Най-важната опорна точка в нашия стремеж да разберем човека е

„ Най-важната опорна точка в нашия блян да разберем индивида е разбирането за нуждата да преглеждаме индивида като обществено създание... Непрекъснато се следи по какъв начин детето насочва своята деликатност към другите, а не към себе си. “ – Алфред Адлер

Bélisaire demandant l'aumône Jacques Louis David (1748-1825)

АЛТРУИЗМЪТ

Алтруистичното държание е ориентирано към оказване на помощ, изключващо съзнанието за личния интерес. Основният претекст при алтруистичното държание е другият.

„ Един човек слизаше от Йерусалим в Иерихон, и налетя на разбойници, които го съблякоха, изпонараниха го и си отпътуваха, като го оставиха премрял. Случайно един духовник слизаше по тоя път, и, като видя, отмина. Също и един левит, като стигна до същото място, приближи се, погледна и отмина. Един пък самарянин, който пътуваше, пристигна до него, видя го и се смили, и, като се приближи, превърза му раните, изливайки елей и вино; по-късно го качи на добичето си, откара го в странноприемницата и се погрижи за него. А на другия ден, като си заминаваше, извади два динария, даде ги на съдържателя, и му рече: „ Погрижи се за него, и в случай че потрошиш освен това, навръщане аз ще ти заплатя. “ – Евангелие от Лука

Тази алегория разкрива една от най-дълбоките прояви на хуманното у индивида – способността да откликва на непознатото страдалчество и болежка и дружно с това да направи нещо за тяхното унищожаване. Изпълненият със съчувствие самарянин, срещайки изпадналия в злощастие чужд, се притичва на помощ, отделяйки от своето време и средства, без да чака благодарност, заплащане или признателност за стореното.

Кои са аргументите, които ни карат да помогнем на изпадналите в неволя?

Не е елементарно да се отговори на този въпрос, тъй като зад външното държание могат да се открият разнообразни претекстове. Ние можем да се притечем на помощ, с цел да подобрим облика, който другите имат за нас, да получим популярност или самопризнание, да спечелим разположението на другите или някаква полза, да се избавим от виновността и безпокойството, когато сме изправени пред непознатото злощастие или тъй като изпитваме съчувствие и дълбока угриженост. В тези случаи постъпките усилват възприятието ни за достолепие.

Съществуват редица случаи, когато пред очите на доста хора се разиграват трагични произшествия – прояви на неучтивост, свирепост, физическо принуждение, и никой от присъстващите не се намесва. Как може да бъде обяснена тази бездейност: с „ студенина “, „ равнодушие “ или „ неосъзнати садистични импулси “? Действително ли очевидците на трагичните произшествия са по този начин безчовечни?

Благодарение на опитите, извършени от БиЛ Латане и Джон Дарли, разбираме, че когато наблюдаващите на нещастието са доста хора, вероятността някой от тях да се притече на помощ внезапно понижава в съпоставяне със случаите, когато наблюдаващият е самичък. Присъствието на другите размива отговорността и Аз-ът не подхваща нищо, с цел да предотврати събитието.

Когато се надигнем директно пред страданието и осъзнаем, че другият фактически страда, ние сме подготвени да поемем оговорност и да помогнем.

Латане и Дарли откриват, че с цел да окажем помощ, е належащо да обърнем внимание на протичащото се и да приемем,че потърпевшите фактически се нуждаят от нашата помощ. Може би пасивността на участниците се схваща като израз на това, че не е належащо да се окаже помощ.

Колкото повече хора знаят за случилото се, толкоз по-малко от тях ще бъдат склонни да се притекат на помощ. За потърпевшия наличието на доста очевидци не постоянно е избавление, тъй като е налице резултат на очевидеца.

Ефект на очевидеца е положение, при което човек с доста дребна възможност ще се притече на помощ, когато участват и други очевидци.

Ако човек е заобиколен от модели, които показват блян към оказване на помощ, вероятността да ги схване е прекомерно огромна. Когато по време на огромни празници виждаме хората да дават лепта, с цел да оказват помощ на нещастието, нашата податливост да ги последваме се ускорява.

Painting ~ John George Brown (1831-1913)

ЕМПАТИЯТА

Представете си група участници, които следят млада жена, която страда от болки, породени й от електрически ток по време на опит. След момент на страдалчество, очевидно прекомерно смутена дамата оповестява, че не може повече да взе участие в опита, тъй като като дребна, падайки върху ограда, по която протичал ток, тя изпитала мощна болежка и от този момент е сензитивна. Проявявайки угриженост, експериментаторът се обърнал към присъстващите дали някой от тях не би могъл да заеме мястото на страдащата жена /всъщност присъстващите са същинският обект на експеримента/ и да приключи опита. Резултатът от молбата бил изумителен – съвсем всички били подготвени да заемат мястото на жертвата. Емпатията към страдащия подтиква към оказване на помощ. Даниел Батсън ни убеждава, че когато изпитваме съчувствие ние сме стимулирани да проявим сърдечност и да помогнем на страдащия. Когато съпреживяваме непознатата болежка, злощастие, страдалчество, ние ставаме по-загрижени.

Когато изпитваме виновност, ние се опитваме да се освободим от нея, с цел да възстановим уважението към себе си. Тогава буйното предпочитание да създадем положително, откакто сме предизвикали зло или сме били очевидци на сходно нещо, без да се намесим, ни оказва помощ да се освободим от виновността и да възстановим уважението, което другите и ние имаме за себе си.

Вината е възприятие, което ни оказва помощ да създадем положителни неща, да се разкаем, да се простим и да опитаме да изправим стореното, като се въздържим от наново осъществяване на злото.

Когато сме в неприятно въодушевление, смутени, опечалени или натъжени, стремежът да помогнем също се ускорява. Ако осъзнаем, че оказването на помощ ще ни помогне да излезем от неприятното въодушевление, ние ще правим положителни действия. Но не всички усеща, които ни разстройват могат да ни повлияят. Дълбоката опечаленост, подбудена от загуби или депресията затварят Аз-а надълбоко в него и го вършат безчувствен към ставащото у другия. Лошите усеща могат да ни пробудят към положителни действия единствено в случай че съхраняват чувствителността към страдащия.

Доброто въодушевление също може да ни подбуди към осъществяване на благородни действия. Когато човек е влюбен, той се държи по-благосклонно, стартира да се отнася по-спокойно към всичко, което преди го е дразнело, да прости на тези, които са му предизвикали болежка, да прояви схващане. Доброто въодушевление разсънва приятните мемоари и извиква позитивни мисли, което подготвя към сърдечност и положителни действия.

Желанието да помогнем зависи и от това, по какъв начин ще си разбираем аргументите, довели индивида до злощастие и положение на неволя. Ако си разбираем нещастието с външни аргументи – породеното злощастие не зависи от човека- тогава ще бъдем по-склонни да му помогнем. Ако си разбираем нещастието с вътрешни аргументи – индивидът самичък си е отговорен за своето положение – тогава ние евентуално не бихме били по този начин дружелюбни към помагане.

Картини: Wikipedia