Равноправието на българката – две напред, една назад
Написани преди съвсем два века, тези думи към момента не са изгубили своята новост. Разбира се, през днешния ден българката е европейка, осъществена професионално и свободна в персоналния си избор, само че в това време получава по-ниско заплащане, носи непропорционално по-голяма отговорност за децата и семейството и е жертва на предубеждения и стандарти, които от дълго време би трябвало да останат в историята.
Тази дихотомия бележи целия път на битката на българките за пълноправие. От една страна, още от средата на ХІХ век разнообразни източници означават по-благоприятното публично и фамилно състояние на българките по отношение на прилежащите нации, от друга, даже бързото нахлуване на европейските полезности след Освобождението и изравняването на опциите за обучение и работа не довеждат до същинско тъждество сред двата пола. Изглежда като че ли българският мъж е податлив да признае дамата за равна единствено в случай че той самият е съумял и осъществен житейски и финансово. Във всички останали случаи българските дами са подчинявани, ограничавани и „ поставяни на мястото им “.
Първите по-задълбочени сведения за ситуацията на а дава Иван Хаджийски в „ Бит и психика на нашия народ “. В книгата му дамата е подчинена на мъжа в границите на една патриархална просвета, напълно ръководена от традициите. За отбелязване е, че това не значи цялостно беззаконие за нашите прабаби. Според разнообразни откриватели и задгранични пътешественици ситуацията на българката в селата в границите на Османската империя е по-благоприятно от това на другите балкански нации, девойките се омъжват по-късно от сръбкините или гъркините. Често при избора на брачен партньор се взема поради и желанието на момата. Напълно вероятни са бракове сред по-бедно момиче и чорбаджийски наследник, стига бъдещата брачна половинка да има главните качества на идеалната жена: да е добра стопанка, да е с мирен манталитет, да е в положително здраве и да няма телесни дефекти. Бракът по благосклонност не значи, че животът на дамата става по-лесен, тъкмо противоположното. Както се пее в песента:
Да знае мома, да знае,
да знае да се не дами:
женило е чернило,
чернило, мъжко теглило.
Особено тежко е ситуацията на дамата на село. Тя се грижи за дома – готви, чисти, пере, шие, плете и наред с това работи наедно с мъжа си на равнищата или лозето. Вечер, до момента в който мъжът си почива, дамата кърпи облекла, преде, тъче и приготвя чеиз за дъщерите си. Да не забравяме и раждането и развъждането на децата, което е напълно грижа на брачната половинка.
Затова пък свекървата в българското семейство има безспорна власт. Тя провежда живота на къщата, дефинира отговорностите на снахи, дъщери, внуци. Тя взема решението при задомяването на децата си, изключително на дъщерите си. Майката има цялостната власт за този избор и никой, даже мъжът ѝ, не може да се меси.
До средата на 30-те години на XIX в. се счита за срамно дамата да се образова. Баба Тонка Обретенова споделя, че посещава килийното учебно заведение единствено три дни, тъй като нейните приятелки ѝ се подиграват, че върви на учебно заведение. Първото светско девическо учебно заведение в България е намерено през 1841 година в град Плевен от учителката Анастасия Димитрова.
Пионерите на женското пълноправие в България в действителност са… мъже. През 40-те години на XIX в. се появява по този начин нареченият „ книжовен феминизъм “, чиито представители от страниците на вестниците молят за нуждата от смяна в ситуацията на българката. Любен Каравелов е един от видните покровители за правата на дамите. Константин Фотинов и Любен Каравелов декларират, че дамите са равни на мъжете, с идентични умствени качества и благоприятни условия. Д-р Петър Берон подкрепя финансово откриването и поддържането на женски учебни заведения в разнообразни български селища (Котел, Елена, Шумен, Сливен, Търново и др.).
До Освобождението единствената интелектуална специалност, налична за българските дами, е тази на учителката. Има данни за над 400 учителки, работили из разнообразни краища на българските земи. През Възраждането дамите учителки са към 10 % от общия брой учители. Независимо от квалификацията им заплащането им е към половината от това на мъж преподавател със същия ценз. Освен с учителска активност дамите се изявяват и като преводачки, авторки на публикации и образователни принадлежности.
Повече са опциите за възмезден труд за дамите в Османската империя, само че съвсем без изключения става въпрос за тежък и нископлатен труд. Жените се занимават със селско стопанство, слугинство, учителство, произвеждане на текстилни първични материали и платове, в фамилните предприятия. През XVIII век френският консул в Солун написа, че чифлиците всеобщо наемат жътварки в навечерието на събирането на реколтата. Друг френски странник загатва за девойки от Софийско, които на групи по 20–40 вървят да жънат в Пловдивско.
