През лятото на 1989 г. се разиграва един от най-мрачните

През лятото на 1989 година се разиграва един от най-мрачните и срамни епизоди в новата българска история. 4 години след насилствената промяна на имената им, към Турция поемат стотици хиляди българи от турски етнически генезис, прогонени от тоталитарния режим в родината ни. През септември същата година, една четвърт от територията на България остава полуобезлюдена. 

Споделяме думи на писателя и издател на Списание „ Либерален обзор “ Златко ЕНЕВ от романа му „ Реквием за никого “ и обявата „ Възродителният развой “ и клопките на паметта “.

„ Реквием за никого “ 

„ Има нещо атавистично… “, пишеше в дневника си репортерът на радио Свободна Европа, изпратен на българо-турската граница, с цел да интервюира стотиците хиляди бежанци, напускащи България в непоносимата горещина на това грубо, блудно лято… „ Има нещо атавистично, само че в същото време безпределно величаво, каращо кожата да потръпва, а очите – да се насълзяват, в придвижванията на големите човешки маси, последващи повика на свободата по същия метод, със същата инстинктивна неотстъпчивост и непоколебимо чувство за наложителност, за липса на различен избор, по който вършат това и гигантските стада в Серенгети. Вазов, преди 100 години, беше нарекъл това „ пиянството на един народ “. Днес същият този народ – или най-малко част от него, тъй като, каквото и да си мислят хората в България, за мен тези бежанци са тъкмо толкоз част от българския народ, колкото и ония, които ги прокуждат от родината им – през днешния ден същият този народ още веднъж е пийнал и още веднъж, също като преди 100 години, зарязва препоръките на здравия разсъдък, зарязва мисълта за благоденствие, сигурност и парцел и желае единствено едно. Едно-единствено нещо: независимост, независимост, независимост. Гео Милев, няколко десетилетия след Вазов, беше описал тези хора като „ шопи със сопи, с пръти, с копрали, с търнокопи, с вили, с брадви, с топори, с коси, и слънчогледи “. Днес това са турци – български турци! – със сандъци, с куфари, с денкове, с бохчи, с чанти, с вързопи, с раници, с детски чанти, с мрежи за покупки, най-после с голи ръце. Единствената разлика сред тях и хората, описвани от българските класици, е, че тези тук хора не желаят да се бият. Не желаят да убиват, не желаят да бъдат убивани. Може би това е по този начин, тъй като ония от другата страна на границата по някакъв метод въпреки всичко са съумели да ги убедят, че това парче земя, където са се раждали, живели и умирали предците им от най-малко пет-шест генерации обратно – а в действителност доста повече, – че това парче земя в действителност не е тяхна татковина. Че то е нещо, което те се пробват да откраднат, да завладеят мълчешком, да си го присвоят под носа на хората, оповестили себе си за притежатели на думата „ татковина “. Може би в действителност. А може би… може би те просто са по-благородни. По-малко кръвожадни. По-малко фанатични. Ние в никакъв случай няма да знаем цялостната истина. Остава ни само мрачният, изсъхнал писалищен глас на обстоятелствата: в продължение на единствено два месеца България беше напусната от повече от 300 000 бежанци – под носа на щастливо дремещата Европа, която даже не видя, че някъде там, в нейната външна страна, се прави първото всеобщо етническо пречистване в следвоенната история на континента. Дали това не е единствено предусещане за нещата, които бъдещето е подготвило за тази част от Европа?

Поклон пред тъгата ви, хора. И, в случай че можете, простете ни! Простете ни, простете ни, простете ни! “

Откъс от „ Реквием за никого “, Златко Енев, Изд. Екстаз, Берлин 2014 година

***

„ Възродителният развой “ и клопките на паметта (фрагмент)

„ Възродителният развой “ е исторически и културно свързан от цялата следосвобожденска българска история, той съставлява нейна печална кулминационна точка, неин неуместен разцвет. Това обаче напълно не значи, че в неговата поява има какъвто и да е миг на „ историческа нужда “ (едно от дълго време отхвърлено от модерната историография понятие). Че решението за него е взето от безусловно шепа хора наподобява факт, най-малко в случай че може да се съди по актуалното положение на архивните материали. Но че той би бил изцяло неосъществим без безспорната, въодушевена и най-после даже безрезервна поддръжка на „ необятните национални маси “ е нещо, без осъзнаването и признаването на което не може да се стигне до негово действително наказание и преправяне. „ Възродителният развой “ беше осъществен не от „ тях “, от някакви нереални „ комунисти “, а от нас – действителните, естествени, „ положителни “ българи, които не възроптаха нито за миг против тоталното премазване на съседите си, и даже го приветстваха с възторг.

„ Възродителният развой “ – това сме ние. Поне до момента в който отхвърляме да го осъдим като лично, а не нечие „ непознато “ дело.

Берлин, 3 юни 2017

Източник: