предопределение слуша зова на вътрешния глас, той е свикан. Затова и се има вяра, че има персонален дявол, чиито препоръки би трябвало да извършва. Да имаш предопределение в първичния смисъл на думата ще рече да доловиш зова на някакъв глас.

Призванието или възприятието, че си предназначен, не са прерогатив единствено на великите персони, а са присъщи и на елементарните и даже незначителни персони, само че под все по-завоалирана и несъзнавана форма. Все едно гласът на вътрешния дявол е все по-далечен и приказва все по-рядко и неразбираемо. Колкото по-незначителна е личността, толкоз по-неопределена и по-неосъзната става, до момента в който изцяло не се изгуби в социума. Цената за това е загубата на личната целокупност и цялостното разтваряне в групата. Вътрешният глас бива сменен от гласа на групата и нейните правила, а призванието – от групови потребности.

Със сигурност всички хора си наподобяват, другояче не биха се поддавали на едно и също безумие; и сигурно психологичната основа, върху която почива самостоятелното схващане, е универсална и еднородна, в противоположен случай хората не биха се разбирали между тях. Така че също и в този смисъл личността и своеобразното й душевно устройство не е нещо неповторимо и само по рода си. Единствена е единствено нейната характерност, което важи за всяка характерност.

Да стане персона, не е прерогатив само на гениалния човек. Човек може да бъде талантлив и без да е персона. А доколкото всеки субект има присъщ собствен личен житейски закон, всеки има теоретичната опция да следва само него и с това да се трансформира в персона, т.е. Да доближи целокупност. Но защото животът съществува само под формата на живи единства, ще рече човеци, виталният закон в последна сметка се стреми към един самостоятелно живян живот.

Само оня, който осъзнато може да каже „ да “ на силата на вътрешното си предопределение, се трансформира в личност; който обаче й се подчинява, бива пристрастен от слепия ход на събитията и погубен.Величието и изкупителният героизъм на всяка същинска персона се състои в това, че сама се принася в жертва на своето предопределение със съзнанието, че изважда на бял свят в своята самостоятелна реалност това, което, несъзнавано от групата, би я довело единствено до крах.

Човек без „ обич към ориста “ е невротик; той губи себе си и не може да каже дружно с Ницше: „ Човек в никакъв случай не се издига по-високо, в сравнение с когато не знае къде ще го води ориста му. “ В степента, в която човек предава личния си закон и пропуща опцията да се трансформира в персона, той пропуща и смисъла на своя живот. За благополучие снизходителната и дълготърпелива природа в никакъв случай не слага пред множеството хора въпроса за смисъла на живота. А когато никой не пита, няма потребност и да се дава отговор.

Така както значимата персона оказва освобождаващо, избавително, преобразуващо и лечебно влияние върху обществото – раждането на личността работи лечебно на индивида – като че ли някой загубен в заблатени ръкави приток още веднъж открива своето корито, или камък, който е лежал върху никнещо семе, бива отместен и стръкът може да стартира естествения си напредък.

Вътрешният глас е гласът на един по-пълноценен живот, на едно по-широко и всеобхватно схващане. Тъй като образуването на личността е равнозначно на потенциране на съзнанието, в митологичен смисъл раждането на героя съответствува със символичното прераждане на слънцето. По същата причина множеството герои имат свързани със слънцето атрибути, а мигът на раждане на личността им се назовава прояснение.

Страхът, който множеството хора изпитват пред вътрешния глас, не е толкоз хлапашки, колкото може да ви се стори. Съдържанията, с които си има работа лимитираното схващане, не са по никакъв начин безвредни.

Вътрешният глас нормално ни носи нещо недобро и даже зло. Това е по този начин по нужда, защото човек нормално има по-ясно схващане за добродетелите си, в сравнение с за пороците – от положителното се страда по-малко в сравнение с от злото.

Вътрешният глас показва злото по подвеждащо безапелационен метод, с цел да ни накара да му се подчиним. Ако не го сторим, нищо в това видимо зло не прониква в нас и не може да се извърши никакво обновяване и излекуване.

Когато Азът изцяло се подчини на вътрешния глас, тогава всичките му наличия работят като демони, което води до неизбежна злополука. Ако Азът обаче бъде зависещ единствено частично и посредством себеутвърждаване се избави от цялостно усвояване, тогава той може да асимилира вътрешния глас и се оказва, че злото, което този глас носи, е зло единствено видимо, а в действителност е източник на излекуване и прояснение.

Вътрешният глас е „ луциферичен “ в най-строгия и еднопосочен смисъл на думата и по тази причина слага индивида пред крайни морални решения, без които той в никакъв случай не би се издигнал до положение на цялостна осъзнатост и не би се трансформирал в персона.

Във вътрешния глас по непонятен метод са смесени най-низкото и най-висшето, най-хубавото и най-гнусното, най-истинното и най-измамното – същинска зейнала пропаст от комплициране, заблуди и обезсърчение. Смехотворно е, несъмнено, когато гласът на всеблагата и в същото време всепоглъщаща природа бива упрекван в разбойничество. Ако ни наподобява най-вече злобен, това е най-много поради остарялата истина, че положителното постоянно е зложелател на по-доброто. Формирането на личността е рисковано начинание и е трагично, че таман демонът на вътрешния глас съставлява по едно и също време висша заплаха и незаменима помощ. Трагично е, само че е разумно. Естествено, че е по този начин.

Можем ли да укоряваме човечеството и доброжелателните пастири на стадото или загрижените татковци за това, че издигат защитни стени, измислят безапелационни мечти и предлагат проходими пътища, които се вият сред пропасти? В последна сметка воин, лидер и избавител е оня, който открива нови пътища към по-голяма сигурност. Бихме могли да оставим всичко постарому, в случай че не се постановяваше да открием този път и човечеството не трябваше да търпи неимоверни премеждия, до момента в който не го открие.

Не считам, че човек по природа е добър, а злото в него е единствено превратно схващано положително. Напротив, уверен съм, че има задоволително доста човеци, представляващи толкоз неприятна композиция от наследствени качества, че както за обществото, по този начин и за тях самите би било добре да се откажат от самостоятелните си особености. Затова с чиста съвест можем да твърдим, че по принцип груповото образование е нещо потребно и за доста хора – изцяло задоволително.

От Карл Густав Юнг: „ За развиването на личността “, изд. Леге Артис
Снимка: Philosophical Explorations