Нейните стихии са сцената - музикална и театрална, и позитивната

Нейните стихии са сцената - музикална и театрална, и позитивната съзидателна сила. Тя е дръзка и смела, обича провокациите в изкуството и в живота. Тя може да пее на 10 езика, измежду които и на сложните за българите китайски и маджарски. Обожава филмовата музика и джаза, интересува се от история, археология, от антични и извънземни цивилизации, провокира интелекта си като взе участие в телевизионни игри за умни хора. Тя е Милица Гладнишка - една от най-магнетичните и надарени актриси и певици в България.

Възпитаник е на НАТФИЗ, където приключва „ Актьорско майсторство за куклен спектакъл “. Има сполучлива кариера в театъра, на музикалната сцена, в малкия екран като водещ или участник в разнообразни излъчвания и риалити формати, в телевизионни сериали и в киното.



- Милица, по какъв начин се чувстваш в женския месец и с какво те зарежда март?

- Март е месецът, в който всичко избуява със страшна мощ. Ако до тогава някоя пчеличка се е посъбудила или някое кокиче е израснало, то през март към този момент всичко гръмва. И няма значение дали през април ще вали сняг. Край, стартът е даден и стартира новият живот. Така се усещам и аз, макар че не съм имала отмора, нито през януари, нито през февруари.

През февруари изкарахме премиера на „ Целуни ме, Кейт ” в Музикалния спектакъл, а незабавно по-късно започнахме подготовката за концерта „ Лисицата и Котараците ” на 15 март в Sofia Live Club. Междувременно имах турне с музикалния план „ ABBA Symphonie “ дружно с Люси Дяковска и Плевенската филхармония, както и първи подготовки за мюзикъла „ Дух ” с Варненската опера, който ще излезе на 5 и 6 април. През това време гостувахме във Варна със спектакъла „ Мелофобия ”. Варненци ни посрещнаха ужасно. Беше претъпкано, сложиха и спомагателни столове.



- Празнуваш ли 8 март и обичаш ли да ти подаряват цветя особено на този празник?

- Обичам празниците, само че за мен те не съществуват, тъй като нито имам почивни дни, като елементарните хора, а и по празниците работя, като изключим Коледа и Нова година. Обичам да получавам цветя когато и да е. 8 март евентуално ще премине в подготовки и след това може да се почерпим нещо, да получа някой букет. Някак си нямаме време за празници. Времето препуска, само че въпреки това е ужасно. Тази година може би ще имам една, две, три, четири, пет министър председатели.  



- Само преди дни ти се завърна на сцената на Музикалния спектакъл в „ Целуни ме, Кейт! ” в двойната роля на Лили Ванеси и на Кейт. С какво те провокира тази роля и какво ти беше забавно в нея?

- Това е мюзикълът, награждаван с доста награди „ Тони ”, същински шлагер на Бродуей. Музиката на Коул Портър е страхотна. Директорът на Музикалния спектакъл Еделина Кънева ме предложения още преди една година да вляза в ролята, само че тогава не можех заради здравословни аргументи. И първата премиера я изкараха с Кръстина Кокорска, която е феноменална певица и се оправи превъзходно. Тази година влязох и аз.

Екипът, с който работя – артисти и артисти са невероятни. Истинско наслаждение е да играеш с Марчо Апостолов, който е в основната роля. Много добре си партнираме с него. Той има ужасно възприятие за комизъм, нюх за момента – по кое време да е по-събран, по кое време да е по-разхвърлян. Марчо е самоуверен, даже дръзновен в ролята си. Човек с извънредно въображение и превъзходен глас. Страхотен сътрудник. Има доста сътрудници, които са изумителни – и младежи, прелестни танцьори и артисти, и артисти.



Еделина Кънева е решила да вкара с ритник живот в този спектакъл и да извади качествените хора. Няма значение, че пееш в хора – тя те вижда, опитва те, дава ти роля, дава ти късмет и след това не те пуска. Оркестърът свири превъзходно под диригентството на Дориан Молхов. Наистина изключителна композиция и извънреден състав. И за мен е огромно наслаждение.

