5 истории на стендъп комедиантката Надя Брайт
Наричат я Жената с котка на българската стендъп сцена. 38-годишната Надя Брайт се дефинира като човек, който постоянно търси смешната страна на живота. На хората, които се усещат неловко със слабостите си, предлага по-често да се майтапят с тях. Самата тя избира да не се взема на съществено. Занимава се с коучинг и логика на психиката. Миналата година издаде първата си книга " Миша ", в която визира тематиката за домашното принуждение.
Закътана гръцка механа
След през целия ден плаж пред бистро сините води на Егейско море, и към този момент минали през стотината си разкрасителни процедури след плаж, аз и моята вярна другарка Вили, облечени с ефирни летни рокли, безгрижно се оставяме вечерта да ни поеме в прегръдките си и да ни заведе на място, където ще има вкусна храна и студено бяло вино. И по този начин, без ненужно напрежение, избираме да си седнем в една закътана кръчмица. От тези, дето не са първокласни, съвременни или особено направени, а са си национални, по този начин да се каже… От колоните звучи гръцка музика, от която ти се пие, има цъфнали зокуми по оградата и останалите гости са насядали като че ли са у тях. Някои май в действителност са си у тях, тъй като явно са другари по чашка с кръчмаря… И като споделих кръчмаря…
Възрастта му е над 60 години, само че не мога да преценява какъв брой. Представя се като Яни. Маниерите са на същински остарял кръчмар. Прави всичко тъкмо с едно придвижване, тъй като цялостен живот го е правил. Но ПРЕЗ ЦЯЛОТО ВРЕМЕ гледа единствено Вили, приказва единствено на нея и изобщо… Малко по този начин става, че аз, с цел да си поръчам, би трябвало да подвигна ръка и настоятелно да му повторя три пъти нещо (или примерно да го замеря с пепелник, което в един миг към този момент много ми се искаше). А кръчмарят, без да откъсва очи от Вили, приема и моята поръчка. Когато сервира нейните неща, го прави с по-театрални придвижвания. Моите - просто ги оставя.
Като цяло всичко е тъкмо. Три пъти я пита по какъв начин е, всичко наред ли е. Мен– нито един път. Изненадващият поврат тук, другари, е, че на нашата маса точно Вили е дамата, която НЕ ЯДЕ. Аз съм си изяла от дълго време моето (не че някой се интересува, де), към този момент хапвам от нейното. А тя?Само си седи и се усмихва. Яни се суети, обикаля, пита какво да направи… Вили го твърди, че всичко е наред, усмихва се и отново НЕ ЯДЕ! Накрая този човек не издържа̀ на напрежението,донесепоедноципурозаменизанея. Сложи чашите на масата, сподели “Ямас ”итогава… О, знамение! СамоВилипи! И Яни като се успокои милият… Сигурно си е споделил “Ох, не яде, но най-малко пие тая жена.. ” И очите му станаха едни меки, едни добри…
И тук към този момент се разви финалът на историята, за която никой до момента не знаеше, с изключение на присъстващите в кръчмата… Няма да я описвам в детайли. Ще кажа единствено, че е доста мъчно да напуснеш място, на което звучи гръцка музика, към този момент има няколко празни чаши от ципуро на масата, а съдържателят се кълне, че в случай че приятелката ти се ожени за него, ще ѝподарикъщатасинаЕгейскоморе и кръчматаси, ати... ти щеможешдаядешбезплатно, колкотосиискаштам! За една численост да се сдобием с това първокласно бъдеще… На косъм бяхме! Стига приятелят на Виолета да не беше ѝсеобадилточнотогавапотелефонаиданенибешевърналвреалността, къдетотяняма къща на морето, а аз си заплащам вечерите от личния си джоб.
Коледен дух
Не помня от кой момент не ми се беше случвало да ме спре дете на улицата и да желае два лева… “Како, како… ” Обаче ето, предходната Коледа, до момента в който си хвърлях боклука по плюшен халат и разнообразни чорапи (един тип – неглиже), и това ми се случи. Тъкмо да си вляза в двора на кооперацията ни, едно хлапе ме пресрещна и жизнерадостно почна да ме подканя да му дам нещо. Казах му да изчака, да си отида до у дома и да му донеса каквото имам. Вкъщи имаше какво да го почерпя, въпреки всичко беше Коледа… Детето ме изчака търпеливо.Даже бяха станали две дечица, до момента в който изляза. Беше пристигнало едно по-мъничко.Баткото взе нещата от ръцете ми и сподели: " Мерси, како! " И аз, нали съм си хумористка, го подкачих: " Абе, ква кака съм ти аз, бе? " Нямам концепция за какво взех решение да го запитвам, само че ето – към този момент бях попитала… Хлапето въобще не се смути от въпроса. Погледна ме изотдолу, усмихна се и радостно отвърна: " Е, па да не си госпожа нещо? " (Все още нямам отговор на този въпрос.)
