Този странен поет
Найден Вълчев
Огромното дело на Кирил Кадийски - преводите му на френска лирика и преводите му на съветска лирика - е дело известно, известно, прието, по достолепие оценено, тъй като е професионално претворяване, художествено запазване на френския и на съветския създател в мъчната словесна игра оригинал - превод.
За да се получи добър превод на стихотворение, се желаят познания, нюх, заложба, можене, труд и гласовит български език. Нашият преводач ги има, речта е подвластна на неговото перо, преводите му са художествени, качествени, той може да превежда поети, тъй като е стихотворец.
Добре де, елитарен, интелектуален, по-малко прочувствен, в сравнение с умствен. А щеше ли да бъде по-добре да не е елитарен, а обикновен? На него са му непознати ой-ла-ри-пи куплетстването, тривиално патриотарските възгласи, хрумването му е мисъл, облик, метафора. За да можеш да усетиш неговата партитура, не би трябвало да са ти тера инкогнита Одисей и Вергилий, княз Игор и Пенелопа, френската пропаст от поети и съветската галактика от поезия и епос. Той бива в света им, когато мозъкът му и перото му боравят с тях, с тях и с другите живее и построява своя нравствен свят, в който дишат, споделят ни и ни изпълват с внушения стихове като:
...така пандизчията чака лунните клавиши по стената
и цяла нощ на слънцето - само за слънцето - той свири,
Или:
О, не забравяйте, тирани, поета горделив да премиите.
Не би трябвало доста - единствено роза, кървяща роза на гърдите,
Или:
Изтрий с език, о, слънце,
студената диря от охлюв реактивен
по зелевия лист на небосвода...
Някъде към 60-те години на предишния век измежду имената на начеващите поети стартира да се появява и името на Кирил Кадийски. Студент по съветска лингвистика, кюстендилско момче, кипящо от сила, образовано, ерудирано за възрастта си, явява се със стихотворения, много разнообразни от стихотворенията на другите. Няма при него звеноводки и социалистическо състезание, общественост и взаимност, него го влече самотата на студентската мансарда, книгите на нашите и непознатите поети, виртуозите на стиха. Ще забележим плодовете на това увлечение и умишлено предаване в плен на него след години и тези плодове са огромно благосъстояние на етажерките на българската просвета. Изискано, висококачествено. На младежа от небето му е обещано да вижда, вижда, селекционира от житейските обстоятелства тези зърна и заряди, които ще разсънят мисъл, ще го предизвикат да й даде облик, мисълта и обликът ще излъчва излъчват подстрекателство и ще зарадват или натъжат читателя. Авторът и читателят ще си беседват, няма да се разминат, тъй като словото на поета е вълнуващо, школувало се е при Яворов и Верлен, Ахматова и Фурнаджиев, Лермонтов и Лорка. Тук могат да се изредят доста имена от българската поетическа школа, обичана и щудирана от него, както и от непознатите, с които той просто се е сраствал в преводаческите си нощи.
Казаното в думите води зад тях във времето, когато човекът/човечеството все по-дръзко се намесва в естествения живот на природата, в диханието й през епохите - и постоянно за положително ли е? А видяно във космополитен мащаб, над разкопките, разбираме от стиховете на създателя,
че са нищо нашите ориси
и че светът крепи се единствено на руини.
Поетът желае душата му да е акция, той да си остане тук - " измежду петли и хлопки на овце ", когато снежи, когато осъзнава, че не ни убива нас гибелта, животът ни убива, че пред килера на всемира алчнее всеки паралия, а октомври радостен като смешник риж е тръгнал на гастроли по света. Този свят е богат и цветен, поетът го взема като даденост и през своята креативна призма ни го предава като картина, зад която има разследване.
Клошарът е седнал
и в мрачината по какъв начин да схванеш
дали на коленете панталонът му разкъсан е,
или са кръпките на тежките му длани;
Квичи прасе - вероятно го събарят,
с цел да му сложат коледен гердан;
Вертолет минава ниско
и сянката му - синкава лисица - тича по снега...
