Не са много великите двойки, събрани от изкуството и любовта.

Не са доста великите двойки, събрани от изкуството и любовта. Фрида Кало и Диего Ривера. Джон Ленън и Йоко Оно. Салвадор Дали и Гала. Има и още, и още. Но като нашите герои няма други на свта. Те са астрални близнаци, любовници, съидейници, невъзможни мечтатели, създатели оттатък границите на вероятното.  Те трансфораха света в сцена на своето авангардно изкуство и накараха всички, даже тези, които не разбираха причудливите им планове, да ги признаят за безспорни властелини на лендарта – изкуството, което употребява ландшафта за свое ателие.

Не ви ли се желае да повярвате, че двама души, които прекарват 50 години дружно в безспорна духовна симбиоза, са се срещнали, разпознали и влюбили някъде там, измежду звездите, още преди да са се родят?  Този фантастично-романтичен сюжет обаче наподобява потресаващо вероятен в тази ситуация с нашите герои. Двамата се раждат на една и съща дата, 13 юни 1935 година, в две точки на земното кълбо толкоз разнообразни, колкото слънцето и луната – той в България, тя – в Мароко. 23 години по-късно пътищата им ще се пресекат в Париж. За да не се разделят в никакъв случай повече.

Годината е 1957-а. Христо, надарен и упорит млад художник, произлизащ от остарелия и почитан разградски жанр на Явашевите, си дава сметка, че не може да продължава да живее в България, в случай че желае да прави изкуство по метода, по който той го схваща, а не съгласно наложените стандарти на “хората-егоисти, ” които, както той самият твърди в едно писмо до брат си, го унижават и си фантазират, че единствено те схващат от изкуство. И тъй като няма по какъв начин да се задържи един подобен непокорен и инакомислещ дух под похлупака на тоталитарния режим, Христо зарязва всичко и се маха от България. Първо живее известно време при родственици в Прага, след това незаконно минава границата с Австрия – деяние, поради което е разгласен за политически емигрант и което предопределя ориста му на невъзвращенец.

Във Виена, а по-късно и в Женева работи какво ли не, с цел да не гладува. И тъй като всички велики създатели, даже още преди да осъзнават, че са такива, рано или късно се озовават Париж, ориста дава едно рамо на 23-годишния юноша и през идната година той идва в магичната френска столица. Този път не му се постанова мие чинии и коли. За да претърпява прави нещо, което открива, че умее учудващо добре – да рисува портрети. Всъщност точно около заниманията си като заплатен портретист се среща с Жан-Клод.

Когато през октомври 1958-а го ангажират да нарисува портрета на мадам Пресилда дьо Гийебон, брачна половинка на военачалник от френската войска, Христо си мисли само за франковете, които ще изкара. Дори не подозира, че по време на гостуването си в дома на Дьо Гийебон, ще срещне бъдеща си брачна половинка и креативен сътрудник. В началото художникът въобще и не вижда Жан-Клод, тъй като цялото му внимание е захласнато от нейната полусестра. С течение на времето обаче ползата му се трансферира другата сестра.

Когато Христо Явашев и Жан-Клод се срещат, тя е сгодена и макар, че мигновено се влюбва в портретиста на майка си, въпреки всичко се омъжва за годеника си. Но незабавно след края на медния месец напуща брачна половинка си. Оттук нататък животът на българския бежанец и французойката с бухнали коси потегля по коловозите на предопределената им велика орис. През 1960 година се ражда синът им Сирил.

Още в самото начало на взаимната си креативна активност фамилията се ориентира към извънредно нетрадиционен живописен прийом – пакетирането на предмети.

Започват непретенциозно – с пишеща машина и телефон, с цел да стигнат до острови и мостове. За опаковъчни материали се стопират все на нежни и нетрайни такива, които служат като асоциация за всичко преходно и нетрайно в човешкия живот. В едно свое изявление Кристо споделя: “Нетрайността на нашите планове ги прави специфични. Ако някой каже: “Виж каква дъга! ”, ти не можеш да отвърнеш: “О, по този начин ли? Добре, на следващия ден ще я погледна. ”

Първият си общ план назовават “Желязната завеса ”. Годината е 62-а. Кристо и Жан-Клод издигат по средата на една от най-тесните парижки улици, Rue Visconti, стена от 89 нефтени варела в символ на митинг против Берлинската стена, която от наскоро разделя немския град на две. Нелегалната апаратура, която на процедура блокира трафика в тази част на Латинския квартал, просъществува едвам осем часа преди полицията да ги принуди да я разтурят. Въпреки това “Желязната завеса ” към този момент е съумяла да притегли вниманието на обществеността върху дръзката двойка.

Тази краткопросъществувала творба е прелюдията към една 50-годишно съдействие, по време на което фамилията ще си слага все по-големи и по-грандиозни креативен провокации.

Много бързо двойката си създава модел на работа, който през идващите десетилетия ще се окаже извънредно сполучлив и ефикасен за взаимното им творчество.  Първата част от процеса включва разискване на хрумвания за евентуални планове. Когато стигнат до решение какво ще вършат (или както е в техния случай, опаковат), Кристо се заема с изработването на първичните скици, които в следствие ще бъдат продадени.

Спечелената сума служи за финансиране на работата по същинската апаратура. Жан-Клод пък е феята-кръстница, която, като че ли с магическа пръчка, прави по този начин, че всичко да се случва по проект. Тя се занимава и може би с най-трудната част на активността им – изваждането на разрешителни от градските управляващи за реализирането на плановете. Легендарната й решителност и непреклонност да се снабди със заветния документ печелят на Жан-Клод забележителна популярност.

