Мария Ю мисли за светулки и неща от детството
Наскоро Лирическият Субект на Мария Ю беше надникнал несъзнателно в бележника й, където на последната страница нахвърляни стояха единствено няколко думи: обезличаване, изтриване, уличаване, оличаване. Оличаване ли? Това пък какво значи.
- Мария Ю, - предприе диалог Лирическият Субект на идващия ден, - мисля по въпроса дали маската прибавя нещо към лицето на личността, да вземем за пример някаква сили, или по-скоро подменя лицето, скривайки го.
- Нима, - отговори тя.
- Просто се опитвам да оказа помощ, - обърка се той като заподозря, че тя го подозира в нейни мисли. – От през вчерашния ден мисля по въпроса и коства ми се и двете неща са вероятни.
- Защо ги мислиш тези неща, - попита тя и се запъти към масата в трапезарията, където обичаше да написа в Тайния си бележник.Един човек почнал да сънува плоски сънища. Картините и историите, които виждал на сън и в които взел участие, били като двуизмерна анимация. Липсвала дълбочината. Разбрал това, когато на сън изрекъл неуместната от позиция на някакъв смисъл фраза: „ Искам да потопя сърцето си в кошница за лов на риба. “ За негово удивление не могъл да потопи сърцето си на никое място. Т.е. безусловно нищо не се случило и то не поради неналичието на смисъл. Това събитие той след това отдава на обстоятелството, че в съня било зима и водата на езерото, където желал това потапяне да се случи, била замръзнала изцяло.
Все отново на Мария Ю и убягваха някои обстоятелства и обстоятелства към тази история, по тази причина тя затвори бележника и избра да я изостави – изцяло или за малко, според от това какво щеше да се обясни. Вместо това тя се върна към Лирическия си Субект и сподели:
- Знаеш ли, усещам, че има неща, които ме оличават. Например лятото… Дава ми ново лице, нов небосвод, нови птици… Ако ме разбираш.
- Слушам те, чувам те, - подскочи от стола си и още веднъж седна той, впервайки взор в нея.
- Лятото е многоизмерно. Не като кино последна четириизмерна технология, само че в действителност човек влиза в него и си е там чак до зимата като в собствен филм, в случай че ме разбираш. Със своя светлина, със свои планини, изгреви, залези, море и небе… Влизаш в него, само че след това излизаш различен човек. Помниш ли предишния месец като бяхме на море. Ние потапяхме в морето всичко, което желаем, страстите си, насладата си, сърцето си.
- Чакай, чакай, това с потапянето чак по този начин ли беше… Мислех, че просто влизахме да се къпем и да се разхлаждаме.
- Чакай малко, фокусирай се точно върху потапянето.
- И какво?
- Не е ли истина, че ние се потапяхме в морето точно със сърцата си.
- Да, не ги оставяхме на кърпите. Но какво потвърждава това?
- Че лятото има дълбочина.
- Хм, - не устоя и се умисли Лирическият Субект, не разбираше за какво Мария Ю подменя морето с лято, за какво му поставя някак си маска, какво реализира така… Да, потапяха се в морето, плуваха, а по-навътре имаше по-голяма дълбочина. Но лятото каква дълбочина по-точно имаше, в какво точно посока се разстилаше тази дълбочина. Тук имаше някаква тайнственост в думите й. Потапяне в лято с дълбочина му идваше допълнително.
Мария Ю още веднъж се уедини с бележника си:
Лятото ме оличава. Прави ме друга. Лятото е огромно и необятно – дълго, високо, надълбоко. Лятото е цялостно със светлина, светулки, схващане и прозорливост. През лятото паметта ми живее собствен живот, гмурка се и вади всякакви неща от дъното, от време на време изцяло забравени. Защо тъкмо през лятото толкоз забравени неща от детството ми изскачат на повърхността и търсят ясното си пояснение. Например пейката на улицата. Седяхме там с часове, плюехме бели плюнки на тротоара и се вглеждахме в почтената им пухкава пяна, разсъждавайки и спорейки какво е това професор и какво е мъдрец. Какъв е смисълът да са разнообразни като звучат еднообразно неразбираемо. Така след тези напечени диалози един ден забелязахме, че на мен са ми поникнали косми под мишниците – руси, меки косъмчета, а това беше доста по-силна тематика и отклони диалозите за доста дни напред… Сега аз ги вземам тези неочаквани мемоари и ги пущам да си живеят из лятото. Понякога те пътуват като светулки из градината, стартират да се усещат щастливи, излъчвайки лична светлина. Спират да задържат мрачевина в мен, тъй като не им би трябвало моята дълбочина, а ново пространство. Те се разтварят в лятото и летят като балончета. Ето по какъв начин лятото ме прави друга, дава ми друго лице, оличава ме. Може би тъй като ми разрешава да се потопя изцяло в него… Онзи човек с плоските сънища…
- Ето по този начин разбирам с една концепция повече, само че стига с това потапяне - изрече в ухото й Лирическият Субект, който се бе надвесил умислено и четеше иззад рамото й. – Все едно вземаш една магична маска, цялостна с някакви сили от детството и се оличаваш с нея, и ставаш различен човек – професор или мъдрец, зависи от маската, и тези неща там излизат от теб, не желаят да стоят повече в теб, там на мрачно, а им би трябвало ново пространство. Кажи, че е по този начин!