Съвсем друго е ситуацията в градовете, където дамите нерядко са изцяло равностойни сътрудници в работата на мъжете си. Никола Бацаров споделя, че до момента в който татко му пътува за дълги месеци, майка му ръководи гайтанджийския дюкян в Калофер, разпределя работата и даже подписва покупко-продажби. Михаил Маджаров написа за копривщенски фамилии, в които дамите напълно се занимават с индустриалната и комерсиалната активност, до момента в който мъжете пътуват, с цел да пласират стоката. Вдовиците също упражняват стопанска активност – Иван Вазов споделя за баба си Ана, млада вдовица с двама синове, която ръководи търговията и парцелите на брачна половинка си, до момента в който изучи огромния си наследник и му трансферира бизнеса. Запазени са сведения и за Марийка Петрова – собственичка на шаячна работилница, която работи дружно с бизнесмена Стефан Карагьозов, който изкупува продукцията ѝ. Мома Тотю Станчева пътува и търгува дружно със своя брачен партньор, необикновен за времето тандем освен по нашите земи.
Зараждането на текстилната промишленост в България е обвързвано с труда и напъните на дамите. В подбалканските селища (Карлово, Калофер, Сопот, Копривщица) дамите предат прежда за гайтани и чорапи, които продават на търговците. В Самоков, споделя Христо Семерджиев, се тъче в минимум 1000 къщи с минимум 2000 тъкачки, колкото са на процедура всички моми в града. За отбелязване е, че когато в Самоков се появява работилница с машини за предене на вълна, дамите от града се сплотяват и атакуват притежателя, като го заплашват, че ще счупят машините, с което го принуждават да закрие предприятието си. В Търново 450 девойки работят във фабриката за коприна на Стефан Карагьозов. Те поставят труд по 12 часа дневно при минимална отплата. Жени работят и в откритата през 1875 година фабрика на Иван Грозев край Карлово.
Работата против отплата е опция за оцеляване на дамите, само че заплащането на техния труд е ниско и вдовиците безусловно изнемогват. В биографията си Неделя Петкова споделя, че като вдовица с пет деца работи през седмицата „ прежда и шнур “, а събота и неделя бродира икони и все пак е принудена да продаде едно от децата си за осиновяване. Положението й се усъвършенства едвам когато става учителка.
Известно е името на първата жена зограф – Кина Калчова от Трявна. Тя се занимава с образопис, като продава на търговци творбите си и по този начин изхранва фамилията си. Жените вземат участие наедно с мъжете в освободителното придвижване. През XIX в. има данни за 50 дами воеводи на хайдушки чети. Жени стават куриери на писма от БРЦК до локалните комитети, прекарват оръжия, шпионират, леят патрони, шият флагове и униформи.
Дейността на дамите по българските земи се предизвиква и провежда от многочислените женски сдружения. Дори да не намират поддръжка от мъжете си, дамите сами се събират и намират метод да се поддържат стопански и морално. Първото женско сдружение е основано през 1857 година в гр. Лом и е наречено „ Добродетелно женско сдружение “. През 1866 година е основано женско сдружение в Стара Загора, а през 1869 година в Търново е учредена „ женска община “. Женските сдружения преди Освобождението доближават 61 на брой. Дейността им се развива в няколко направления и се резервира и през идващите десетилетия. От една страна, те се занимават най-вече с девическото обучение: подготовка на учебното заведение, набиране на учебници и книги, подкрепяне на небогати ученички, изпращане на надарени девойки да учат в чужбина. Второ, занимават се с благотворителна активност – оказват помощ на небогати фамилии, бежанци, раздават храна и облекла. Най-важната им активност е организирането на сбирки и сказки, на които дамите разискват своето състояние, вземат решения, провеждат разнообразни действия и популяризират изявления по женските проблеми.
Освобождението на България е обвързвано с голям стопански и нравствен напредък във всички области на живота, от който дамите са неразделна част. Не може да се каже, че това се случва с цялостното единодушие или подпомагане на мъжете. Свидетелство за това е един чудноват случай, за който споделя Симеон Радев в „ Строители на модерна България “. През 1884 година три русенки се явяват на изборите и декларират, че желаят да гласоподават. За страдание, историята не е запазила имената им. Оказва се, че в Търновската конституция не е категорично неразрешено дамите да гласоподават. Според член 86 на Търновската конституция (1879 г.) „ изборни права се дават на всички жители, навършили 21 години “. Изглежда българският мъж-законотворец даже не си е помислил, че и дамата може да се мисли с понятието „ жител “. Така или другояче русенките не са позволени до урните. В последна сметка съвсем половин век по-късно, на 15 януари 1938 година, е обещано право на дамите да гласоподават, само че единствено в случай че са омъжени, разведени или вдовици. Тези ограничавания отпадат през 1944 година.