Кадийски е толкоз великодушен на метафори, че ни затрупва, задъхва ни с тях. Те като облаци се срутват върху нас, взривяват мозък и страст, трептят и приказват. Авторът вижда по какъв начин изскача " някакъв фабричен кран - ръждив птеродактил " ; " люляците с тътнеж от ухания " се събарят върху него; измежду тази необикновеност идва снегът, " дърветата... са тръгнали на баня, задачите увити в бели чаршафи " ; " като нощна стража времето минава по паважа от превити хорски гърбове... " Сред парадоксите и авторските парадокси луната е " буца дъхаво масло ", само че и " воняща... дупка на остарял клозет " ; блясва мълния: небето - " наследник издут търбух - си разтваря ципа, руква дъжд, на своя свят убог и на всичко, сторено от нас, пикае Бог... " Поетът е " разпънат на дъгата ", спомня си по какъв начин
в кристалните чаши на гласовете си млади
наляхме залеза и като избавително лекарство го изгълтахме,
само че чашите се пропукаха...
А пък измежду тези млади гласове
Нощта отваря своя бар;
Пан с червени мустаци надува бронзови флейти;
Пияницата по кривия дирек се катери
да пие бяло вино
от чашата на мокрия фенер;
Клошарът ще се върне
под своето небе - някой мост на Сена;
Още ли не проумя светът?
Хората, жадуващи за популярност,
колкото и да се извисят -
все над тях небето си остава.
А ние и светът -
все грабим от живота; а най-после господарите на нищото сме ние...
Това са редове от " Небесни концерти ", писани, когато е на 20-22 години, от " Ездач на мраморни коне ", от " Пясъчно време ", от " Перо от феникс ", от издадените пет тома от издателство " Захарий Стоянов ", от анкетата на Светлозар Жеков с създателя, от неговите " Палимпсети " и нови издания в " Нов Златорог ". Интересен е неговият свят, изразителен е, метафорите разсънват читателско продължение.
Кирил Кадийски е леден, умствен стихотворец. Студен - ами язди мраморни коне, мраморът може да е студен, леден, само че и безконечен. Поетът тематично поддържа връзка с трайни, непреходни мисли, облици, герои. Той е книжна душа, само че нито може, нито желае да бъде изолиран от деня, от делника, беше споделил, че жадува на всички места да иде и да бъде, и като скитам през галериите на книгите му, виждам, че е и при Айфеловата кула, която " крачи като наследник жираф ", и при библейските притчи - неведнъж при Господ, Бог, божия агнец, при популярни художници - наши и задгранични, при композитори, които обитават планетата, духа, виденията. Той е и на " Сточна гара ", и при " индивидът, който върви по земята ", и при " Розоварната ", и в " Квартал Обеля ", осъзнава, че " мъжът е мощен, а дамата топла, че останал без душа човекът/ бутилка празна. " И продължава: " всичко тук, което не пълзи, най-после пада " ; " уста, която доста постоянно се отваря, я натъпкват с пръст " ; натъжава се, когато стига до:
А и какво е в действителност нашето просветление,
щом колесницата вселенска към този момент се е преобърнала
и - колело изхвръкнало - земята се върти...
При Кадийски има три натрапчиви неща, които го преследват непрекъснато. Това са мракът, дъждът и тополите.
Ето ги в " строшените стъкла на пролетния дъжд ", ето го дъждът при капчуците, които " цяла нощ коват ковчега на умиращата зима ", ето го дъждът - плаха ръмка, която шуми, роси, щедро плиска, плющи, върви по покрива, когато някаква кола прорязва с дългите си фарове нощта... Той " с ламаринен звън се сцежда ", в провесените му повесма " самолетът е червеноперка в мрежата на старче, а старчетата крият парчета младост в своя дом леден... "
Ето го мракът, където в тъмната му сграда се приютява възприятието, сгушва се в раковината на мрака утринният мрак, който като мъжка рима се мярка тук и там, само че, популярност богу, не прави стиховете мрачни...
