Проблемът не е в демокрацията, а в свободата ♥ Ваклуш ТОЛЕВ
Роден на 7 януари 1923 година в пловдивското село Поповица, Ваклуш Толев приключва Школата за запасни офицери. Учи право в Юридическия факултет на Софийския университет, в това време взе участие във Втората международна война. Изключен е от Университета през 1945 година по политически аргументи. Заради антикомунистическите си възгледите е съден от така наречен Народен съд.
Престоява 12 години в съвсем всички затвори в страната, в това число в лагера Белене – времена, в които написа лирика, драми, метафизичен есета и учи марксизмоленинизма… Именно в пандиза се ражда концепцията му, че страданието не съществува – то е развиване. Изненадва и с изказванието си, че няма зло – то е нееволюирало положително. След обща прошка на политическите пандизчии, през 1956 година излиза от Варненския затвор с прозвището, маркирано в досието му: „ безвъзвратен “.
По-късно приключва богословие в Духовната академия, София. Дипломира се за 18 месеца, преди да бъде изключен още веднъж по политически аргументи. Работи в Пловдивската митрополия като библиотекар, където във взаимоотношение с общинския отдел „ Култура “, основава първата иконна галерия.
След 10 ноември 1989 година Ваклуш Толев за малко се включва в политическия живот, само че се отхвърля да прави политическа кариера, отдавайки се напълно на преподавателска активност. През 1991 година е поканен да чете лекции по История на религиите в Пловдивския и Софийския университети, изнася лектории и обществени слова в научни и културни центрове в цялата страна. От 1993 година излиза авторското му списание „ Нур “. Автор е на трилогията „ История и доктрина на религиите “, книгата „ Седемте Лъча на еволюцията “, двутомника „ Духовните блага на България “ и др.
Той е създател на концепцията да се утвърди Ден и построи Дом-светилище на 13 поименни безсмъртни българи в националната ни история. „ Дом-светилището ще бъде българският обществен учебник на приложна отговорност и национална героизъм! ”, споделя Ваклуш Толев.
В всемирен проект негово е предлагането да се включи нова спомагателна уговорка в Хартата за правата на индивида – за права и на душата. С това да се отстрани използването на „ анатема “ (проклятие) в религиите и от социално-гражданските връзки да отпадне понятието „ зложелател “.
Идеите на Ваклуш Толев са освен проницателни тълкувания в региона на религиознанието, философията, историята, социологията и прочие, те са принос към бъдещето като визия за наличието на човечеството в Третото хилядолетие.
По случай 100-годишнината на Ваклуш Толев през месец януари беше направена премиерата на документалния филм „ Ваклуш “ на режисьора Николай Василев. Споделяме с вас фрагменти от изявленията, които не са съумели да бъдат включени във кино лентата.
(Ваклуш Толев; © Любомир Андреев)
~ Свободата не е вън от индивида, тя е вътре в индивида
Европа не можа да съзре какъв брой близки в концепциите си са Маркс и Моисей – „ класовата ненавист “ и „ око за око “. Маркс основава класовата битка, с цел да оправдае диктатурата на пролетариата, а Моисей ражда концепцията за грехопадението, с цел да оправдае теократичната страна.
***
Маркс споделя „ Пролетарии от вси страни, обединявайте се! “. Ако марксистите бяха споделили „ Гении от вси страни, обединявайте се! “, представете си каква просвета бихме могли да изковем! А те противоположното – пролетарии. Това е една оскъдица в мисленето.
***
От пролетария може да извършите това, което се назовава охлокрация, т.е. тълповластие. Един наш социолог преди време беше споделил доста смела мисъл, че няма класа пролетарий, има метод на живеене пролетарски. Когато един човек със своите лични ръце си вади прехраната, само че може да живее и има средствата да живее по този начин, както завистливо може да се каже, че живее буржоата – той е буржоа. Културата на метода на живеене е по-важна, в сравнение с получените средства. Защото, в края на краищата, аристократът, който няма пари, единствено с едно слово отново демонстрира, че е благородник. И когато извърви 10 крачки, той ги върви като благородник, а не като пролетарий.
***
Това, което движи света, това са постоянно единиците! Няма по-изумителна формула да кажете „ масите “ или „ национална мъдрост “. Народ като групово мислене не ражда мъдрости – повтаря това, което някой в пестеливостта за името си споделя една мъдрост, а те я вършат национална. Народът не може да ражда групова мъдрост. Както групово бебе не се ражда. Един обществен строй ражда групов жител с групово схващане, само че групово бебе – не, и групова мъдрост – не! Подражателството не може да ви подреди измежду хората, които трансформират. Тези, които подражават, повтарят, следват и, за злощастие, се втвърдяват. Така със епохи стоят непроменени.
***
Когато преди 9 септември 1944 година се правеха предизвестия примерно казано, че ще пристигна едно обществено злополучие от рода на това групово мислене и групово деяние, хората гледаха с известни подигравки. Не можеха да осъзнаят, че някой може да има предсещането за една обществена неволя, която несъмнено стана и историческа. А тя несъмнено се отрази и върху националната ни вътрешна същина. Да загубиш концепцията за страна, подучван от една теория, а когато тази теория е овластена, с цел да се запази с принуждение – тогава да признаваш страна... Това бяха страшни антитези в огромните философии, само че кой общественик ги осъзна?
***
Знаете ли кое е най-голямата засегнатост? Когато най-ниската просвета дава концепция за бъдещето. Така направи един комунизъм – най-неавторитетното, най-непрозрялото даваше път. Това не е засегнатост против това, което си отиде – не, то е просто знайност. И по този метод се намира формула за прощение с незнанието, на което би трябвало да се елементарни изстъплението, пречило на културата на една планета.
