Отечествен празник в чест на общественика Циркаджиев ♥ Елин ПЕЛИН
Невзрачно-мазният юбиляр Циркаджиев и неговият прочут медиен напредък, потресъл пенсионера Доверчинов: „ Общественик – малко е казано то, – въобщественик, въобщественик заслужава да се нарече… “
Отечествен празник (1936 г.)
По улицата вървеше моят остарял другар пенсионерът Доверчинов, бързаше унесено и току махаше с ръка и си говореше нещо самичък на себе си. Джобовете му бяха цялостни с вестници.
Ай, бедният Доверчинов, какво ли му се е случило? Такъв добър човек, подобен превъзходен българин, поддръжник на нашите писатели, горделив, че всички познава, и благополучен, че има опция често-често да им изрича откровените си почетения. С непристорена наслада той се покланяше пред всеки гений, четеше непрестанно нашата изящна литература, възхищаваше се от всяка надарена демонстрация и в диалози цитираше популярни мисли от наши създатели.
Като ме видя, той се сепна, спря се, след това бързо бързо се упъти към мене със свойствената си богатства и някак си отговорна мимика на лицето. След като извади вестниците от джобовете си и като отвори необятно ръце, развика се:
– Стой, драги… чакай… чакай и ми помогни да дойда на себе си. Чете ли днешните вестници? Ето гледай!
Той почна да ги навира пред лицето ми и да вика окаяно и истерично:
– Братя българи, благочестиви християни, заплюй те ме и ме низвергнете от обществото си, тъй като аз съм бил най-големият глупак в нашата страна и неук слепец! Златокрила българска юноша, неподобаващ съм да се веселя на триумфа ти! Културни, просветни и родолюбиви български организации, счупете главата ми с дръжките на вашите свещени флагове!
– Какво има бе, бай Доверчинов, какво се вълнуваш, успокой се – прекъснах аз положителния човечец за да го успокоя.
– Аз съм бил най-големият глупец, и профан, и слепец, и глупак, и нещастник – продължи със същото неспокойствие бае Доверчинов. – Знаеш ли какво става на следващия ден, знаеш ли, или и ти като мене си проспал времето си?
– Какво става?
– Отечествен празник има…
– Какво? Освобождението на България? Че коя дата имаме на следващия ден?
– Какво ти избавление на България! По-важно – нейното бъдеще ще се чества, нейното възвеличаване… Утре две слънца греят над нашата доста страдална татковина. Цяла България чества. На, чети… (Той отново почна да ми пъха вестниците под носа.) Ние с тебе сме закъснели с един век! Гледай що написа пресата… пресата, за която аз, както знаеш, нямам доста положително мнение и за която мисля, че играе негативна и развращающа роля… А ето, тя ми отвори очите, Миличката преса… желая опрощение от нея, задето по този начин надменно съм я гледал и съм подценявал нейното културно-просветно значение.
Бай Доверчинов почна да разпростира един по един вестниците и да тупа с ръка по грамадните заглавия, които господствуваха из страниците.
Така бързо и нервно ги превръщаше и премяташе пред мен разчувстваният бай Доверчшюв, че аз не можех и да ги прочета.
– Юбилей бе, празник се чества на следващия ден! Цяла България го чества. Има разпореждане от всички министерства. По всички браншове юбилярът бил заслужил.
– Кой?
– И аз за туй се оплаквам я, тъй като дори не мислех, че това е неугледният, скромният, тихият, свитият, мазният, почитаем наш другар Циркаджиев. Кой да го знае, че той бил подобен огромен публицист, държавник, преподавател на народа, сърце, дружелюбно към страданията на бедния брат, душа, преизпълнена с велика обич, неуморно перо, бранител на нашата пропаднала кауза… На, чети – това са тия огромни заглавия в пресата. Виж му портрета. Ето го в една поза, ето го в друга, измежду книгите, измежду децата. Ето го на петгодишна възраст. Миличкия, гледай му погледа… Предопределен за популярен човек. Ай, нещастният аз, по какъв начин да не съм знаял! Чувах, пописва, бърка се из книжнината, само че не съм чул някой да го е чел, да го цитира, да го спомене. Пък и като съм го гледал по този начин, както знаеш, антър му казано, замърсен, неугледен, презрян, постоянно да се оплаква, да хленчи и да се окайва, дори така някак, си страдание съм изпитвал. Маниак, мислил съм си, добър човек, работи нещо там, труди се… А то, каква била работата! Гледай фотосите. Гледай му кученцето, и него снели. Не е ли това прочувствено, не ти ли се доплаква, като го гледаш? А ето тук и тъща му! Блазе й, Тъща на популярен човек! Колко тъщи има да й завидят… Ето пък тука снет измежду природата. Бедната природа, какъв брой оскъдна наподобява пред него! Ето пък тука като мъничък, на цукалчето. Колко фотоси, боже! Откъде ли се е снабдила пресата с тях? Кажи-речи, няма го снет единствено в зародишно положение и на смъртното легло. Всички велики хора ги има снети и па смъртното легло.
– Е, че той е жив, бай Доверчинов.
– Ами че да забележим по какъв начин ще наподобява. После, без това нещо не се ли чувствува известна празнина в уважаемата преса? А пък това е специфичен лист, изтънчено издание: „ Общественикът Циркаджиев. “ Чети, брате мой! Чудеса! Проблеми позволени. Народни рани излекувани. Надежди възродени. Поглед, извърнат с религия към светлото наше бъдеще… Ти, брате мой, нищо не знаеш. И аз нищо не знаех до момента. Сега прогледнах. Умиха ми се очите с жива вода. Общественик – малко е казано то, – въобщественик, въобщественик заслужава да се нарече…
Бай Доверчинов напъха вестниците в джоба си и потегли все по този начин нервозен и възбуден, без да ми каже едно сбогом.
Из: „ Събрани съчинения в шест тома “, Том трети; Елин Пелин, изд. „ Български публицист “, 1977 година
Снимка: Елин Пелин (1877-1949)
