Творец, несговорчив, мечтател. Човек, за който по-важно е “моженето, отколкото

Творец, несговорлив, идеалист. Човек, за който по-важно е “моженето ”, в сравнение с “вярването ”. Писателят Константин Петков (1891 ~ 1952 г.) за присъщите черти на българина ~ пред читателите на “Философски обзор ”, 1930 година (със съкращения).

Характерни черти на българина

За мнозина Алековият бай Ганю е видът на българина. Известният и доста публикуван израз “българска работа ” удостоверява горното. Този израз постоянно се споделя при несимпатични прояви, били те на обособената персона, или на болшинството. В случая имаме несериозно, незадълбочено обобщаване - симптом, че сами добре не се познаваме, не си даваме сметка за живота и делото на българина. Като народ несъмнено сме освен това от недодялания, радостен и добросърдечен шмекер бай Ганю, веднага като сме съумели да се запазим през вековете на тъмното иго. Всъщност, кои са присъщите черти на българина? Е ли той един саморасъл вид и може ли да се прозре душата му? За изясняване характера на българина са правени проучвания от страна на някои наши писатели и учени. Техните проучвания, колкото и да са съществени, не изчерпват въпроса. Толкова е разнолика човешката душа, че всеки опит да се сложи в рамки остава безрезултатен и постоянно ще има място за нови наблюдения и проучвания.

Главният занаят на българина е земеделието. Животът му е текъл и тече в полето и в гората - в непрестанна битка със земята и стихиите. В подобен необятен кръг се е движил българинът и в тая битка се е калявал, създавал се е като темперамент. Първо, какво е отношението му към земята? Студена пръст ли е тя, или негова кърмачка? За нея той прахосва целия си живот, пести, с цел да купува ниви и ливади, бие се със съседите си и събратята си за нея, възпява я в песните си като единствена майка, като прегръдка, която в последния час ще го “приеме и разкапе ”. Той не счита гибелта за мрачен, заплашителен край, тя не е нищо друго, с изключение на зов из недрата на земята - тя го вика. На смъртното си легло той си мисли: - “земя ме е приискала ”, или “земя ме е позовала ”. За земята той се отделя от близки и родственици, усамотява се измежду равнините, излага се на асимилация от страна на другите народности и неведнъж умира в утоляване жаждата си за земя. За него тя е жива - сърди се, радва се. През време на суша той се оплаква от нея: “инат е, не се предава ” или “стиска зъби, като да не ме познава ”. Измъчен от неволи и тегла, на земята се моли, тя да го утеши. Тя е неразделната му спътница. Прави го мил, великодушен, като в същото време подклажда и пристрастеностите му. Толкова е привикнал със земята, че всяка друга работа е леност, мързел, лесна облага. “Само с почтен труд се печели самун ”. Той не умее и не желае да използува пазара; преобразяване на зърненото произвеждане в друго по-доходно е “търговска ” работа. Той отвръща очи от “леката облага ”, - в него се обяснява съзнанието, че той е неотлъчно обвързван със земята, и тя е, която има право да направлява мислите, волята му. Трудът е човешки дълг, посредством него той живее, радва се и скърби. По-важно е да се работи на равнищата, на лозето, в планината; само че каква облага ще донесе тая работа, това не е значимо. В съзнанието му производството не е основна цел, а такава е трудът: “Хлябът е най-сладък след работа ”, “Ако не работиш, нямаш право и да ядеш ”, “Работният човек е доста добър ”. Трудът е висша добродетелност: “Луда е, само че е хубава и на работа - работна ”, “Хвалиш го, че бил богат - видял ли си го на равнища или на лозе? ”, “Работата краси индивида, мързелът го грози ”.

Българинът работи, с цел да твори, само че не и с цел да печели. Творчеството се явява като основа на неговата предприемчивост, то го увлича, подхранва въображението му, изправя го против стихиите: “Бори се като фурия с берекета ”. Той не е елементарен човечец, счита се за буря, по тази причина не работи, не се мъчи, а се бори. Затова той отделя облагата от труда със земята. За облаги напуща бащин дом, отива във Влашко, на гурбет, по бейски чифлици, непознати стада пасе, на скеле отива, на чорбаджии аргатува. От своя парцел не се печели. За него нивите раждат берекета, хамбарите пращят: “Аз не съм гледал този добитък за тебе ”. “Ти си чудноват човек, по тази причина ли съм го изгледал от една педя, с цел да ти го продам ли? ”, “Как ти пресече мозъка, че ще ти продам равнищата? ” - Това е във всекидневния му живот. Тая му обич към труда намира единствена спънка в стихиите. Стихиите са положителни прислужници, само че страшни господари. Толкова е привикнал с тях, че ги е одухотворил. Изправя се против тях и води диалог. Слънцето, месечината, звездите, вятърът му са братя и сестри. Вярва в могъществото им, по тази причина им се доверява, и тук въображението му няма граници. Сваля слънцето от небето, качва го на кон, приспива го на равнищата, дами го - с една дума счита го като себе си.