Жирафите и хората
Висока съм 1.80 или 1.82 м. За жена по нашите ширини очевидно това е удивително доста. От дребна съм привикнала (защото постоянно съм била най-висока измежду връстниците си, а след това – и измежду множеството хора), всеки да си разрешава да разяснява растежа ми. Чула съм хиляди мнения. Повечето се повтарят… то няма какво супероригинално да се измисли по въпроса. Безкрайно ми е втръснало. Бронебойни патрони против това разискване няма открити… Но от време на време въпреки всичко може и да е забавно.
Като оня път, в който влязохв непознато магазинче, с цел да си купя някакъв артикул на порока - алкохол, цигари, шоколад. Продавачът, до момента в който ми взимаше парите, реши, че е изцяло в реда на нещата да показа усещанията си от късата ни среща. " Ама вие сте доста висока? " – попита той. Просто въздъхнах мислено и си споделих: “Е, от два-три дни не го бях обсъждала с непознати… “ На глас отговорих: " Така е. Баща ми беше жираф. От Серенгети. Знаете ли, че жирафите подвигат до 150 км/ч при бягане? " Гледам въпросително продавача. Но той мълчи. Усеща нещо. Аз добродушно не преставам: " Да. Вдигат до 150 км/ч при бягане. Но е доста рисково. Защото като се затичат бързо, вратовете им се скършват от въздушното противодействие и по този начин си умират… в галоп ". Наведох тъжно глава, в символ на печал за починалите от бързо тичане жирафи и напуснах магазинчето в безспорна тишина.
Характер или образование
Красива, мека и топла софийска вечер. Вървя си аз по тиха централна уличка и някъде до мен се чува “Извинете! Добър вечер! ”. Нетипично за снобската ми персона, аз се обръщам да видя дали викат мен. Едно младо момче (не съм сигурнадали е пълнолетно, тъй че към този момент отпадат всички благоприятни условия за флирт) ме пита: " Имате ли запалка? " Казвам: " Не, скърбя... "
Той: " Нищо... Приятна вечер! " " Мерси, и на теб! " - споделям аз, само че се сещам нещо и прибавям: " Ако си тук още пет минути, ще ти купя една запалка. Аз отивам до магазина за бонбони така и така... " Не чух добре какво отговори. (Не знам на кой миг в описа да отбележа, че аз се движа сластно като дългокрака платноходка и като видя хубаво момче (може би пълнолетно), гласът ми става една концепция по-дълбок).
В магазинчето си закупувам бонбони, взимам най-евтината (но хубава) запалка и с гореспоменатата походка се връщам назад. Момчето ме гледа, че пристигам, само че се преструва, че си цъка в телефона и не ме вижда. Аз пък се преструвам, че не ме болят краката да вървя по паветата, а просто по този начин си се клатя като ходя. Изравнявам се с момчето, депозирам му запалката. Намигам му и подминавам.
А момчето (може би пълнолетно) си беше подготвило два стоманени лв., с цел да ми заплати запалката. Махнах с жест на кралица, която в предходния си живот е била преносвач, и му споделих повърхностно: “Моля ти се, не желая пари ”.
