Навън беше мразовито, снегът скърцаше под краката, едва стигнах до

Навън беше мразовито, снегът скърцаше под краката, едвам стигнах до жилищния вход от автобусната спирка.

И пред мен се появи към този момент позната картина: децата на съседите в остарели ветровки не можеха да влязат в жилището си.

– Мамо, студено ни е. Отвори ни! – изплакаха две деца.

Майка им отново ли е заспала и не чува? Седемгодишният Мирослав запъхтян чукаше на вратата, а тригодишната му сестра Елена беше обляна в сълзи и хлипаше.

— Елате при мен — предложих аз. – Да се сгреете малко и да хапнете. 

Хлапетата изтощено ме последваха по стълбите към жилището на горния етаж. Вече знаех какво се е случило, тъй като тази история не беше за първи път: пияната им майка бе изпратила децата на разходка, с цел да продължи да пие и да се лигави с колегата си.

Краят на историята също беше предвидим. Пияната майка и сътрудникът й бяха заспали сладко под завивките в топлото си легло, до момента в който децата мръзнеха и чакаха във входа.

Веднъж друга наша съседка, баба Лида, се принуди да остави децата да нощуват при нея, тъй като колкото и да тропахме на вратата, никой не отваряше. Баба Лида получи и куп обвинявания от опечалена майка, която й се разкрещя, че е лишила децата й без предизвестие.

Оттогава остарялата жена не помагаше на децата, макар че ги съжаляваше, тъй като я беше боязън от майка им.

Може би беше време да се оплачим някъде, да създадем нещо, с цел да не се случи нищо извънредно или непоправимо.

Сега бе зима с такива студове, а децата даже нямаха подобаващи облекла, единствено леки якета.

Децата прекараха нощта при мен, като майката не отвори вратата на сутринта.

Трябваше да се обадя в полицията и да желая отпуск от работа, тъй като нямаше да оставя децата още веднъж сами. Изчакахме полицията да пристигна, трябваше да разбият вратата.

Майката на децата Марина лежеше на леглото и не мърдаше, само че още дишаше. Извиках кола за спешна помощ. Оказа се, че Марина е получила или инсулт, или инфаркт.

Ясно беше, че това се е случило с дамата през вчерашния ден, само че защото не й бе оказана навременна помощ, в този момент възможностите й да оцелее бяха минимални.

Марина беше откарана в болничното заведение и взеха решение да оставят децата под мое наблюдаване за известно време. Трябваше да давам показания доста дълго време, да изяснявам всичко, да подписвам всевъзможни документи и даже да сформира фоторобот на приятеля на Марина.

Полицията трябваше да открие този мъж, с цел да разбере дали той не е наранил Марина.

– Лельо Мария, в случай че мама не се върне, ще останеш ли с нас вечно? – попита ме Мирослав със сълзи на очи, – Не желая да вървя в дом за деца… Видях по малкия екран, че там е доста неприятно за децата…

Той ме погледна с такива огромни очи, а аз скрих погледа си, тъй като даже не знаех какво да му кажа.

Разбира се, съжалявах за тези деца, само че аз самата не живях в цялостен разцвет. През целия си живот отгледах единствената си щерка сама, едвам неотдавна тя приключи университет и се омъжи.

Въпреки че живееше настрана, тя скоро щеше да има деца и ще има потребност от помощ за това. Това обясних на следователя, който предложи да аз да получа настойничество над децата, когато ми оповестиха, че Марина е умряла.

– Госпожо, страната би трябвало да ви помогне по този въпрос. Ще получите помощо.

Имах предпочитание да ги взема, само че към момента се опасявах, трябваше да се съветвам с щерка си. Същата вечер й се обадих и й описах за случилото се.

– Мамо, решавай сама. Но на твое място бих се съгласила, тъй като като те познавам, в случай че постъпиш друго, ще се измъчваш с упреци за това, че си сбъркала.

– Добре тогава – отвърнах. – Елате да се запознаеш с новите си родственици. Мирослав и Елена към този момент са наше семейство.

Така децата останаха при мен. Средствата, които страната отделя за децата ни стигат, с цел да живеем почтено.

И животът стана по-интересен с тези деца! Чувствам се по-млада с тях и като че ли се върнах във времето, когато личната ми щерка беше също толкоз дребна. Животът ми отново има смисъл.