Работата го прави умен, подсказва му и грижите за здравето. Мъжка мощ, яка снага, корава ръка, ето крайният резултат от битката му с земята: “Трудът е здраве и живот ”, “Почивката след работа е сладка ”, “Трудът на всичко надделява ”. Българинът вижда своето земно благополучие в огромната къща, в многочислената челяд, в ръцете, които държат ралото, мотиката и сърпа. Той гледа деца, не с цел да ги гали, а с цел да стигат работни ръце. Жени непълнолетен наследник, с цел да има помагачка в жътвата. Дори и забавите, веселбите нагласява по този начин, че хем да се забавляват, да се веселят, хем да работят. Такива са меджиите по оран, гроздобер и харман, попрелките и седенките.

Любовта на българина към труда подхранва и религиозното му възприятие. Религиозен ли е българинът? Преди всичко той е в множеството случаи суеверен, има вяра в предопределението. Щом е лице с лице със стихиите, които правят с него каквото си желаят, то не е чудно, че се демонстрира като суеверен: “Каквото е писано, това ще стане ”, или “Теглото е писано на челото на индивида ”. Един пита: “- ще отидем ли на следващия ден на работа? ”, различен дава отговор: “- в случай че е рекъл Бог, ще отидем ”. Не умува, не дири аргументите на несъгласията в живота. За него всичко си върви по един ред: “Бог дал, свети Илия взел ”. Какво има да се чуди на явни неща! Тъй е било, така ще бъде до края на света. Готви се за работа, само че и поглежда към небето, звездите, месечината, следи ветровете и по тях подрежда какво да прави. Вярва в силата на стихиите - те са и кротки, и луди, по тази причина не се опасява от тях. Ако това е така, то следва да отбележим, че и дума не може да става за чисто религиозно схващане у българина. Доброто, любовта към близък, основата на християнството, за него не са нищо друго, с изключение на човечност, нещо напълно нормално. Човещина е да нагостиш чужденец, да окажеш помощ на бедния, а да окажеш помощ в работата на съседа си, е дълг. Трябва да се оказва помощ на тоя, що обича да работи. Във всички тия прояви за него няма нещо изключително. А страхът от Бога у него е притъпен. Свикнал е на ударите на стихиите, претръпнал е, та не чувствува по този начин надълбоко боязън от прегрешенията: “Който не работи, той не бърка ”, “Греховете са драги до гробови праги ”. Грехът е човешка работа: “И светците са бъркали, отново се посветили ”. Така че не е нужно доста нещо, с цел да станеш светец, стига да си “малко нещо човек ”. Грехът престава да бъде грях, щом човек го прави във време на работа или когато е заставен да отбрани придобивките на своя труд. Този, който денонощно работи, с цел да свърти дом и парцел, има право да си разрешава всичко, което ще резервира за него и за челядта му тая благосъстоятелност - олицетворяваща креативния живот на неговата персона. Всичко това подготвя смесването на религиозното възприятие със суеверието. Прави му усещане свръхестественото, и пред него прекланя глава. Болестта иде от Бога, тя е тестване за човека; само че преди да се моли, търси цер от бабите, прибягва до баяния, заклинания и прочие, с една тирада: приканва стихиите на помощ. Има неприятни часове, отровни думи, нечисти очи, черни ветрове - те на всяка крачка дебнат индивида.

Вярата му е слаба и там, гдето я има, тя е моментна, нерешителен изблик на сърцето. Отдаден всецяло на творчество, навикнал самичък да се оправя с несгодите, за него по-важно е “моженето ”, в сравнение с “вярването ”. Слънцето може, вятърът, дъждът, градушката - също; това той вижда всеки ден, всеки час, а другото, което не се вижда, а е някъде надалеч в задоблачния свят, то може и да съществува, само че той не го чувствува директно. Мъчно е да се дефинира границата где почва суеверието и где свършва религиозността на българина. “Аз Бога мъчително имам вяра, та дявола ли ще имам вяра? ”, “Господ прави, дяволът се слави ”. Борбата сред положителното и злото той не чувствува надълбоко. Задоволява се единствено да означи, че тая битка съществува, само че не взима трагически тип. Не се задълбочава да дири корените на положителното и злото. Не му остава време, пребогато е унесен с полската си работа, прекалено много грижи му основават стихиите, та няма време за “празни работи ”. В своето възприятие българинът е първичен, недодялан и безмилостен. Той изкоренява трънката, с цел да не смучи соковете на равнищата, - тая му мярка към непотребното, към това, което се ражда, единствено с цел да пречи, се придвижва и в персоналните му връзки. Твърде доста обича клетвата - тя е за неприятния човек като копачката за тросъка, къпината, трънката. Това е свръхестествената му мощ: единствено когато кълне, той е нещо сходно на стихиите и по тази причина желае да им подражава в неприятното. Когато кълне, доста туктам се обръща към Бога: “Господ да те махне ”, а против тая клетва редица други: “Чума да те чумоса ”, “Змия да ти изпие очите ”, “Ветрушка да те отнесе ”, “Гърлица да те загърли ”, “Да те лъсне ”, “Да те гръмне ” и други