Продължих напред със характерната си походка, обаче се стопирах, тъй като видях, че е изгряла жестока луна. Опитах се да я фотографирам, само че телефонът ми, клетият, не се оправи. И таман отварях Фейсбук, с цел да напиша “Моля ви някой да снима луната! ” и момчето, догонвайки ме, извика зад тила ми: " Извинете, аз желая да си платя запалката! " Подвикнах: " Няма за какво, момчето ми! " А той, подавайки ми два стоманени лв., уверено сподели: " АЗ НЕ СЪМ ПОДВЛАСТЕН НА ЖЕНИ! " Изсмях се толкоз мощно, че три улични котки се разбягаха в разнообразни направления отдолу под една кола... Момчето към този момент си беше тръгнало, само че тъй като се стресна от смеха, се обърна и сподели: " Това е ХАРАКТЕРЪТ ми! "
История за обич
Дядо ми, откакто се беше пенсионирал и беше вложил доста време и внимание в развъждането ми, реши да си отгледа и няколко кокошки на вилата. Та... на 6-7 кокошки им беше обещано половин футболно игрище място да се разтичват. Дядо ми до последния си ден вярваше, че придвижването е здраве. Както и че към животните би трябвало да се отнасяме хуманно. С тези две вярвания всяка пролет “пускаше на независимост ” котките ми някъде… само че това е друга тематика. Самите кокошки си ги припомням много преносими и жизнерадостни. С елегантно източени (предполагам и жилави) кълки. Това бяха едни кокошки кенийци, както се сещате - по през целия ден тичат.Имаше една алена кокошка, дето доста не тичаше. Малко по-ниска от другите я помня. От самолетната писта, която играеше роля на курник, беше доста леснода си ловуват грабливите птици.Конкретно по този начин известния герак. На дядо ми дворът беше като застлана софра за това знамение герака...
Геракът подвигна алената кокошка не един път, не два, а ТРИ пъти. Обаче я пускаше всякога. Дядо ми споделяше, че като я вдигне геракът, кокошката стартира такава истерична олелия да подвига и по този начин да се бори, че не след дълго оня я пуска и тя тупва на земята. Като кокошо предсказание от небето. На третия път тупкане, след битка с герака, дядо ми ѝ заши една рана на врата. Не знам дали си представяте врат на кокошка какво поле за незабавна хирургия се явява... И почтено, не помня тези кокошки да са клани и ядени. Не знам кво стана с тях. Може би най-после на живота им дядо ми ги е откарал в старешки дом за спортисти...
А дали си представяте какво е от една страна кокошка, от друга - герак (сокол)? Титан против шепа живот с нокти в общи линии. Обаче нашата алена птица беше повече от шепа живот... И три пъти оцеля! Още след първия път тя доби най-проклетия взор, който съм виждала в миналото. На третия към този момент можеше да посрещне края на света с надменно изкрякване, да оцелее и да си сипе едно малко. С пренебрежение.
А любовта в историята е, че дядо ми кръсти кокошката с красивото име Магда. На името на своята обична брачна половинка и моя драгоценна баба. С нея бяха женени 66 години, до момента в който гибелта ги раздели. Той вярваше, че тя е способна на всичко, което пожелае във всяка обстановка. И беше прав.
Закътана гръцка механа
След през целия ден плаж пред бистро сините води на Егейско море, и към този момент минали през стотината си разкрасителни процедури след плаж, аз и моята вярна другарка Вили, облечени с ефирни летни рокли, безгрижно се оставяме вечерта да ни поеме в прегръдките си и да ни заведе на място, където ще има вкусна храна и студено бяло вино. И по този начин, без ненужно напрежение, избираме да си седнем в една закътана кръчмица. От тези, дето не са първокласни, съвременни или особено направени, а са си национални, по този начин да се каже… От колоните звучи гръцка музика, от която ти се пие, има цъфнали зокуми по оградата и останалите гости са насядали като че ли са у тях. Някои май в действителност са си у тях, тъй като явно са другари по чашка с кръчмаря… И като споделих кръчмаря…
Възрастта му е над 60 години, само че не мога да преценява какъв брой. Представя се като Яни. Маниерите са на същински остарял кръчмар. Прави всичко тъкмо с едно придвижване, тъй като цялостен живот го е правил. Но ПРЕЗ ЦЯЛОТО ВРЕМЕ гледа единствено Вили, приказва единствено на нея и изобщо… Малко по този начин става, че аз, с цел да си поръчам, би трябвало да подвигна ръка и настоятелно да му повторя три пъти нещо (или примерно да го замеря с пепелник, което в един миг към този момент много ми се искаше). А кръчмарят, без да откъсва очи от Вили, приема и моята поръчка. Когато сервира нейните неща, го прави с по-театрални придвижвания. Моите - просто ги оставя.
Като цяло всичко е тъкмо. Три пъти я пита по какъв начин е, всичко наред ли е. Мен– нито един път. Изненадващият поврат тук, другари, е, че на нашата маса точно Вили е дамата, която НЕ ЯДЕ. Аз съм си изяла от дълго време моето (не че някой се интересува, де), към този момент хапвам от нейното. А тя?Само си седи и се усмихва. Яни се суети, обикаля, пита какво да направи… Вили го твърди, че всичко е наред, усмихва се и отново НЕ ЯДЕ! Накрая този човек не издържа̀ на напрежението,донесепоедноципурозаменизанея. Сложи чашите на масата, сподели “Ямас ”итогава… О, знамение! СамоВилипи! И Яни като се успокои милият… Сигурно си е споделил “Ох, не яде, но най-малко пие тая жена.. ” И очите му станаха едни меки, едни добри…
И тук към този момент се разви финалът на историята, за която никой до момента не знаеше, с изключение на присъстващите в кръчмата… Няма да я описвам в детайли. Ще кажа единствено, че е доста мъчно да напуснеш място, на което звучи гръцка музика, към този момент има няколко празни чаши от ципуро на масата, а съдържателят се кълне, че в случай че приятелката ти се ожени за него, ще ѝподарикъщатасинаЕгейскоморе и кръчматаси, ати... ти щеможешдаядешбезплатно, колкотосиискаштам! За една численост да се сдобием с това първокласно бъдеще… На косъм бяхме! Стига приятелят на Виолета да не беше ѝсеобадилточнотогавапотелефонаиданенибешевърналвреалността, къдетотяняма къща на морето, а аз си заплащам вечерите от личния си джоб.
Коледен дух
Не помня от кой момент не ми се беше случвало да ме спре дете на улицата и да желае два лева… “Како, како… ” Обаче ето, предходната Коледа, до момента в който си хвърлях боклука по плюшен халат и разнообразни чорапи (един тип – неглиже), и това ми се случи. Тъкмо да си вляза в двора на кооперацията ни, едно хлапе ме пресрещна и жизнерадостно почна да ме подканя да му дам нещо. Казах му да изчака, да си отида до у дома и да му донеса каквото имам. Вкъщи имаше какво да го почерпя, въпреки всичко беше Коледа… Детето ме изчака търпеливо.Даже бяха станали две дечица, до момента в който изляза. Беше пристигнало едно по-мъничко.Баткото взе нещата от ръцете ми и сподели: " Мерси, како! " И аз, нали съм си хумористка, го подкачих: " Абе, ква кака съм ти аз, бе? " Нямам концепция за какво взех решение да го запитвам, само че ето – към този момент бях попитала… Хлапето въобще не се смути от въпроса. Погледна ме изотдолу, усмихна се и радостно отвърна: " Е, па да не си госпожа нещо? " (Все още нямам отговор на този въпрос.)
Жирафите и хората
Висока съм 1.80 или 1.82 м. За жена по нашите ширини очевидно това е удивително доста. От дребна съм привикнала (защото постоянно съм била най-висока измежду връстниците си, а след това – и измежду множеството хора), всеки да си разрешава да разяснява растежа ми. Чула съм хиляди мнения. Повечето се повтарят… то няма какво супероригинално да се измисли по въпроса. Безкрайно ми е втръснало. Бронебойни патрони против това разискване няма открити… Но от време на време въпреки всичко може и да е забавно.
Като оня път, в който влязохв непознато магазинче, с цел да си купя някакъв артикул на порока - алкохол, цигари, шоколад. Продавачът, до момента в който ми взимаше парите, реши, че е изцяло в реда на нещата да показа усещанията си от късата ни среща. " Ама вие сте доста висока? " – попита той. Просто въздъхнах мислено и си споделих: “Е, от два-три дни не го бях обсъждала с непознати… “ На глас отговорих: " Така е. Баща ми беше жираф. От Серенгети. Знаете ли, че жирафите подвигат до 150 км/ч при бягане? " Гледам въпросително продавача. Но той мълчи. Усеща нещо. Аз добродушно не преставам: " Да. Вдигат до 150 км/ч при бягане. Но е доста рисково. Защото като се затичат бързо, вратовете им се скършват от въздушното противодействие и по този начин си умират… в галоп ". Наведох тъжно глава, в символ на печал за починалите от бързо тичане жирафи и напуснах магазинчето в безспорна тишина.