Ето ги обичаните авторови тополи, които са " ракети със зелена дегизировка " ; " горят - обезумели богомили " ; " пламнали пъстърви " ; " попове с избелели смачкани раса " ; които отварят пред поета " зелен каньон " и ми харесват, когато са " зелените тополи на Сезан " и не ми харесват, когато създателят ги рисува като щръкнали зелени фалоси, още повече под небе, където луната е захвърлено цукало, и не знам още какво в провокативните прищявки и прищевки на среднощния стихотворец Кадийски иде от кадия - арбитър. Криво да седим, право да съдим. При цитираните преди момент несимпатични съпоставения създателят прибавя и комина, който " пръска свойта сперма от гъст и леплив пушек " ; брястът пък - " зелената си сперма " ; " капе луна през клонака " или " някой в снега се е изпикал " и този някой " хоризонта ще одриска... "
За създателя чайката е " отхвръкнала фуражка от окървавената глава на утринното слънце " ; тръстиките са " зелени чапли, нагазили около брега " ; голото дърво е " разплетена прогнила кошница " ; " звездният коминочистач завръзва за въжето си луната - готви се да чисти есенните комини " ; дърветата се мъчат да закопчаят своите транспарантни дъждобрани, само че жълтите им копчета се късат, някой прасва с търнокопа си на слънцето гледжосаната делва и разпиляват се жълтурчета в наболата трева, само че свършва паркът и луната - прилеп жълт - от клоните изхвърча.
Поклонник на сонета Кадийски е и негов рушител. Ронсар, този Ронсар, за който споделят, че коренът му бил от Родопите, та той бил му споделил, че сонетът е комбинация от четиринадесет стиха, само че нашият закононарушител от време на време го прави и петнайсетстишен - " опашат " сонет, и седемнайсетстишен - и в това отношение е нехаен като френски художник на три чашки абсент.
И какво в края на това изобилие от приказки и съпоставения, единодушия и несъгласия ще кажа за този постоянно чудноват и ръбат темерут, антистандартник, чудак, дръзновен подбудител за мисли и продължения на стиха му?
Ще кажа, че е блестящо име измежду поетите на актуалната българска литература.
Огромното дело на Кирил Кадийски - преводите му на френска лирика и преводите му на съветска лирика - е дело известно, известно, прието, по достолепие оценено, тъй като е професионално претворяване, художествено запазване на френския и на съветския създател в мъчната словесна игра оригинал - превод.
За да се получи добър превод на стихотворение, се желаят познания, нюх, заложба, можене, труд и гласовит български език. Нашият преводач ги има, речта е подвластна на неговото перо, преводите му са художествени, качествени, той може да превежда поети, тъй като е стихотворец.
Добре де, елитарен, интелектуален, по-малко прочувствен, в сравнение с умствен. А щеше ли да бъде по-добре да не е елитарен, а обикновен? На него са му непознати ой-ла-ри-пи куплетстването, тривиално патриотарските възгласи, хрумването му е мисъл, облик, метафора. За да можеш да усетиш неговата партитура, не би трябвало да са ти тера инкогнита Одисей и Вергилий, княз Игор и Пенелопа, френската пропаст от поети и съветската галактика от поезия и епос. Той бива в света им, когато мозъкът му и перото му боравят с тях, с тях и с другите живее и построява своя нравствен свят, в който дишат, споделят ни и ни изпълват с внушения стихове като:
...така пандизчията чака лунните клавиши по стената
и цяла нощ на слънцето - само за слънцето - той свири,
Или:
О, не забравяйте, тирани, поета горделив да премиите.
Не би трябвало доста - единствено роза, кървяща роза на гърдите,
Или:
Изтрий с език, о, слънце,
студената диря от охлюв реактивен
по зелевия лист на небосвода...