***
Трагедията на нашия народ е, че от бедния селяндур се направи дваж по-беден пролетарий. Пролетарият, като схващане и класово определение, е безимотност. В нас се получи нещо като хермафродит – пролетарият имаше по един двор и по една нивичка, по тази причина елементарно можеше да избяга от барикадата на пролетарското си достолепие. Тогава цялата идеология на пролетария като обществена наклонност и социалистическа страна остана незащитена. Затова нищо чудно, че на 10 ноември по този начин елементарно се одобриха нещата… Когато трябваше посредством фòрмата на пленуми да се реши ориста, пролетарият го нямаше – бяха водаческите персони. А до каква степен са водачески, това е проблем – приказваме за обществени пластове.
***
Вербуваха доста хора в пандизите. По-късно огромна част от тези вербувани, сякаш като потърпевши, ги инфилтрираха в другите демократични групи. Следователно едно разузнаване не се употребява единствено с краткотрайната услуга. Знаели са, че ще им трябват. Ще им трябват вън, тъй като излезлият от пандизите, от лагерите, минава за мъченик измежду обществото. Недоволният ще отиде да го потърси и ще му се довери…
Най-много съм признателен, че тези властници не помислиха в никакъв случай, не позволиха в съзнанието си, че могат да ме поканят за такава работа. Кое е било по-силното – мен ли нещо е съхранявало, или на тях им е дало просветление, че от тоя нищо няма да стане – не зная, само че сходна засегнатост не ми сервираха. Щеше да бъде за съзнанието ми, за целостта ми огромна засегнатост – да помислят, че мога да стана помощник. Това е нещо ужасно.
***
Мнозина се афишират за дисиденти. Повечето от тези, които ги оповестиха, в никакъв случай не са били дисиденти, те си бяха хора на службите за сигурност и техни прислужници. Когато ме попитаха преди време, аз споделих: „ Ние не сме дисиденти, ние сме оповестени за врагове “. Разликата е доста огромна.
Ние бяхме виновници, ние бяхме политически врагове. Нещо, което като теза не звучеше за мен обидно, само че беше липса на просветление в една теория, в която класата бе по-съществена от индивида. А аз приказвам, че индивидът е заветен, а не институцията. И страната, и църквата, и партията, и идеологиите са институции, на чиято последователност сме очевидци заради самата последователност на историята. Но индивидът е заветен и свещената персона е, която може да освети институцията.
Дисидентско придвижване си го направи Тодор Живков, и извика Митеран да ги благослови. То извърши една мъка над България, тъй като съобщи посредством моста си властта на същите, които не направиха никаква независимост, само че се лъжеха, че вършат най-малко народна власт.
***
Безбожието, класовата битка или класовото въставане като форма на възмездие и най-сетне революцията като опция за заемане на власт. Този триъгълник би трябвало да се знае. Безбожието, което разрешава на всекиго закононарушение, класовата битка като злоба и в края на краищата – революцията, в която да намериш опрощение, с цел да извършиш жестокости. Това беше идеологията на Българската комунистическа партия. Те откриха опрощение, че вършат гражданска война, с цел да извършат възмездие и жестокости, които нямат равни. Това е, което би трябвало да събудим в себе си, с цел да имаме идеология, която може да се опълчи. Защото за злощастие би трябвало да ви кажа, че и след 10-ти не излязохме с идеология. Направихме конгломерат без идеология. Направихме леви, десни, центристки – без идеология.
Никой не излезе с концепция в политиката, повтаряха народна власт, демокрация… А аз още на втората година написах една публикация – казусът не е в демокрацията, а в свободата. Но би трябвало да има светоглед в съзнанието на това, което прави политически живот. Свободата не е вън от индивида, тя е вътре в индивида. А както споделям: когато робът ви дава независимост, тя е в измеренията на робското му мислене! Каквото и да даде, то е в измерението на робското мислене.
Затова и незабавно след 10-ти ноември споделих: Изобличението на комунизма – като идеология, като строй и прочие е възмездието, което би трябвало да бъде обещано. Изобличение! Но никакъв случай възмездие!
Най-лесното за индивида е да се извини с остатъка, който е набрало съзнанието, наименуван минало и традиция. Казал съм, че традицията е палач! Това не значи, че я отхвърляме. Но човек би трябвало да има светоглед огромен, с цел да я надкрачи.
***
Отговорността – за личността е добродетел, за обществото е затворница, за страната е огледало! За обособената персона отговорността е пътният знак на добродетелта. За обществото обаче, в неговите разнообразни разслоения – съсловия, касти, партии, отговорността е затворница без право на прошка, когато идеологиите желаят да запретят пътя на концепциите. За страната отговорността е огромното огледало – тя е измерението за държавника, за водаческата персона, която би трябвало да изведе обществото в развиване. Водачеството е духовна сила, овладяна мисъл и приложна воля – победа над апетит, знамение и власт!
***
Коя е нещастието на нашето съвремие? Липсата на хрумвания, както и отстояването на идеологии, и то от пошли по-пошли, от смешни по-смешни. Има концепциалности, които са трагични, те са фанатизъм. Фанатизмът може да отстоява, само че не може да прави култури! А отстояването е одобряване на традицията с хилядолетия. Фанатизмът освен е унизителен, той е безчинство, което, несъмнено, вменява на индивида виновност. И тогава индивидът би трябвало да отиде да направи жертвоприноси.
* Из изявленията на Ваклуш Толев, селектирани за документалния филм „ Ваклуш “, реж. Николай Василев (2023 г.)
* Фотография на Ваклуш Толев; © Любомир Андреев