Ролята е доста разнообразна, минава във всевъзможни положения, играеш две разнообразни героини, които са в спор и този спор се пречупва през ролята на Шекспировата ти героиня. Много е забавно и е предизвикателство. Още повече, че през целия репетиционен интервал, който беше извънредно къс – две седмици, аз бях болна и най-после два дни преди премиерата бях в незабавното на системи. Такова нещо не ми се беше случвало. За мен беше доста забавно какво ще се случи най-после. В деня на премиерата бях безусловно спокойна, нямах даже театрална тресчица. Не знам на какво се дължи това (смее се).



- Радвам се, че всичко е приключило наред. Може би си била авансово заредена с сила и обич и това ти е дало сили да се възстановиш бързо за премиерата ти.

- Бях сигурна в сътрудниците си, бях сигурна, че всеки от тях ще ми оказва помощ да мина. Защото аз не бях репетирала нито един път на сцена с декори, осветяване, костюми и единствено по техни описания гадаех кой фон къде е, от кое място пристигам в даден миг. Колегите ми в действителност са страхотни.

- Вие, актьорите, имате богато въображение.

- Добре тренирани кучета сме. (смее се)



- Ти самата си споделяла, че с изключение на актриса и певица, се постанова да бъдеш и продуцент, и гардеробиер, и гримьор, и реквизитор, както в тази ситуация със спектакъла „ Мелофобия ”. Има ли роля, която е сложна за теб в живота?

- Аз съм доста зле в комерсиалната част. Обикновено за плановете, които продуцирам, не мога да осигуря средства от спонсори и отиват всичките ми спестявания. Дълго време не получавам никакви възнаграждения, с цел да има за сътрудниците и в последна сметка е цялостно крушение откъм финансов аспект. След което към този момент стартира да се подвига представлението, само че по този начин или другояче минават години преди да си върна вложенията. И по този начин е всякога, не ме бива в тази работа.

Не мога да намеря човек, който да е добър управител, продуцент, импресарио и аз би трябвало да правя тази работа дружно с писане на музика, дружно с актьорската и певческата работа, с логистиката и организацията на подготовките - в търсене тук-там за подготовки. Това ме побърква. Не мога да се съсредоточвам единствено в креативната част, а и не съм доста мощна в другите. Все отново това си е обособен гений и сериозна специалност.

Това са нещата, които ме стопират, досаждат ми, тревожат ме, напрягат ме, само че няма по какъв начин, нашият свят е подобен. Ако искаш да изкараш твоя концепция би трябвало да си моторът, би трябвало да наблюдаваш всички, да вършиш цялата работа, да търсиш хора, на които да я повериш. И като не става би трябвало ти да я вършиш.



- Ти си капитан на един от двата тима в предаването „ Кой да знае “ по Би Ти Ви. Чувстваш ли се като капитан и в житейския транспортен съд в избрани обстановки?

- Налага ми се. Аз не желая да съм началник, само че ми се постанова. Това ми е досадното. Обичам да играя наедно, всички да участваме, да предлагаме взаимно хрумвания. Нямам его, тъй че непременно да натрапвам моите хрумвания и по тази причина диря хора, които са равностойни по гений, въображение, отговорност и много постоянно ги намирам. И поради това се получават тези планове, тъй като аз сама няма да мога да направя нищо. Затова нямам и моноспектакли, постоянно работя в екип. За мен това е най-голямото наслаждение.

- Отборен състезател си.

- Абсолютно, екипен състезател и това е най-хубавото. Така израстваш дружно с другите.



- Беше ли предизвикателство за теб да участваш в подобен вид игра и какво те сграбчи в нея? Как се приготви за тази телевизионна изява?

- От дребна чета книги и се интересувам от ужасно доста неща – археология, палеонтология, Космос, антични цивилизации, митологии, боготворя изобразително изкуство, класическа музика, интересувам се от геология и минерали. Ако имах 200 години живот отново нямаше да мога да прочета всичко, което желая и да прегледам всичко, което желая.

„ Стани богат “ ми е обичано предаване, играла съм два пъти благотворително и за жалост там като сбъркаш те гонят. И в този момент се появи това предаване - „ Кой да знае “, в което ти цялостен час можеш да отговаряш на въпроси, без никой да те изгони.

Толкова е забавно като започнаха да валят тези въпроси. Разбира се, че е уморително, само че все пак въпросите ти дават още и още сила, любопитен си какво ще се падне, дали ще познаеш, по какъв начин ще разсъждаваш, изключително в случай че сътрудникът ти също е като теб, става ужасно. Естествено готина е закачката сред Пъдев и Сашо, ние тримата сме доста разнообразни и взаимно импровизираме, подаваме си топката. Всеки си има своя темперамент и става още по-забавно. А и напрежението от това да печелиш пари също си споделя думата.