Някъде към 60-те години на предишния век измежду имената на начеващите поети стартира да се появява и името на Кирил Кадийски. Студент по съветска лингвистика, кюстендилско момче, кипящо от сила, образовано, ерудирано за възрастта си, явява се със стихотворения, много разнообразни от стихотворенията на другите. Няма при него звеноводки и социалистическо състезание, общественост и взаимност, него го влече самотата на студентската мансарда, книгите на нашите и непознатите поети, виртуозите на стиха. Ще забележим плодовете на това увлечение и умишлено предаване в плен на него след години и тези плодове са огромно благосъстояние на етажерките на българската просвета. Изискано, висококачествено. На младежа от небето му е обещано да вижда, вижда, селекционира от житейските обстоятелства тези зърна и заряди, които ще разсънят мисъл, ще го предизвикат да й даде облик, мисълта и обликът ще излъчва излъчват подстрекателство и ще зарадват или натъжат читателя. Авторът и читателят ще си беседват, няма да се разминат, тъй като словото на поета е вълнуващо, школувало се е при Яворов и Верлен, Ахматова и Фурнаджиев, Лермонтов и Лорка. Тук могат да се изредят доста имена от българската поетическа школа, обичана и щудирана от него, както и от непознатите, с които той просто се е сраствал в преводаческите си нощи.
Казаното в думите води зад тях във времето, когато човекът/човечеството все по-дръзко се намесва в естествения живот на природата, в диханието й през епохите - и постоянно за положително ли е? А видяно във космополитен мащаб, над разкопките, разбираме от стиховете на създателя,
че са нищо нашите ориси
и че светът крепи се единствено на руини.
Поетът желае душата му да е акция, той да си остане тук - " измежду петли и хлопки на овце ", когато снежи, когато осъзнава, че не ни убива нас гибелта, животът ни убива, че пред килера на всемира алчнее всеки паралия, а октомври радостен като смешник риж е тръгнал на гастроли по света. Този свят е богат и цветен, поетът го взема като даденост и през своята креативна призма ни го предава като картина, зад която има разследване.
Клошарът е седнал
и в мрачината по какъв начин да схванеш
дали на коленете панталонът му разкъсан е,
или са кръпките на тежките му длани;
Квичи прасе - вероятно го събарят,
с цел да му сложат коледен гердан;
Вертолет минава ниско
и сянката му - синкава лисица - тича по снега...
Кадийски е толкоз великодушен на метафори, че ни затрупва, задъхва ни с тях. Те като облаци се срутват върху нас, взривяват мозък и страст, трептят и приказват. Авторът вижда по какъв начин изскача " някакъв фабричен кран - ръждив птеродактил " ; " люляците с тътнеж от ухания " се събарят върху него; измежду тази необикновеност идва снегът, " дърветата... са тръгнали на баня, задачите увити в бели чаршафи " ; " като нощна стража времето минава по паважа от превити хорски гърбове... " Сред парадоксите и авторските парадокси луната е " буца дъхаво масло ", само че и " воняща... дупка на остарял клозет " ; блясва мълния: небето - " наследник издут търбух - си разтваря ципа, руква дъжд, на своя свят убог и на всичко, сторено от нас, пикае Бог... " Поетът е " разпънат на дъгата ", спомня си по какъв начин
в кристалните чаши на гласовете си млади
наляхме залеза и като избавително лекарство го изгълтахме,
само че чашите се пропукаха...
А пък измежду тези млади гласове
Нощта отваря своя бар;
Пан с червени мустаци надува бронзови флейти;
Пияницата по кривия дирек се катери
да пие бяло вино
от чашата на мокрия фенер;
Клошарът ще се върне
под своето небе - някой мост на Сена;
Още ли не проумя светът?
Хората, жадуващи за популярност,
колкото и да се извисят -
все над тях небето си остава.
А ние и светът -
все грабим от живота; а най-после господарите на нищото сме ние...
Това са редове от " Небесни концерти ", писани, когато е на 20-22 години, от " Ездач на мраморни коне ", от " Пясъчно време ", от " Перо от феникс ", от издадените пет тома от издателство " Захарий Стоянов ", от анкетата на Светлозар Жеков с създателя, от неговите " Палимпсети " и нови издания в " Нов Златорог ". Интересен е неговият свят, изразителен е, метафорите разсънват читателско продължение.