След освобождението на България в живота на българина се следи едно изоставяне на традициите, на обичаите. Всичко бърже се опростява, нагласява се съгласно външни внушения. Особено това проличава при обработването на земята. Старите способи на работа са изоставени - тракторите, вършачките бърже изместват ралата, диканите. Че това не е нужда, а е единствено едно разбиране на новото, удостоверява се от последствията в селското стопанство. Купуват се аграрни машини без оглед на потребностите, без положително изчисление, а единствено тъй като това е нещо ново и ще улесни при основаването на повече богатства креативната ръка на българина. Толкова се увлича в новото, че не си прави добре сметката, събитие, което ясно удостоверява, че той не е “капиталист ”, не знае законите на парите. Не преценява, не пресмята, увлича се от мислени облаги и купува машините, без личната му земя да е в положение да ги изплати, да ги амортизира. Върви по стъпките на новото и не знае къде да спре. В желанието си да разнообрази, да рационализира производството си, българинът не държи сметка за икономическите закони, даже не се оправя с опита си.

Същото нещо следим и в региона на просветата. Бърже се увлича, даже става маниак в убежденията си, без да държи сметка за изискванията, в които е подложен. Не се преценява с персоналните си ползи, не държи сметка за общежитието. И може би в тая прекомерна схватливост е и трагизмът на българския народ. Тя го тласка насам-нататък, прави го играчка на положителни и неприятни въздействия, откъсва го от здравия корен на вековните национални обичаи. Бащата е пастир, земледелец, еснаф, а синът става преподавател, доктор, юрист, инженер и така нататък Едно развиване, на пръв взор насърчително, само че в действителност неестествено: връзката сред традицията, опита на годините и новото липсва. Това основава нови форми на живота, нова душeвност у хората. В множеството случаи възприемчивостта е самостоятелна и се демонстрира в разнообразни направления. В своя примитивен труд българинът постоянно е бил самичък със фамилията си, насърчаван от щедростта на земята, по тази причина и в публичния живот се демонстрира самичък за себе си, стои самичък на трибуната. Оприличава обществеността на равнища и си мисли, че самичък, по свое схващане, ще може да оре и сее из нея. Законът за колективността не му е прочут, не се поддава на ограничавания и знае добре да пази и поддържа мненията си. Упоритостта му да поддържа до дъно своето, го прави в живота несговорлив.

Ако той е работлив и схватлив, елементарно е да се разбере, че е и несговорчив. Щом той построява своята философия върху труда и посредством него изяснява тайните в природата, следва, че и публичният живот се пречупва през ъгловатата призма на труда. Земята го е отчуждила от общежитието. Започва със задругата, свършва самичък, даже разграничен и от двадесетгодишния си женен наследник. Размяната на творби е толкоз незначителна, че не играе никаква роля при разширение на връзките сред обособените производители. Всичко нужно за фамилията е произвеждал самичък, по тази причина не е чувствувал огромна потребност от непозната помощ. Тая студенина го е тласнала в крайности - самоуверен е, настойчив е, а това му пречи да разбере, че ползите на обособената персона не могат в никой случай да станат център на едно публично придвижване. Представата му за “общото богатство ” е нереалност. Щом няма изгода за него и за децата му, то не е никакво богатство, а “нагласяват го за себе си ”. Но когато се увлече, упорствува до край, с цел да наложи своето. Не сполучи ли да се наложи, минава в друга прекаленост - става му зложелател. Много мъчно излиза от кръга на персоналния си интерес. Това възприятие обаче не е користно.

Националист ли е той? Чужденците ни считат за фанатизирани националисти. Това изказване не е до такава степен правилно, не дава отговор на действителността. Българинът обича своето: фамилията си, земята си, парцела си и то с фанатична обич. Но тая обич е егоистична, тя не хвърля своите светли и плодотворни лъчи по-надалече от тесния кръг на фамилията. В основата на национализма фактически лежи и любовта към своето, само че когато тая обич е първична - не отива по-далече от синорите на парцела и къщата - тя престава да бъде връзка сред обособените елементи на общото цяло. Националист, подобен, какъвто мнозина го считат, българинът не е. Той мъчително се поддава на дисциплинираност - недоверчив е: “Две риби се пекат на огъня, една на друга не си имат вяра ”, “И на татко си нямам доверие ”, “Ни се кара, ни се води ”.