- В играта има хазартен детайл.

- Точно по този начин. Последният въпрос с тези 20 секунди ме убива. Не мога да мисля толкоз бързо, когато не знам отговора и се шашардисвам. Много е хубаво, когато от време на време желаеме жокер от публиката и стават хора, които са извънредно умни, начетени и симпатични и това  прави играта несравнима. Мисля, че тази игра е безспорен шлагер. Който ме срещне на улицата приказва единствено за играта.

- Предполагам, че ще има втори сезон.

- И аз допускам, че ще има. Няма метод да няма, просто се вижда по рейтингите, че хората са доста щастливи и им е забавно. Самите те у дома си вършат залози или пък, в случай че са пропуснали предаването, си го връщат да го гледат. Пишат ми: „ Ей, доста добре се оправи. “ Или пък: „ Е по какъв начин не можа да познаеш за пандите, че се разхлаждат по дърветата. “ (смее се)



- Понякога човек незабавно вижда отговора, само че взема решение, че е прекомерно елементарен, с цел да е той и си мисли, че отговорът е различен.

- Да, започваш да се объркваш от самата тактика на играта. Много е забавно, мечтано предаване.

- И аз имам един въпрос предизвикателство към теб, обвързван с твоя интерес към историята и археологията. Ако съществуваше машина на времето в коя ера би желала да се върнеш и да поживееш за известно време и в каква роля се виждаш там? Какво би споделила да си примерно кралица на Испания в XVI-XVIII век?

- О, не, никога там няма да отида. Историята на Испания е доста жестока. Религията господства много дълго време в цяла Европа по един доста кървясъл метод и дамите са били много потискани. Медицината е била на много пожелателно равнище. Тези епохи напряко ме плашат – горене на клади, дране, мъчения, битки сред протестанти, католици, йезуити, страшна работа, Инквизиция, цялостен смут.

Аз бих се върнала 9000 години обратно, когато са заривали монументите в Гьобекли тепе. Това са напълно издялани, гравирани камъни и преднамерено са покрили този комплекс, тъй като са знаели, че идва прелом. Тогава една комета е паднала и е провокирала прелом. И ми е доста забавно да схвана каква е била тази цивилизация. Времето, в което бих се върнала е несъмнено 20-30 години на ХХ век в Америка, взрива на страхотния джаз, красивите рокли и празненствата. Нищо, че е имало мафия и са се стреляли, най-малко гибелта е била по-бърза, до момента в който в тези междинни епохи гибелта е била мудна и мъчителна.



- Любопитно ли ти е да се върнеш и обратно във времето в Китай и Египет?

- В Египет също бих се върнала, само че доста, доста обратно, тъй като пирамидите не са издигнати 2500 години преди Христа, а доста по-рано. Винаги съм се чудела кой, по какъв начин и за какво ги е построил. Има толкоз доста теории и по тази причина каква е била функционалността на пирамидите, в случай че щете и като генератори на сила. Би ми било забавно също и да схвана кой е нарисувал фигурите на платото Наска, както и кой е нарисувал картата на Пири Реис, на която Антарктика е зелен континент и не е обхваната в лед. Вълнуват ме доста неща и от най-древната история, и от по-новата история. Има доста забавни столетия, в които можем да се върнем обратно, само че никога не и в междинните епохи. Не благодаря.



- Доколкото знам една от най-любимите ти функции е ролята на Големия брат в спектакъла на Веселка Кунчева „ Последният човек “. В този театър звучи песента „ Здравей, мъртвец “, написана от теб. Какво в твоите показа въплъщава Големия брат?

- Това, което Оруел разказва през 1948 година е в действителност нашето съвремие сега. Той го е видял толкоз напред и може би бил отчаян, тъй като сега всичко се върти към това. Обществото ни малко или доста е консуматорско, всички работят само и единствено, с цел да натрупат пари. Разбира се не 100% от хората, има един дребен % от хора, които посредством хрумвания желаят да раздвижат света да се качи на идващото равнище и постепенно, постепенно става.