Кирил Кадийски е леден, умствен стихотворец. Студен - ами язди мраморни коне, мраморът може да е студен, леден, само че и безконечен. Поетът тематично поддържа връзка с трайни, непреходни мисли, облици, герои. Той е книжна душа, само че нито може, нито желае да бъде изолиран от деня, от делника, беше споделил, че жадува на всички места да иде и да бъде, и като скитам през галериите на книгите му, виждам, че е и при Айфеловата кула, която " крачи като наследник жираф ", и при библейските притчи - неведнъж при Господ, Бог, божия агнец, при популярни художници - наши и задгранични, при композитори, които обитават планетата, духа, виденията. Той е и на " Сточна гара ", и при " индивидът, който върви по земята ", и при " Розоварната ", и в " Квартал Обеля ", осъзнава, че " мъжът е мощен, а дамата топла, че останал без душа човекът/ бутилка празна. " И продължава: " всичко тук, което не пълзи, най-после пада " ; " уста, която доста постоянно се отваря, я натъпкват с пръст " ; натъжава се, когато стига до:
А и какво е в действителност нашето просветление,
щом колесницата вселенска към този момент се е преобърнала
и - колело изхвръкнало - земята се върти...
При Кадийски има три натрапчиви неща, които го преследват непрекъснато. Това са мракът, дъждът и тополите.
Ето ги в " строшените стъкла на пролетния дъжд ", ето го дъждът при капчуците, които " цяла нощ коват ковчега на умиращата зима ", ето го дъждът - плаха ръмка, която шуми, роси, щедро плиска, плющи, върви по покрива, когато някаква кола прорязва с дългите си фарове нощта... Той " с ламаринен звън се сцежда ", в провесените му повесма " самолетът е червеноперка в мрежата на старче, а старчетата крият парчета младост в своя дом леден... "
Ето го мракът, където в тъмната му сграда се приютява възприятието, сгушва се в раковината на мрака утринният мрак, който като мъжка рима се мярка тук и там, само че, популярност богу, не прави стиховете мрачни...
Ето ги обичаните авторови тополи, които са " ракети със зелена дегизировка " ; " горят - обезумели богомили " ; " пламнали пъстърви " ; " попове с избелели смачкани раса " ; които отварят пред поета " зелен каньон " и ми харесват, когато са " зелените тополи на Сезан " и не ми харесват, когато създателят ги рисува като щръкнали зелени фалоси, още повече под небе, където луната е захвърлено цукало, и не знам още какво в провокативните прищявки и прищевки на среднощния стихотворец Кадийски иде от кадия - арбитър. Криво да седим, право да съдим. При цитираните преди момент несимпатични съпоставения създателят прибавя и комина, който " пръска свойта сперма от гъст и леплив пушек " ; брястът пък - " зелената си сперма " ; " капе луна през клонака " или " някой в снега се е изпикал " и този някой " хоризонта ще одриска... "
За създателя чайката е " отхвръкнала фуражка от окървавената глава на утринното слънце " ; тръстиките са " зелени чапли, нагазили около брега " ; голото дърво е " разплетена прогнила кошница " ; " звездният коминочистач завръзва за въжето си луната - готви се да чисти есенните комини " ; дърветата се мъчат да закопчаят своите транспарантни дъждобрани, само че жълтите им копчета се късат, някой прасва с търнокопа си на слънцето гледжосаната делва и разпиляват се жълтурчета в наболата трева, само че свършва паркът и луната - прилеп жълт - от клоните изхвърча.
Поклонник на сонета Кадийски е и негов рушител. Ронсар, този Ронсар, за който споделят, че коренът му бил от Родопите, та той бил му споделил, че сонетът е комбинация от четиринадесет стиха, само че нашият закононарушител от време на време го прави и петнайсетстишен - " опашат " сонет, и седемнайсетстишен - и в това отношение е нехаен като френски художник на три чашки абсент.
И какво в края на това изобилие от приказки и съпоставения, единодушия и несъгласия ще кажа за този постоянно чудноват и ръбат темерут, антистандартник, чудак, дръзновен подбудител за мисли и продължения на стиха му?
Ще кажа, че е блестящо име измежду поетите на актуалната българска литература.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