Първите високообразовани българи и българки след Освобождението се връщат от чужбина и се пробват да наложат в родината си по-модерни, европейски обноски. В случая с дамите това несъмнено изисква немалка доза храброст и огромно самочувствие. Когато Екатерина Каравелова се връща в Русе след дипломирането си в Русия, жителите са скандализирани от нейните разходки на кон из града. Русенският вестникар Тодор Х. Станчев написа във в. „ Славянин “, че госпожицата „ насаждала разврат, като препуска с кон – набелена, начервена за общ сексапил на поданството, което негодувало “. В Русе живее и друга смела и забележителна за времето си жена – Райна Герова, щерка на индустриалеца Георги Геров, която също провокира упрека на патриархалното общество с язденето на кон, с стилните тоалети и разкрепостения си темперамент. Тя скандализира града, като се омъжва четири пъти.
Парадоксално, само че в случай че преди Освобождението прогресивните мъже на България застават в поддръжка на дамите, то в царска България се вижда противоположната наклонност. Видни общественици и интелектуалци като Стоян Михайловски, Асен Златарев, доктор Кръстьо Кръстев и други считат, че „ женската равноправност води към изкривяване на природата на дамите “. За благополучие, митингите им остават повече на доктрина и не стопират измененията в интерес на женското пълноправие.
През 1897 година е признат закон, изравняващ междинното обучение на момчетата и девойките по брой класове, и по този начин пътят към висшето обучение за дамите е отворен. През 1901 година дамите са позволени да се образоват във висшите учебни заведения (университети) на България, въпреки в началото единствено като слушателки.
През 1901 година се основава Български женски съюз (БЖС), който си слага за цел „ умствено и нравствено покачване на дамата и подобрението нейното състояние във всяко отношение “. БЖС издига искане за еднообразно обучение на мъжете и дамите, за допускане на дамите до висше обучение, за право на труд и политически права. БЖС издига концепцията за приемане на закон за фамилно право, където мъжете и дамите (съпрузи) да имат равни права и отговорности, като майката има равни права над децата си наедно със брачна половинка си. Благодарение на петиция на БЖС през 1905 година е признат закон за отбрана на женския и детския труд. През 1917 година е признат Закон за хигиената и сигурността на труда, който планува оптимален 10-часов работен ден за дамите и 8-часов работен ден за децата. Нощният труд за всички девойки и дами до 18 години е неразрешен.
Тези огромни крачки в интерес на еманципацията на дамите не трансформират обстоятелството, че по своето наличие образованието продължава да се разделя на „ женско “ и „ мъжко “ . В началното учебно заведение девойките и момчетата учат разнообразни предмети: вместо гимнастика да вземем за пример, девойките учат ръчна работа, тегел и кройка. За благополучие в България от много време на разпоредбите се гледа с известно неуважение. През 1896 година в Русе е въведено образование по гимнастика в Девическата гимназия „ Княгиня Евдокия “ вместо часовете по ръкоделие, както изисква законът. По същото време, още веднъж в Русе, се основава първото съвременно българско спортно сдружение „ Сокол “ (по късно „ Русенски левент “), в което се образуват и девически юначен групи. Броят на „ юнакините “ пораства непрестанно и през 1921 година има към този момент 480 участнички. Това е същински героизъм на фона на всеобщото разбиране, че физическото натоварване е нездравословно за дамата и пречи на нейните „ размножителни функционалности “.
През 1900 година 45% от мъжете в България са грамотни против едвам 14% от дамите. В идващите години тази разлика доста понижава и през 1946 година грамотните дами са 67,3%, а грамотните мъже – 83,9%. До 1946 година дамите с висше обучение доближават 21%, само че професионално съумяват да се осъществят едвам 16% от висшистките. Това е изцяло обяснимо, защото секторите, в които дамите могат да работят, са избрани от мъжете и заплащането е по-ниско. Учителките да вземем за пример получават с 10% по-ниски заплати от мъжете и в интервали на стопански разтърсвания са уволнявани, с цел да може мъжете да останат на работа. През 1894 година е признат нормативен акт, който не разрешава на омъжените учителки да упражняват специалността си. Адвокатките нямат право да работят в адвокатурата или да заемат съдийски позиции до 1944 година, те могат да работя единствено като спомагателен личен състав. На дамите е отказана и опцията за осъществяване на комерсиална активност без единодушието на съпрузите им.
Историята е запазила имената на надарени и сполучливи дами във всички сфери на живота в интервала сред Освобождението и 1944 година. Очевидно законодателството и мъжката доминация в публичния и политически живот не са съдействали за дамската кариера и триумф, тъй че това са дами, които са съумели основно с помощта на персоналните си старания и качества. Фактът, че са съумели да засенчат и изместят мъжете в обичайно „ мъжки “ специалности и занимания, е образец за идващите генерации.
