Николай Райнов (1889 ~ 1954) Новата цивилизация (Копнежът на народите“,

Николай Райнов (1889 ~ 1954)

Новата цивилизация („ Копнежът на народите “, 1919 г.)

Ние имаме потребност от нова цивилизация, от ново отношение към света и към сходните нам. Кой ще ни даде това отношение? Кой ще ни даде тая цивилизация? Тоя неизвестен Исполин, Който би сторил това – Него зоват народите в своята тъга, към Него лети копнежът на човечеството.

Да забележим, основателни ли са тия надежди; да забележим, не ще ли погине ялов тоя блян. Събитията от началото на общоевропейската война насам потвърдиха с неоспорима мощ едно: че европейската цивилизация е стигнала до мъртва точка, избила е в сляпа улица; ние не сме се още очовечили – и тя не може да ни очовечи.

Не е ли настъпило, в действителност, това, което Освалд Шпенглер назова „ Залез на Запада ”? Много показалци сочат натам. Общата рецесия във всички области, бързият – даже напрегнат – процес на събитията, несполучливият опит на Русия да позволи тая рецесия посредством съветско-републикански ред, страданията на толкоз нации, на чиито рамене тежат неизплатими задължения, несигурността на интернационалните контракти, неналичието на плодоносна система във всички области, бързата промяна на отзиви, водачи и държавни управления, общата неустановеност и несигурност: тия признаци, явно, демонстрират, че остарялото е към този момент негодно, че то се разрушава и скоро ще се разпадне напълно. Ала – иде ли ново? Нека се съгласим с безнадеждните заключения на Шпенглера: нашата цивилизация в действителност умира. Но ще се свърши ли с нея светът? Не може ли да се уточни някой сигурен път на копнеещото за доброчестина човечество? Вижда ли се от върховете, на които стои нашето знание, тоя път?

За благополучие, нашата цивилизация не е първа в историята. Изглежда, че не ще да е и последна. И други цивилизации са умирали, задушени от своите несъгласия: египетската, месопотамската, гръко-римската. Но постоянно тяхната гибел се е придружавала от появяването на нова цивилизация, в която човечеството е виждало по-добър път за процес, по-сигурна област за духовна работа, по-плодоносна почва за креативен живот. Мисълта, че в развоя на обособените цивилизации цари закон за темп, е била споделяна от мнозина философи и учени. Има възникване, разцвет, узряване; сетне иде боклук, и цивилизацията умира. Но постоянно – преди да загине – се е явявала нова, в чийто строеж взимат присъединяване съвсем нови креативен сили. Годните единици от починалата цивилизация се преливат в новата, стига да се приспособят към нея. Тъй се обезпечава безспирният прогрес на човешкия дух.

Ние съзираме една честита опция, стига да се възползуваме от нея: като се сътвори идната цивилизация, да последваме образеца на нейните строители, да им помогнем, да влеем силите си в потока на новото креативно дело. Но по кое време ще се зароди тая цивилизация? Не ще ли бъде късно? Не ще ли отвлече някоя всесветска злополука, която към този момент начева с близката всеобща война, всички остатъци от нашата просвета (па и от прежните) в небитието? Не. В това отношение можем да бъдем спокойни. Има неоспорими признаци, че новата цивилизация към този момент начева; освен това: към този момент е наченала. Копнежът на народите не ще почине бездетен.

За да оценим както е редно тия признаци, би трябвало да знаем по какъв начин се раждат и по какъв начин умират цивилизациите. Всяка от тях е плод на известно религиозно схващане, което се отсетне оформява в особна вероизповедна система, когато се яви някой огромен разум да оцени потребностите на времето. Тъй, от огромната арийска раса са се отделяли една по една огромни групи преселници, поели път на запад; една след друга, всяка от тях се е обособвала съгласно новите условия на живот, а нейните потомци са се явявали с нови телесни и душевни признаци, отлични от тия на своите предшественици. Тъй са се зародили обособените подраси, каквито са египетската, староперсийската, гръцкоримската, латинокелтската и тевтонската. Едно би трябвало да се запомни: цивилизацията се постоянно основава на обособена вяра. Вие знаете, че във Вехтия Завет се предписват освен паметни повели, а и такива, що засягат хигиената, поземната благосъстоятелност, половите връзки, правовите въпроси, правосъдните и наказателни ограничения. Свещените трудове на старите нации дефинират вървежа на целия публичен живот и даже предначертават политиката, що би трябвало да води подрасата.

