Българският народ е достоен да бъде почитан и хвален ╫ Монах ПАРТЕНИЙ
Светското име на създателя е Петър Агеев, а съгласно други сведения – Андреев. Роден е в гр. Яш, Молдавия към 1807 година, а е умрял през 1878 година в Троицко-Сергиевата лавра. Бил е еретик, само че по-късно минава към Православието. През 1839 година о. Партений отпътува за Света гора, където през 1841 година приема монашеството. В Русия се завърнал през 1856 година и бил ръкоположен за йеромонах. През 1857 година бил назначен за настоятел на Берлюковския монастир, а през 1858 година му била предоставена уредбата на Гуслицкия монастир. Отец Партений положил доста старания за възвръщане на разколниците към правата религия. За тази си активност той бил награден и назначен за свещеник на манастира. Монах Партений се показал и като публицист. Написал е доста книги, множеството от тях са с религиозна тема. Сред творбите му обаче има и един пътепис, който придобил огромна популярност и се ползувал с необикновен триумф: „ Сказание о странствии и путешествии по России, Молдавии, Турции и Святой земле “ (Т. 1-5. СПб., 1855). Особено огромен интерес за нас съставлява онази част от книгата, в която създателят разказва пътуването си през българските земи и персоналните си усещания от българите. Той се възхищава от хубостите на земята ни, с нескривана благосклонност написа за нашия безсънен, работлив и гостолюбив народ и с болежка приказва за робската реалност, която пречи на българите да заемат своето почтено място измежду останалите европейски нации.
…Истински Божи парадайс е тази страна – ражда доста самун и плодове, кипи от обилие и се напоява от река Дунав и по-малки рекички и поточета, които текат през планини и гори. Тук има доста риба и всевъзможни плодни дървета, градини и лозя, ниви, гори и ливади, всевъзможен добитък и доста пчели. Зима съвсем няма. Повечето дървета в горите са плодни, като круши, ябълки, вишни, череши, орехи, дренки и диви лози. Колкото страната е хубава и християните гостоприемни, толкоз безпаричен и опустошен е нейният народ. Рядко съм виждал такава бедност през моето странствуване.
За девет дни видяхме единствено три църкви, и то толкоз небогати, че и да ги опишеш не можеш. По външен тип не се разграничават от колибите. За всичко това е отговорна злата турска ръка. Вътре съвсем няма нито една рисувана икона, а единствено книжни, за иконостас не може да се приказва, а църковните одежди са от просто ленено платно. Във всяко село има по един-двама свещеници. Много от тях питахме за какво хората са толкоз небогати, щом страната е добра. Очите им постоянно се напълваха със сълзи и с тежки въздишки те ни разказваха: „ Наистина страната ни е добра и изобилна, само че са огромни греховете ни, та по тази причина Господ постоянно ни посещава и санкционира: от много време земите ни са погранични и по тази причина тук има чести войни – някога през 10, в миналото през 20 години. Едва се пооправим – добитък си развъдим, градините си подредим – и отново стартира война. Тогава, който може, бяга във Влахия, а в случай че турците заловят някого – отвеждат го със себе си във вътрешността и добитъка ни изяждат, и къщите ни изгарят, и градините ни опустошават. Свърши ли войната, който е останал жив, отново се връща в своя край, отново си вършим землянки към руините, отново сътворяваме стопанства. Сами съдете по кое време ще можем да се замогнем? И друга тъга имаме, по-силна от първата: след всяка война пламва чума, която към този момент и нас покосява. Тогава ние отново оставяме всичко и бягаме кой където може, крием се по планините и горите, боим се брат от брата и бягаме един от различен. И този яд Божи постоянно спохожда страната ни. И турците тук са доста раздразнени, зли са – като зверове, постоянно ни тормозят и разоряват: църквите ни постоянно палят, намерят ли сребро – прибират го, иконите ни унищожават и няма на кого да се оплачем. Пашата не ни приема, Цариград е надалеч, а ние сме разорени. Така поносим страдания и чакаме благосклонност от Бога да пристигна Русия при нас и да ни освободи от тежкото турско робство. “ Много ги съжалявахме, като слушахме всичко това.
…На другия ден към обяд влязохме в град Рущук. Християните ни поздравиха с добре пристигнали. Там се нахранихме и ни разписаха паспортите, а християните ни споделиха, че от Рущук до Светата гора Атонска дистанцията е 18 дни път, и ни описаха всички села. След. като излязохме от града, свърнахме наляво от Дунава към вътрешността на България и три дни пътувахме през планинска околност, обитаема с българи. Рано сутринта на четвъртия ден се приближихме към българската престолнина Търново, обаче не влязохме в нея, а като я отминахме, вървяхме все през български села. Те са огромни, сходни на градове, с по 2-3 хиляди къщи, построени от камък. Църквите са огромни, каменни, единствено че без кръстове и без куполи, а вътре са украсени с доста икони, свещници и кандила. Оградени са, за разлика от църквите край Дунава, с високи каменни огради, сходно на монастирите. И селата не са разорени, а хората са заможни, макар че живеят в плен на тежкото турско робство и са доста по-притеснени и обременени, в сравнение с гърците, тъй като гърците си имат отбрана в лицето на висшето духовенство: патриарха, митрополитите, архиепископите и епископите. А бедните българи страдат от гърците не по-малко, в сравнение с от тежкото турско робство. Архиереите-гърци не разрешават на българите в градовете нито да пеят, нито да четат молебствия, нито децата си да учат на славянски. В селата не обръщат внимание на архиереите, а пеят и четат на славянски от съветски книги. Българското произношение е по-близко до старославянското, в сравнение с великоруското.
Българският народ е заслужен да бъде уважаван и хвален. Той е гостолюбив и милосърден, доста е старателен към светата черква, обича хубостта на Божиите храмове и е толкоз ревнив към светите места – към Светата гора Атонска и към светия град Ерусалим, че превъзхожда всички останали християни – гърци, сирийци, грузинци, сърби, влaси, молдавци и даже русите. И измежду никой различен народ няма толкоз поклонници, колкото измежду българите, и никой различен не прави толкоз дарения, колкото българинът. Почти цялата Света гора Атонска се устоя от българите. Много почитат монашеското съсловие и смятат за благополучие да одобряват някой духовник в своя дом и от всички други нации най-вече българи стават монаси. Атонската гора е цялостна с българи и из България има доста мoнастири, които са цялостни с монаси-българи. Хубава страна е в действителност България и е благословен народът, който живее в нея. Българите са доста работливи и всичките им земи са обработени: земеделието, градинарството и даже производството на коприна тук процъфтяват. Българите са положителни търговци, общителни и приветливи, и са привързани към Русия, тъй като са от едно племе, с един език и идентични традиции. Много ги е сломило и обременило турското робство, само че в случай че този народ беше свободен – би бил още по-добър. В техните църкви не бият камбаните, в градовете даже не удрят клепалата, а храмовете им постоянно са цялостни с хора. Там се държат уважително, като монаси, а дами в църквите изобщо не се виждат. Тяхното място е на балкона, а в случай че няма балкон, те стоят пристойно зад решетката, издигната отляво на олтара. Този добър бит може да се следи и из цяла Гърция, от Константинопол до самия Ерусалим. Българските дами покриват главите си съгласно античния съветски бит.
Из „ Разказ за странствуването и пътешествието ми из Русия, Молдавия, Турция и Светата земя “, 1839 година, („ Сказание о странствии и путешествии по России, Молдавии, Турции и Святой земле “ (Т. 1-5. СПб., 1855).
* Схиигумен Парфений (1806-1878); pravoslavie.ru
