Напускайки концлагера Богданов дол“ преди около четиридесет години, обещах на

„ Напускайки концлагера „ Богданов дол “ преди към четиридесет години, дадох обещание на приятелите си, че ще напиша книга за нашите преживявания… Там, на дъното на Кладенеца на мълчанието, нашият интелектуален живот не секваше. Под ударите на камшика ние не отстъпвахме от нашата културна стратегия, не се отказвахме от същността си. Бяхме докарани в концлагера, с цел да я отречем. “

~ Владимир Свинтила (1926 ~ 1998)

Владимир Георгиев Николов, Свинтила (1926 ~ 1998)

Кладенецът на мълчанието
(фрагмент)

Моите кавги със сектантите и сталинистите нямаха идеологически темперамент. Аз продължавах да одобрявам, че капитализмът е наказано общество, одобрявах превъзходството на социализма. Кавгите ми бяха напълно частни – лъжата в науката, правото на индивида на развиване и на изява, автономност на мисълта, автономия на действието. Кавгата ни избухваше от това: аз смятах, че имам право на креативно достижение, а те – че нямам. Такива права имаха единствено оторизираните от партията.

Ще рече, моят спор бе (тогава!) не с марксизма, а с нещо друго. Но това друго още нямаше име – за него не съществуваше разбиране. По-късно всичко се обясни. Манипулирането на индивидите, потискането на едни (талантливите) и стимулирането на други (селските „ плондери “) сталинистите определяха като „ кадрова политика “. Във всяко институция, във всеки цех се практикува това адско „ връзване “ на качествата, до момента в който не беше завързан за дървото на мъчението интелектът на самата нация и се стигна до това публично оглупяване, от което като че няма излаз.

Аз не оспорих нито „ Капитала “, нито „ Държавата и революцията “ – аз осъдих едни публични нрави, по-скоро отдръпнах се от тях. Но както се оказа, това провинение беше надалеч по-страшно от каквото и да било прегрешение. Посягах на светая светих на селския гамен – правото му да разполага непозволено със съдбините на всеки човек.

Тогава не осъзнавах нищо. Понятията пристигнаха по-късно. Както всички понятия, и моите бяха изстрадани. Сега всичко това е кристално ясно за всеки. Никаква социология – нито западна, нито източна, не е изследвала казуса (социология на сталинизма няма!). Но страданията на милиони хора са довели обществото до познанието – довели са го принудително, както в предишното селяните принудително пояха упоритото магаре.

При мене действаха основно интуициите. Смътно долавях, че ние излизаме от епохата на блажения публичен наивизъм (малките сецесионни градове, центрове на просвета, заобиколени от плътния мрак на близките села) и влизаме в една жестока действителност, която не познава „ условности “. Сега имаме едно благосъстояние от понятия за публичния живот. Сега знаем какво е „ индивидът без качества “ и „ едноизмерният човек “. Сега знаем, че това е общ брой от хора, изцяло негодни да осъществят каквато и да било социална стратегия.

Но по какъв начин да допуснеш такова нещо тогава? Лумпените бяха народ, бяха „ свещеният народ “, бяха „ съюз на служащите и селяните “, бяха „ призовани “ да извършат чудеса, бяха „ гробокопачи “ на капитализма (който ги закопа до шията живи!).

Не, подобен проблем не стоеше пред мене. Познавах към този момент термина „ сталинизъм “, само че нямах понятието. Борех се със своята среда за себе си. Бяха ми лишили правото да се занимавам с естествени науки. Сега ме преследваха поради езиковите ми занимания. Искаха да изоставя и тях. Тогава аз се обърнах и почнах да ухапвам. Хапех като заека, който застига ловното куче.

Нещата се бяха изменили, ние бяхме напълно в ръцете им.

Интелигенцията беше направила неточност в доста връзки. Преди всичко в разбиранията си за българския селяндур. За мен бе непоносим възгласът на Вазов: „ Извай от мрамор българский селяк “. Това ми звучеше безусловно като: „ Извай от мрамор българский тъпанар “. Защото мраморът е подобаващ при други случаи. Българският интелигент не можеше да направи разлика сред селяндур и селяндур.