Знайно е, че главните канони на всички религии са тъждествени по наличие, въпреки и разнообразни по форма. Един и същ блян се дава в тях: да стане човек едно с Бога, идеален като Него. Но безспорен е и различен факт – всяка вяра изключително натъртва на известна идея; тази концепция става присъща за цялата цивилизация на подрасата, която се обагрюва – така да се рече – в нейния звук. Изчерпи ли се господствуващата концепция, цивилизацията отпада, засушава се от несъгласия, а сетне умира. Няколко образеца. В индуизма доминира концепцията за дълг. Затова идва и кастовата уредба: човек се ражда в такива условия, каквито е заслужил през предишния си живот: пред него стои строго избран дълг (тъкмо това съдържат „ Законите на Ману ”). Тоя дълг е равнозначен с истината, той е висшата истина за индивида (санскритската дума Dharma значи и „ дълг ”, и „ истина ”).  Изпълнява ли си личността дълга, тя ще напредне, през идния живот или през някой различен ще се роди в по-горна прослойка. В египетската вяра доминира концепцията за наука; а цивилизацията се стреми да опознае силите и опциите на физичната област. У персийската пък господствува концепцията за непорочност. Огънят и слънцето са знаци на чистотата. Всеки от персите заран дава обет на Ахурамазда да мисли, приказва и действува денем чисто. Затова и тяхната цивилизация е била в основата си най-вече етична, а не естетична, каквато е гръцката. Последната има за основа схващането, че хубостта е възвишен симптом, по тази причина културата на Елада почива върху хубостта. Римската пък са гради върху закона; там е от първостепенно значение дългът на личността към обществото, към страната, която се счита за публично нещо, за владеене на всички (res-piblica). Рим стои върху закона, по тази причина неговите жители превземат народите и смогват цели епохи да ги държат под властта на своя престиж. Будийската вяра се опира на мъдростта. От Гаутама Буда насам, индийските метафизичен системи настояват, че вси скърби, напасти, несполуки и беди на индивида идат от незнанието. Развоят на личността се схваща като последователно опознаване на света, дето живее човек, на самата човешка душа и на международните закони.

У християнството доминира концепцията за спасението. Цялата християнска цивилизация е зародила върху схващането, че човешката персона е нещо доста скъпо. Всеки има тук, наземи, да свърши нещо; той би трябвало да служи на другите непринудено, доброволно, да се жертвува за другите, с цел да избави душата си. Напредъкът се схваща като персонален героизъм, като закрепване на мощна и себевластна персона. В това е разликата сред източните цивилизации и нашата, западната, че първите са тачели фамилията или народа, а ние тачим личността; те са говорили единствено за служба, а ние приказваме извънредно за права. Доведе ли се до прекаленост главното разбиране, управителната концепция се изчерпва – и цивилизацията рухва. Тъй рухна и индуизмът със своите касти, така рухва и християнството с учението за персонално избавление. За човечеството е било потребно да сътвори мощни персони, по тази причина учението за прераждане се премълчава: за него приказват единствено отци като Оригена, който църквата осъжда, и секти като гностиците, богомилите и западните албигойци, които се считат за еретични. Когато учениците запитват Иисуса, минавайки край слепородения, той ли е сбъркал, или родителите му, та се е родил кьорав. Учителят им – в действителност не възразява, че прераждане няма и че вярата на есеите е лъжовна; само че въпреки всичко той се не стопира на това обучение, въпреки че е имал не един мотив за това. Подбудите са ясни: в случай че се одобри прераждането, личността може да забави своя развой; а щом знае, че живее единствено един път и че от осъщественото през земния живот зависи безконечният и живот след гибелта, тя ще се изостри, ще дорасте да героизъм, ще развие всичко самостоятелно у себе си. Тъй се ражда западната цивилизация, дето владее битката, съперничеството, здравият разсъдък, опитът, мощната персона. На второто Христово обучение – това за жертвата, за службата на другите – се обръща внимание единствено в първите епохи: след епохата на мъченичеството то бива някак забравено и не дава плодове; а таман то е било планувано като спирачка на първото. Естествено е, че плод на такова разбиране ще бъде демократизмът; всеки народ би трябвало да се щади по този начин, както и обособената персона, да се развива на независимост. Но след време персони, па и нации, осъществили християнския блян в стеснен смисъл, начеват да си съперничат, да се борят за превъзходство, да си оспорват земята, въздуха и правото на живот: себелюбието се озъбва и даже концепцията за избавление посредством религия и каузи се не помни.