Светът ни е извънредно консуматорски, земята не може да смогне и не знам до каква степен ще стигне това. Купуваш, купуваш, всичко се скапва доста бързо, няма нищо стойностно, всичко е на ниска цена. Имаше една книга, която разсъждаваше по въпроса какво ще стане, в случай че цивилизацията изчезне, в случай че хората изчезнат, какво ще остане от тях. Всъщност отново ще останат камъните, тъй като новите строителни материали са доста неефективни и бързо се разграждат. Доста сме на въртележката – изкарвай пари, работи, работи, яж, купувай, изкарвай пари, яж, купувай. И все по-рядко се замисляме да медитираме, да опознаем света, да спрем, да се огледаме. За мен Големия брат е едно създание, което сами сътворяваме и сами можем да го свалим.



- Силна метафора е жена да бъде Големия брат в „ Последният човек “ – дамата дава живот и обич, само че може и да е въплъщение на злото.

- Големите диктатори работят навръх този принцип – майчинството, бащинството, закрилата. „ Вие сте моите деца, аз ще ви повеждам и аз ще се грижа за вас, само че в случай че не сте послушни ви срутвам със земята. “



- Съжаляваш ли за някои избори в живота ти?

- Правила съм доста неприятни избори и по-късно съм си взимала поука, не се арестувам върху това да пострадвам прекомерно доста. Разбирам, че съм сбъркала, узнавам си урока и не преставам напред. Защото няма смисъл да се задържаш в това, в което не си съумял или някой те е наранил или си сбъркал в преценката. Извинявам се, когато осъзная, че съм сбъркала и не преставам напред.

Това, което ме радва в моето държание е, че имам смелост и храброст и не се опасявам. Това е доста значимо за един актьор, с цел да може да се прояви на открито, да прокара своите хрумвания, да ги облече в действителност – в действителност се изисква огромна храброст.

Да си дълго време без пари, да нямаш скъпи неща, да се лишаваш, да похарчиш всичките си пари за нещо, за някого, без да знаеш дали ще ти се върнат единствено и единствено да изкараш концепцията. Обаче аз съм талантлива с една страхотна вътрешен глас – като открия концепцията и видя хората, с които можем да я изпълним, аз знам, че тя ще се получи и оттова нататък не мога да спра.



- Тази смелост ли те предизвика да скачаш от време на време в дълбокото като да вземем за пример със спектакъла „ Мелофобия “, основан по твоя концепция?

- Идеята се роди, до момента в който разговаряхме с Иван Велчев. И двамата се чудехме къде отиде хубавата музика. Всеки показа какво ненавижда, какви звуци и стилове го нервират, питахме се за какво го няма поетичният, общественият рап, който се е трансформирал в една тотална нелепост. Защо рок музиката стана табу за малките екрани, за какво джазът е нещо, което плаши всички. Решихме да създадем нещо по тематиката – да съберем другари и всеки да си показа тъгата.

Мислех преди този момент да върша концерт с най-омразните песни на света, само че това мина в „ Мелофобия “. Събрахме се един екип, някои хора отпаднаха, само че пък пристигнаха други и най-после нещата се завъртяха. Цяла година мина преди да успеем да завъртим колелото и най-после трябваше единствено за един месец да създадем всичко. Това беше просто необикновено – и Мариета Голомехова с декорите беше фантастична, Цвети Пеняшки ни оказа помощ с режисурата. Музиката е на Иван Велчев, на Мирослав Иванов, на Никеца и на моя благосклонност. Едни от най-силните текстове в спектакъла са написани от Цветелина Цветкова. В " Мелофобия ", с изключение на ние четиримата, взе участие и Милена Маркова-Маца. Всички са феноменални.



- В „ Мелофобия “ съчетавате разнообразни музикални стилове – джаз, рок, поп, класика.

- Имаме и остарели градски песни, сцена, въобще музика за всеки. Това, което знам от публиката като усещане е, че представлението ги кара да се замислят, демонстрира им една палитра на най-различни типове песни, най-различна връзка сред музиката и живота ти, какво значи да си повтаряш един припев цялостен живот, по какъв начин можеш да излезеш от тази мантра и да приобщиш хора към твоята мантра. И какво значи модерното изкуство – то не всеки път е висша форма на разсъдък и въображение, от време на време е цялостна нелепост. И човек няма неприятно да си каже. „ Мелофобия “ кара хората да разсъждават, естествено да се забавляват и да видят себе си. Много постоянно припяват дружно с нас. И се получава едно доста раздвижено зрелище.