На село съществува индивидът, който отглежда интензивни култури, който е овощар и пчелар, работлив и деятелен. И съществува селянинът, който не излиза от кръчмата. Двамата нямат нищо общо между тях, а за интелигенцията бяха едно.

Никой не виждаше градския гамен, който минаваше за „ служащ “. Но никой не виждаше и креативния детайл в живота: същинските производители и тази част от интелигенцията, която носеше просвета и хигиена в бита, просветата в учебното заведение и живота, благоденствието в полетата и фабриките. Никой не би и посмял да извърши такова разграничаване. „ Народът “ бе заветен и когато нямаше нищо общо с народа.

Никой не виждаше в селото хитреца тъпанар, който „ знае къде зимуват раците “, „ къде е на баницата мекото “. Този обществен вид разчиташе във всичко на безумната си селска ловкост, живееше с увереността, че не може да бъде надхитрен и надлъган и бе най-лесната плячка за сталинистките интриги и пропаганди. Те му бяха дали обещание „ поземлена промяна “. Тази промяна у нас е извършена още от турските султани, на никое място нямаше чифлици, които да бъдат иззети от страната и раздадени. В цялата страна нито един човек не осъзнаваше този обикновен факт. Откъде ще вземете земята, която ще „ раздавате “?

Селяните бързо схванаха, че ще вземат тяхната земя, само че им оставаше още нещо като вяра: те влизаха „ в играта “, в тези болшевишки интриги, посредством които един биваше „ въздигнат “, а различен – смален. Бяха задоволени най-малко психически. В този свят никой не ставаше нещо самичък, а биваше „ изработен “. В това „ правене “ участваха селските лумпени.

Тук почваше пък един неясен ропот от средата на културните пластове. За да бъде той прикрит, се сътвори голяма полицейска мрежа, която обхващаше цялото население. Всеки домоначалник и по две-три фамилии в къща биваха доносници.

Аз не си припомням да съм „ роптал “ (техен термин). Отнасях се извънредно „ позитивистично “ към действителността. Залагах извънредно на подготовката си. Отказах едно след друго да стана офицер в милицията или в армията, с което изцяло ги вбесих, съгласно тях аз не желаех „ да раста “. Видиотяването в глупавата администрация те назоваха „ напредък “. Ето по какъв начин се струпаха моите вини.

…Може би най-точното определение за всички нас тогава беше, че живеехме „ със подозрения “. Най-сетне се бяхме усъмнили в нещо. В утопиите, в крясъка изобщо на левицата, в последна сметка в действителността. Имаше нещо съмнително във всичко: в приказките, в обещанията, най-много в дейностите.

Защо всичко има „ проведен тип “? Какво значи този „ колективизъм “ на всички места? Не можеш да се занимаваш единствено с литературата. Веднага те „ притеглят “ в читалищата и в кръжоци по литература. Ако научат, че си чел една „ политическа книга “, незабавно ти оферират да станеш есперантист. Ако се качиш два пъти на Витоша, то би трябвало да станеш обезателно „ проведен екскурзиант “. Навсякъде към тебе „ групи “, „ придвижвания “, „ културни организации “ и доста малко независими хора. Отделният субект се „ залепваше “ като че ли за други, образуваха се човешки конгломерати, всичко подсещаше на огромните молекули в химията.

Тия „ организационни форми “ произхождаха от XIX в., от едно друго положение на обществото – интелектуална беднотия на масите, липса на самодейност, неявяване на високи цели. Те се постановяваха в този момент на една човешка общественост, която живееше с доста по-висока проблематика и не търсеше към този момент избавление в кооперативното деяние, в известните банки, във фабианството и в армията на спасението.

Животът се архаизираше във всяко отношение, животът се педагогизираше.

Ако преди един век учителят в действителност е внасял в селото нови понятия и нови връзки, то през днешния ден не бе по този начин. Пресата бе налична всекиму, не съществуваше неначетеност. Човекът от селото и града получаваше задоволително информация. Много постоянно той към този момент даваше информация на даскала.