- Все отново може би не е толкоз просто… Онзи човек…
- Не може да си постави сърцето в панер за риба. Просто би трябвало да има смисъл, разбираш ли.
Още текстове от Мария Гюрова можете да прочетете тук
- Мария Ю, - предприе диалог Лирическият Субект на идващия ден, - мисля по въпроса дали маската прибавя нещо към лицето на личността, да вземем за пример някаква сили, или по-скоро подменя лицето, скривайки го.
- Нима, - отговори тя.
- Просто се опитвам да оказа помощ, - обърка се той като заподозря, че тя го подозира в нейни мисли. – От през вчерашния ден мисля по въпроса и коства ми се и двете неща са вероятни.
- Защо ги мислиш тези неща, - попита тя и се запъти към масата в трапезарията, където обичаше да написа в Тайния си бележник.Един човек почнал да сънува плоски сънища. Картините и историите, които виждал на сън и в които взел участие, били като двуизмерна анимация. Липсвала дълбочината. Разбрал това, когато на сън изрекъл неуместната от позиция на някакъв смисъл фраза: „ Искам да потопя сърцето си в кошница за лов на риба. “ За негово удивление не могъл да потопи сърцето си на никое място. Т.е. безусловно нищо не се случило и то не поради неналичието на смисъл. Това събитие той след това отдава на обстоятелството, че в съня било зима и водата на езерото, където желал това потапяне да се случи, била замръзнала изцяло.
Все отново на Мария Ю и убягваха някои обстоятелства и обстоятелства към тази история, по тази причина тя затвори бележника и избра да я изостави – изцяло или за малко, според от това какво щеше да се обясни. Вместо това тя се върна към Лирическия си Субект и сподели:
- Знаеш ли, усещам, че има неща, които ме оличават. Например лятото… Дава ми ново лице, нов небосвод, нови птици… Ако ме разбираш.
- Слушам те, чувам те, - подскочи от стола си и още веднъж седна той, впервайки взор в нея.
- Лятото е многоизмерно. Не като кино последна четириизмерна технология, само че в действителност човек влиза в него и си е там чак до зимата като в собствен филм, в случай че ме разбираш. Със своя светлина, със свои планини, изгреви, залези, море и небе… Влизаш в него, само че след това излизаш различен човек. Помниш ли предишния месец като бяхме на море. Ние потапяхме в морето всичко, което желаем, страстите си, насладата си, сърцето си.
- Чакай, чакай, това с потапянето чак по този начин ли беше… Мислех, че просто влизахме да се къпем и да се разхлаждаме.
- Чакай малко, фокусирай се точно върху потапянето.
- И какво?
- Не е ли истина, че ние се потапяхме в морето точно със сърцата си.
- Да, не ги оставяхме на кърпите. Но какво потвърждава това?
- Че лятото има дълбочина.
- Хм, - не устоя и се умисли Лирическият Субект, не разбираше за какво Мария Ю подменя морето с лято, за какво му поставя някак си маска, какво реализира така… Да, потапяха се в морето, плуваха, а по-навътре имаше по-голяма дълбочина. Но лятото каква дълбочина по-точно имаше, в какво точно посока се разстилаше тази дълбочина. Тук имаше някаква тайнственост в думите й. Потапяне в лято с дълбочина му идваше допълнително.
Мария Ю още веднъж се уедини с бележника си:
Лятото ме оличава. Прави ме друга. Лятото е огромно и необятно – дълго, високо, надълбоко. Лятото е цялостно със светлина, светулки, схващане и прозорливост. През лятото паметта ми живее собствен живот, гмурка се и вади всякакви неща от дъното, от време на време изцяло забравени. Защо тъкмо през лятото толкоз забравени неща от детството ми изскачат на повърхността и търсят ясното си пояснение. Например пейката на улицата. Седяхме там с часове, плюехме бели плюнки на тротоара и се вглеждахме в почтената им пухкава пяна, разсъждавайки и спорейки какво е това професор и какво е мъдрец. Какъв е смисълът да са разнообразни като звучат еднообразно неразбираемо. Така след тези напечени диалози един ден забелязахме, че на мен са ми поникнали косми под мишниците – руси, меки косъмчета, а това беше доста по-силна тематика и отклони диалозите за доста дни напред… Сега аз ги вземам тези неочаквани мемоари и ги пущам да си живеят из лятото. Понякога те пътуват като светулки из градината, стартират да се усещат щастливи, излъчвайки лична светлина. Спират да задържат мрачевина в мен, тъй като не им би трябвало моята дълбочина, а ново пространство. Те се разтварят в лятото и летят като балончета. Ето по какъв начин лятото ме прави друга, дава ми друго лице, оличава ме. Може би тъй като ми разрешава да се потопя изцяло в него… Онзи човек с плоските сънища…
- Ето по този начин разбирам с една концепция повече, само че стига с това потапяне - изрече в ухото й Лирическият Субект, който се бе надвесил умислено и четеше иззад рамото й. – Все едно вземаш една магична маска, цялостна с някакви сили от детството и се оличаваш с нея, и ставаш различен човек – професор или мъдрец, зависи от маската, и тези неща там излизат от теб, не желаят да стоят повече в теб, там на мрачно, а им би трябвало ново пространство. Кажи, че е по този начин!
- Все отново може би не е толкоз просто… Онзи човек…
- Не може да си постави сърцето в панер за риба. Просто би трябвало да има смисъл, разбираш ли.
Още текстове от Мария Гюрова можете да прочетете тук
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