Национализмът е до висша степен инстинкт за самосъхрана на целия народ - за бъдещето, за културата, за всичко. Той подтиква народите непременно да се запазят от претопяване, да не изоставят своя език, традициите си, вярата си. Тук връзката е сред всички - направлява ги с изключение на към земята и труда, само че и към увеличение и опазване на парцела и културата на нацията. Тая връзка повече визира вътрешния живот на българина, по тази причина, като човек на труда, той остава към нея съвсем апатичен. Предпочита да бъде самичък в гората, в полето, измежду неприятели, и да се излага на всевъзможни рискове, само че единствено едно да има: земя - ниви и добитък, в тях се включва цялата галактика. Да има шир за работната му ръка, а другото е за ония, “които нямат работа ”.

Чужденци мислят, че българинът е меланхоличен . При добиване на заключението си те несъмнено са имали пред очи тъжната ни национална ария. Българинът се задълбочава, вътрешно изживява насладите и скърбите си, не им дава външни прояви, само че това не значи, че той е отегчителен. В народната ни песен - единствения непорочен извор, в който изцяло се е отразила националната ни душа, меланхолията се среща доста туктам. Има тъга за умрелия, за погиналия, за хайдутина, по неизживяна или нещастна обич, само че не рядко има и екстаз от подвизите, комизъм, жлъчност, вътрешна мощ, но постоянно примирие, набелязва се един край, един излаз. Колкото и да е мощно възприятието, за преживяването му има единствено два пътя: или да почине, или да го изживее, да го не помни. Занасянето, непрекъснатата горест е нездравословна, безполезна, тя е срещу работата. Неутешим мъж, изгубил рано жена си, скита девет години и се връща при гроба на жена си: тя излиза от гроба да му желае амнистия, тъй като от неговите тъги земята не я разкапва. Навсякъде и във всичко - земята. Меланхолията рови предишното, посредством него се подхранва, само че отпуща ръцете, отмалява снагата, прави индивида безволен, отдалечава го от творчеството. Българинът е обвързван крепко с годишните времена, той всеки път е в напрежение, чака: жито, грозде, мляко, вълна, коприна, тютюн и други, а това приготвя и основава у него напълно различен, действителен свят. Пред него не се мяркат сенките на предишното, а вижда света на бъдещето, гдето персоналното благоденствие е най-чистата и най-красива фантазия. Той е повече идеалист, в сравнение с песимист: “Мирчо си чеир ореше и на слънце приказва ”. Тая фамилиарност със слънцето, звездите, месечината, така нагъсто срещана в песните, е едно доказателство, че той е идеалист. Пък и самата му работа: битка със земята и стихиите, му дава задоволително мотиви да се носи в един свят на фантазии и копнежи. В мелодията на националната ни ария има доста горест, монотонност, само че в тоновете постоянно се чувствува един блян да се излезе от тия рамки, носи се прикрит виталният боязън на душата, който постоянно се стреми да повлече всичко след себе си. А облиците в словесната ни ария са толкоз обилни и приключени, че всяка дума е на място и показва цялостния живот на българина. Във всеки ред се чувствува мярката, хармоничната линия на създателя, с просветление и жив характер той се впуща дълбоко, намира раната и незабавно бърза да се върне в другия, действителния свят - в живота. Тоя, който обича труда, обича и живота в неговата цялостна многоликост, по тази причина не може да бъде отегчителен. В никой случай неговата въздържаност и възприятието му за мярка не могат да бъдат потиснатост. Той има вяра в себе си, а тая религия е симптом на креативна сила, на мощно възприятие към живота: “Ако кажа болката си, ще изкажа срама си ”, “Добра мисъл е половина здраве ”.

Някои от читателите ще си кажат - в един случай българинът се демонстрира подобен, а в различен - инакъв, това не е ли несъгласие? В това несъгласие е и българската мистерия. Макар и да е прогресивен, той въпреки всичко си остава първичен, люшка се, движи се по земята и занапред ще има да се оформява като национално цяло. Ние, българите, сме като огнената маса на слънцето. Тепърва ще изстиваме и ще слагаме окови на инстинктите и на пристрастеностите.

В тия си бегли бележки аз не считам, че съм изчерпил всичко. Това не е допустимо. Исках единствено да споделя с читателите на “Философски обзор ” някои свои наблюдения.

1930 година

Картини на Златю Бояджиев