Характер или образование
Красива, мека и топла софийска вечер. Вървя си аз по тиха централна уличка и някъде до мен се чува “Извинете! Добър вечер! ”. Нетипично за снобската ми персона, аз се обръщам да видя дали викат мен. Едно младо момче (не съм сигурнадали е пълнолетно, тъй че към този момент отпадат всички благоприятни условия за флирт) ме пита: " Имате ли запалка? " Казвам: " Не, скърбя... "
Той: " Нищо... Приятна вечер! " " Мерси, и на теб! " - споделям аз, само че се сещам нещо и прибавям: " Ако си тук още пет минути, ще ти купя една запалка. Аз отивам до магазина за бонбони така и така... " Не чух добре какво отговори. (Не знам на кой миг в описа да отбележа, че аз се движа сластно като дългокрака платноходка и като видя хубаво момче (може би пълнолетно), гласът ми става една концепция по-дълбок).
В магазинчето си закупувам бонбони, взимам най-евтината (но хубава) запалка и с гореспоменатата походка се връщам назад. Момчето ме гледа, че пристигам, само че се преструва, че си цъка в телефона и не ме вижда. Аз пък се преструвам, че не ме болят краката да вървя по паветата, а просто по този начин си се клатя като ходя. Изравнявам се с момчето, депозирам му запалката. Намигам му и подминавам.
А момчето (може би пълнолетно) си беше подготвило два стоманени лв., с цел да ми заплати запалката. Махнах с жест на кралица, която в предходния си живот е била преносвач, и му споделих повърхностно: “Моля ти се, не желая пари ”.
Продължих напред със характерната си походка, обаче се стопирах, тъй като видях, че е изгряла жестока луна. Опитах се да я фотографирам, само че телефонът ми, клетият, не се оправи. И таман отварях Фейсбук, с цел да напиша “Моля ви някой да снима луната! ” и момчето, догонвайки ме, извика зад тила ми: " Извинете, аз желая да си платя запалката! " Подвикнах: " Няма за какво, момчето ми! " А той, подавайки ми два стоманени лв., уверено сподели: " АЗ НЕ СЪМ ПОДВЛАСТЕН НА ЖЕНИ! " Изсмях се толкоз мощно, че три улични котки се разбягаха в разнообразни направления отдолу под една кола... Момчето към този момент си беше тръгнало, само че тъй като се стресна от смеха, се обърна и сподели: " Това е ХАРАКТЕРЪТ ми! "
История за обич
Дядо ми, откакто се беше пенсионирал и беше вложил доста време и внимание в развъждането ми, реши да си отгледа и няколко кокошки на вилата. Та... на 6-7 кокошки им беше обещано половин футболно игрище място да се разтичват. Дядо ми до последния си ден вярваше, че придвижването е здраве. Както и че към животните би трябвало да се отнасяме хуманно. С тези две вярвания всяка пролет “пускаше на независимост ” котките ми някъде… само че това е друга тематика. Самите кокошки си ги припомням много преносими и жизнерадостни. С елегантно източени (предполагам и жилави) кълки. Това бяха едни кокошки кенийци, както се сещате - по през целия ден тичат.Имаше една алена кокошка, дето доста не тичаше. Малко по-ниска от другите я помня. От самолетната писта, която играеше роля на курник, беше доста леснода си ловуват грабливите птици.Конкретно по този начин известния герак. На дядо ми дворът беше като застлана софра за това знамение герака...
Геракът подвигна алената кокошка не един път, не два, а ТРИ пъти. Обаче я пускаше всякога. Дядо ми споделяше, че като я вдигне геракът, кокошката стартира такава истерична олелия да подвига и по този начин да се бори, че не след дълго оня я пуска и тя тупва на земята. Като кокошо предсказание от небето. На третия път тупкане, след битка с герака, дядо ми ѝ заши една рана на врата. Не знам дали си представяте врат на кокошка какво поле за незабавна хирургия се явява... И почтено, не помня тези кокошки да са клани и ядени. Не знам кво стана с тях. Може би най-после на живота им дядо ми ги е откарал в старешки дом за спортисти...
А дали си представяте какво е от една страна кокошка, от друга - герак (сокол)? Титан против шепа живот с нокти в общи линии. Обаче нашата алена птица беше повече от шепа живот... И три пъти оцеля! Още след първия път тя доби най-проклетия взор, който съм виждала в миналото. На третия към този момент можеше да посрещне края на света с надменно изкрякване, да оцелее и да си сипе едно малко. С пренебрежение.
А любовта в историята е, че дядо ми кръсти кокошката с красивото име Магда. На името на своята обична брачна половинка и моя драгоценна баба. С нея бяха женени 66 години, до момента в който гибелта ги раздели. Той вярваше, че тя е способна на всичко, което пожелае във всяка обстановка. И беше прав.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