- Вълнуващо ли е за теб и за твоите сътрудници, че следва на 19 април да играете в кино „ Люмиер “?

- О, да, доста се вълнуваме, тъй като още веднъж стъпваме на софийска сцена и се надяваме това да продължи по-редовно. Залата е страхотна. Все отново кино „ Люмиер “ е паметно място за нови неща, за смели продукции. Ние между тях развиваме представлението, поправяме неща, връзките и психическото развиване на облиците стават все по-добри. Много по-интересни стават срещите на анонимните премодулирани, тъй като се усещаме по какъв начин би трябвало да се развива една такава среща – хора, които са изпълнени с паника, с отричане, напрегнати са и по какъв начин се успокояват, по какъв начин се заразяват, по какъв начин се забавляват. Когато някои сътрудници са в декора и примерно ние с Маца имаме сцена те ни споделят, че постоянно усещат по кое време върви добре сцената и се поздравяват с „ йес, йес “. А ние започваме от ден на ден и повече да импровизираме вътре и става все по-интересно и по-весело.



- Има ли мелодии и музика, които те нервират и на които напряко откачаш?

- О, да. Аз в действителност мразя грозните звуци и ниските честоти, които бумтят, може да са напълно безшумно, само че аз съм способна да измина три директни и да спра музиката в този клуб. Ниските честоти и басите ми докарват аритмия и това е заложено в текста. Спирала съм женитба, на която в действителност нямаше никой различен, с изключение на двамата младоженци, които бяха мъртвопияни, само че колоните дънеха и това се чуваше през две улици. Имам проблем с ниските честоти, побъркват ме и буйствувам. Изпадам в истински бяс.



- А коя е музиката, която те прави най-щастлива?

- Обожавам кино музика, въобще симфонична музика, боготворя странни песни – леко мистични, леко психо, леко антични. Такъв е моят свят. Не чувам доста артисти, а по-скоро странни антични гласове с особени хармонии. Това ми харесва най-вече и ме вкарва в други светове. Харесвам мистерията и загадъчното в музиката.



- С коя ария би поканила феновете и на двата спектакъла „ Лисицата и Котараците “ и „ Мелофобия “, които в този момент ти предстоят?

- Бих провокирала хората да чуят „ Здравей, мъртвец “ – песента по романа на Джордж Оруел „ 1984 “, в която напълно леко и нежно описваме това, че влюбените в романа са нещо неразрешено, рисково, нещо, което води до гибел и екзекуция. И тези влюбени го знаят и по тази причина се поздравяват със „ Здравей, мъртвец! “ Те знаят, че все в миналото ще ги заловен, само че това не ги стопира.

И за мен това е едно от най-силните послания в книгата – все пак, макар гибелта, която те дебне и те гледа в очите, ти продължаваш да живееш и да създаваш, и да обичаш. Накратко казано не можеш да спреш пролетта. Можеш да я забавиш, само че не и да я спреш. Никога!

На концерта на „ Лисицата и Котараците “ ще чуете доста готини аранжименти на познати песни, ще чуете нашите пет перли - песни по велики романи – „ Майстора и Маргарита “ на Булгаков, „ Одисей “ на Омир, „ Великият Гетсби “ на Фицджералд, „ Гняв “ на Стивън Кинг и „ 1984 “ на Оруел. Има какво да вземете от нас. Доста сме се постарали. Аранжиментите в този концерт на 15 март са направени от Никеца и Иван Велчев. Иван направи всички неща, които ще звучат към нас – самият програминг на концерта, тъй като ние сме единствено трима, само че сме създали по този начин, че да звучат и цигулки и да има доста богата звукова атмосфера.



Записвали сме и хорове със личните си гласове. Иван Велчев е на барабани, Никеца е на китара, бас китара, акустична китара, а също по този начин и тримата пеем. Само аз си изщраквам с пръсти. (смее се) Ние се виждаме като трима трубадури, които са се срещнали всеки с всеки на разнообразни кръстопъти и най-после заставаме на този кръстопът, където срещаме публиката, с цел да й разкажем нашите персонални истории и общите истории, които сме претърпели под формата на обичани песни за обичани романи.

СНИМКИ: София Вълкова, Светослав Караджов,
Атанас Димитров, Тони Лавеле и
Александър Богдан Томпсън