Когато се озовете в дупка, спрете да копаете
“Най-важното, което би трябвало да извършите, когато се озовете в дупка, е да спрете да копаете. ” – Мери Бъфет
Обикновено вършим тъкмо противоположното, нали?
Взираме се в грешката. Повтаряме ситуцията в мозъка си още веднъж и още веднъж.
Самообвиняваме се.
Слагаме се етикети, слагаме си присъди. Решаваме, че тази неточност ни дефинира – дефинира нас самите, дефинира и бъдещето ни. И колкото повече си го повтаряме, толкоз по-безсилни се усещаме. Може да недоволстваме против събитията, може да упрекваме другите за това, че са ни докарали дотук, само че истината е, че отговорните сме единствено ние. И не за това, че се намираме в това състояние, а за това, че непринудено оставаме в него. Уверени в личното си изтощение, не вършим нищо, с цел да променим живота си. Казваме си, че е прекомерно късно. Че сме стигнали дъното. И че нямаме сили да се избутаме нагоре. Сами сипаме сол в раните си и не им разрешаваме да заздравеят. Сами оставяме крилата ни да залинеят. Сами се отхвърляме от себе си, от живота, който желаеме за себе си.
Нека спрем да се саботираме. Нека си дадем късмет. Нека си повярваме. Нека си извиним. Нека продължим. Защото най-хубавото в живота ни чака. От нас зависи дали ще си позволим да се пресегнем към него и да го уловим…
Подбор и коментар: Гергана Лабова
Инфо: http://mostzaknigi.com