Сталинистите възвърнаха остарялата даскалска настойчивост. Един „ управлява “, споделя по какъв начин да се постъпи и другите го слушат. Този, който „ управлява “, не мисли самичък – това би било прекомерно самоуверено. Той отива при един по-голям „ батко “, който му споделя какво и по какъв начин.

В селото и в града всичко се управлява. На опитните български земеделци преподават обикновени сведения за сеитбените обороти (те са известни в българското село от 1844 година, от „ Любословие “ на Фотинов). На краставичарите продават краставици. „ Ръководят “ превоза, индустрията, заличаването на художествените занаяти и на овощарството, на отглеждането на животни и интензивното земеделие, което е неизбежно там, където има големи земи и малко население. Те „ управляват “ просветата, читалищата, даже любителските театрални и танцови групи („ самоинициатива! “, този малоумен неологизъм в никакъв случай няма да бъде простен на сталинистите!). Те „ управляват “ опазването на здравето, ветеринарното дело, учебните заведения, туризма, правораздаването, юристите. Не остава нито един дял от публичния живот, който да не е под сталинска команда.

Интелигентът е противоположен на тая система заради самата си природа. Как експертът да бъде командуван от неспециалист? Тогава унищожават интелигента. Поставят го при такива условия в лагера, че като се върне, първата му работа е да съобщи скъпата си библиотека за претопяване. Тогава се усмихват предостатъчно: „ И на тоя главата му увря “.

Така у нас бе унищожено едно голямо книжовно благосъстояние, трупано генерации – от началото на предишния век. Пострадалите, оглупели, крещяха: „ Тия книги ме доведоха до лагера, не желая да ги виждам! “

…В мен растеше паниката. Поради самата си конструкция българското общество подлежеше на лесна „ обработка “. Хванеш ли „ управленията “ на кооперациите и читалището, хванал си селото за мустаците. Не е належащо хората да бъдат „ печелени “ един по един. Те са се „ навървили “ в структурата. Тя е цялата в ръцете ти – маса, която би трябвало да бъде „ приобщена “. Типът на нашето развиване ни беше подготвил за злополуката. Уви!

Сталинистите нямаха теоретично виждане за нещата, нямаха просвета, нямаха социология. Но те бяха, сходно на американците, прагматици: „ Хванете живите сили, обичайните организации “ – беше техният девиз. Ала те нито знаеха какво „ хващат “, нито какво „ оглавяват “, какво реставрират от предишното и какво унищожават. Тяхната прагматика бе сляпа.

Затова аз по този начин имах по-скоро вътрешен глас. Не можех да споделя с никого наблюденията и опасенията си. Българинът не е привикнал да проучва и следи. Дългото му разбиране на културата от Европа го кара във всички случаи „ да учи “ (нов текст, нова просвета, нова теория!). Неговата просвета е единствено осведоменост – възприети от книгите неща. Той не може да тръгне от живота, от действителността и да сътвори на тази основа своя доктрина. Когато има потребност от доктрина, той „ пригодява “ някакво обучение към своята действителност.

Нещата у нас са такива. Реалността е локална, културата е непозната (вносна!). Така че на българина информация аз не можех да дам. И тогава, както и в този момент, не е задоволително да го информираш. Той желае също така да го убеждаваш, а след това даже да го „ кандърдисваш “ да се съгласи, че водата е мокра.

Между практиката и духа у нас е издигната стена. Ще рече, и да желаех, не можех да намеря реципрочност. И това бе още по-изгодно за сталинистите. Ние бяхме доста хора, само че всеки стоеше недосегаем (в това отношение) за другия и всеки трепереше за себе си, за живота си, за полезностите, за бъдещето в своята лична клетка.

Избрано от: „ Кладенецът на мълчанието “, Владимир Свинтила, изд. „ Изток-Запад “, 2009 година
Снимка: Владимир Георгиев Николов, Свинтила (1926 ~ 1998)