Семейството се мести да живее в международната арт столица Ню Йорк през 1964 г.  За първия път, когато идват в Съединени американски щати, Жан-Клод си спомня: “Докато стояхме на носа на презокеанския лайнер  и очертанията на град изникнаха пред очите ни, Кристо ме прегърна и попита: ’Харесва ли ти? Подарявам ти го – целият град е твой!’  Многократно през идващите десетилетия Жан-Клод ще подава молби пред общинските управляващи да им разрешат да опаковат някои от небостаргачите в Ню Йорк, само че по този начин и не получават зелена светлина.

Връзката на Жан-Клод и Кристо продължава половин столетие, до гибелта на Жан-Клод през 2009 година И през цялото това време двамата вършат дружно безусловно всичко. Без три неща, които тя обобщава по този начин: “Никога не пътуваме с един и същи полет, с цел да може, в случай че самолетът на единия се разбие, другият да продължи да работи. Аз не рисувам – единствено Кристо прави скиците. И трето, лишила съм го от “удоволствието ” да се занимава с нашия счетоводител. ”

Връзката им е буйна и турбулентна. Двамата непрекъснато се подлагат на критика един различен, а когато спорят, никой не е податлив да отстъпи пръв. “Това в действителност е конструктивен детайл в нашата връзка. А апропо Кристо е прав в 75% от случаите. ”

Така най-просто Кристо изяснява тяхното изкуство, с помощта на което той и брачната половинка му стават основна част от цайтгайста, от духа на епохата на постструктурализма. Филсофската концепция, която се стараят да претворят в плановете си, се показва в невъзможността на индивида да познае действителността, а е кадърен само да възприема формите, в които тя се крие. И какви единствено “форми ” съумяват двамата да сътворят!

Ето единствено някои от най-впечатляващите и красиви от тях:

1976: “Бягащата ” ограда в Калифорния

1983: 11-те “обградени ” острова в залива Бискейн в Маями

1985: Опакованият мост Пон Ньоф в Париж

1991: 3000 чадъра, които изникват по едно и също време в Япония и Калифорния

1995: Опакованият Райхстаг в Берлин

1997: 162 опаковани в полиестър дървета в Базел, Швейцария.

2005: Оранжевите врати в Сентръл Парк, Ню Йорк

Въпреки бюрократичните компликации, с които дамата се сблъскват, те остават непреклонни в постигането на задачите си: “Нашата работа приказва за независимост. Искаме да вършим каквото желаеме, където желаеме, както го желаеме. ” До 1994-а творбите им носят единствено името на Кристо. След тази година те стартират да ги “подписват ” с двете си лични имена.

Жан-Клод постоянно е казвала, че боядисва косата си в огненочервено по гледище на брачна половинка си – такава я харесвал най-вече. Тя е екстровертът в фамилията, огромният уредник, навигаторът в едно артистично пътешестване, в което твърди, че се е впуснала поради мъжа, който обича. “Правя това поради Христо. Ако беше ортодонт, щях и аз да стана ортодонт. ”

Последните проекто-инсталации, които съпрузите разискват, са “Над реката ” – серия от дълги части плат от светлоотразителна материя, които да образуват нещо като психеделичен тунел над 12-километров участък  от река Арканзас в Колорадо, и “Мастаба ” – могила от 400 хиляди нефтени варели, подредени във формата на пресечена пирамида посред арабската пустиня. Всъщност концепцията за тези планове се заражда още в края на 70-те, само че Жан-Клод по този начин и не доживява да ги види приключени. Тя умира от мозъчен кръвоизлив  през ноември 2009 година

През януари 2017 година Кристо афишира, че приключва работата над плана “Над реката ”, макар че към този момент е вложил в него 15 благ. от персоналните си средства. “Мастаба ” обаче вижда бял свят, въпреки и в омалена версия спрямо първичния план. Пирамидата от 7506 разноцветни варела и тежаща 500 тона се носи на повърхността на лондонското езеро Сърпентайн от 18 юни до 23 септември 2018 година Две години по-рано Кристо, към този момент без Жан-Клод, е приключил различен величествен план – 200 000  полиетиленови куба с висока устойчивост биват свързани между тях по този начин, че да се трансфорат в плаващи кейове над водата на италианското езеро Исео, по които хората да могат да се разхождат на растояние от 3 км.

По подигравка на ориста неповторимата кариера на Кристо и Жан-Клод стартира в Париж и ще приключи в Париж. Последният план, по който Кристо работи преди гибелта си на 31 май 2020 година, е пакетиране на Триумфалната арка. Въпреки кончината на създателя планът с Арката въпреки всичко ще бъде осъществен и се чака това да стане през есента на 2021 година

А група от ню-йоркските сътрудници на съпрузите, измежду които е племенникът на Кристо Владимир Явашев, са се заели да доведат до сполучлив край и другата отколешна фантазия на Кристо и Жан-Клод – издигането на мастаба от варели посред пустинята в Абу Даби. Проектът ще погълне 350 благ. $ и креативният отбор към този момент се е заел с нелеката задача да събере тези пари. Могилата ще бъде непрекъсната апаратура, която се планува да просъществува 4 – 5 хиляди години.

Що се отнася до пакетирането на Триумфалната арка, ръководителят на плана споделя: “Ние знаем тъкмо по какъв начин си го е представял Кристо и сме сигурни, че той би желал проктът да бъде приключен, без значение дали той ще бъде жив, с цел да го види, или не. ”  Вярваме му, тъй като, както самият Кристо споделя, един създател умира не физически, а тогава, когато престава да твори.