Затова днешната цивилизация не ни задоволява. Тя е пред своята гибел. Ние сме изчерпили наличието на господствуващата концепция, личността се е изострила; тя не желае да се самопожертвува за другите, не желае да реализира второто искане на великия Учител – службата за другите. Затова нашият либерализъм е лъжовен. Ние виждаме, че всяко създание има право на най-малко улеснение, а системата, що сме усвоили, не дава отговор на това условие. Но ние не знаем с каква нова система да сменяем негодната, нито ни е ясно – по какъв начин да създадем замяната. Ето че демократизмът се изражда в жестока доктрина – даже в своето извънредно реализиране – комунизмът. Някои подсказват, че в интернационалния живот е нужна общоевропейска конференция – и ние сме склонни да се съгласим, че няма още мост към тая идеална форма.

Като разгледахме накъсо зараждането на религиите, за нас излиза наяве, че през всяка една от тях човечеството изживява по една степен от своя процес. Всеки Учител идва в свое време сред оня народ, който ще усвои, популяризира или изживее религията му. Всъщност появяването на една вяра – която е постоянно отраз на вътрешния живот у индивида – предхожда всеки път появяването на религиозния ментор: тя се е родила към този момент в душите на хората, които неясно чакат да се яви един синтетичен разум и да им каже по какъв начин да живеят. Не един път се е повтарял в историята един и същи факт – когато една вяра умира, другата е била към този момент родена.

Ние видяхме, че християнството се е изчерпило като опция, най-малко в оня тип, както ни го дава църквата. Има ли признаци, по които да съдим, че се е зародило някакво ново религиозно схващане? Има. Преди всичко в някои среди начева да се демонстрира все по-широк дух на приятелство. Такива са, на първо време, младежките съюзи и организации. Друго: възраства значимостта на духовното; каквито и да са възгледите и хората, блян към жива нематериалност откриваме в идейни течения като теософията, мистицизма, окултизма, „ християнската просвета ”, „ новата мисъл ”, метапсихиката, дъновизма и други Тяхната основна жадност е алтруизмът, стремежът да се направи нещо за другите. Възраства и усетът към хубост; желанието да поддържа връзка човек със света на изящното навлиза от ден на ден и повече в самия живот и става част от него. Религиозното схващане се мудно трансформира. По-рано се вярваше в персонален господ, обособен от света; а в този момент хората почват да си показват Бога като едничък, само че повсеместен живот, разлян във вселената, като международно схващане. Идеята, че господ е внедрен в света, е основа на пречистения пантеизъм, тясно обвързван с двата посочени признака на новото схващане – потребността от всеобщо приятелство и от всеобща красота. По-рано цареше догматизмът: вярата в положения, които външен престиж постанова като истини. Сега почва царството на мистиката: самата човешка душа, божествена по естество, опознава истината посредством вътрешен опит. Мистиката, която е в миналото създавала изстъпленици и светии, през днешния ден ражда поети, философи, музиканти и художници. От двадесет години насам – ние стоим пред редица любопитни художествени опити. Старите университетски правила падат. Иде ново, живо изкуство: по-важно е художнишкото възприятие за света, в сравнение с самия свят, който всеки може да види. В региона на изящните изкуства, на музиката и поезията – става гражданска война, откак се яви експресионизмът: нови схващания бликват, постановат се за време, с цел да остареят скоро-скоро и да се заменят от новодошли, още неизпитани. Но те всички имат една обща линия: би трябвало да се изобразява душата, а не светът.

* Из лекция на Николай Райнов във Военния клуб в София, по покана на Теософското общество, юни 1919 година
Снимка: Николай Райнов (1889-1954), Институт за литература, dictionarylit-bg.eu