През 1902 година измежду 546 лекари на държавна работа има единствено 22 дами. Те са първите дипломирани медички в страната. До 1944 година са непокътнати сведения за най-малко 10 лечебни заведения, ръководени от дами. Характерно е, че дамите действително ръководят личния състав на лечебните заведения и упражняват стопанска активност, развиват своите умения и познания в границите на огромен брой медицински случаи, утвърждават се в общественото пространство. Същевременно наложително болничното ръководство е взаимно със съпрузите им, лекарската работа се съвместява с развъждането на деца, непрекъснато са обект на рецензия и обструкции от сътрудници мъже, които не ги одобряват за действителна конкуренция.
Най-ранно основаната – през 1909-а, и просъществувала 33 години, е болничното заведение за вътрешни и хирургически заболявания на доктор Невяна Азманова-Ханчева (1875–1956) в Стара Загора. Завършила в Нанси, тя практикува от 1900 година и специализира гинекология в Париж. Документите демонстрират, че еднолично управлява екип от двама непрекъснати и шестима приходящи лекари, координира дейностите си с окръжния доктор и санитарната станция, занимава се със стопанисването на три здания. В работата си доктор Азманова е подпомагана от своя брачен партньор, интерниста доктор Ханчев.
Д-р Съба Хаджиасенова-Костова също учи в Нанси, приключва в Женева, а след завръщането си в Стара Загора се омъжва за военния хирург доктор Марко Костов. Има санаториум в града и Лечебен дом в София, които тя управлява, само че се водят фамилна благосъстоятелност.
По сходен метод са и нещата в изкуството. В първите две десетилетия на ХХ век има единствено две професионално утвърдили се художнички в България– Елисавета Консулова-Вазова и Елена Карамихайлова. Те единствени вземат участие в първите художествени сдружения и изложения. Трябва да се означи, че професионалната им активност е мощно обвързвана със фамилния им живот. Елисавета е омъжена за огромната си обич – Борис Вазов – и е подкрепяна в заниманията си от свекърва си баба Съба. Елена Карамихайлова не основава семейство и това й разрешава релативно по-голяма персонална и креативна независимост. Елисавета е отпред на протеста на студентките в Държавното рисувално учебно заведение, на които не се позволява да рисуват голо тяло от натура – митингът им води до събаряне на тази възбрана. През 1920/1921 година от 238 студенти в учебното заведение 92 са дами. Въпреки този значителен брой дами художнички, за интервал от 20 години единствено два пъти дами печелят стипендии за образование по изобразяване в чужбина. През 1924 година във връзка спечелилата подобен конкурс Невена Ганчева има кавги в пресата, като главният мотив е точно полът на победителката. В Художествената академия дълго време има една-единствена жена учител – Райна Руменова.
Първите български архитектки при започване на предишния век учат в европейски университети, също като сътрудниците си мъже. Най-изявените измежду тях следват в Германия – Виктория Ангелова-Винарова в Дрезден, Мария-Луиза Досева-Георгиева в Дармщат, Мара Захариева в Мюнхен. В България през 20-те и 30-те години се строи главно на планов принцип и постоянно дамите са част от по-големи колективи дружно със свои сътрудници мъже, най-вероятно тъй като по този начин присъединяване им е по-приемливо за възложителите. Това се удостоверява и от обстоятелството, че когато през 1926 година Виктория Ангелова-Винарова печели състезанието за Дом на правника в София, вложителят взема решение, че не може да повери плана на жена, и го дава на двама нейни сътрудници мъже. През 1928 година архитектите Варакаджиева, Абрашев и Атанасов печелят първо място в състезанието за евтини работен жилища към Военната фабрика в Казанлък. Същото име на арх. Варакарджиева, само че дружно с сътрудниците й Скорцев и Цветков, се среща и в екипа, спечелил състезанието за Телеграфо-пощенската станция в Бургас през 30-те години на предишния век. Приносът й е маркиран и в доста други планове за промишлени здания из страната – като касапница в Хасково, халите в Пловдив и Стара Загора. Виктория Ангелова проектира няколко здания за Александровска болница, измежду тях Психиатричната клиника и Втора хирургия. В края на 30-те и началото на 40-те години Виктория Ангелова-Винарова към този момент строи по планове с напълно женски колектив в съавторство с Мара Захариева – техни са павилионът за общински чиновници към санаториума за гръдоболни в Искрец и комплексът за туберкулозно заболели в Радунци, най-големият от този тип на Балканите. В работата си архитектките от близко наблюдават протичащото се в Европа, като интензивно поддържат контакти с сътрудници зад граница по всевъзможен метод – Мария Сапарева дълги години си кореспондира с професор Тони Гарние в Лион, колежките й пътуват частно или вземат участие в интернационалните конгреси.
Много забавен е въпросът за присъединяване на дамите в политиката. Както стана ясно, за българския мъж-държавник е немислимо дамата да взе участие в публичните каузи като жител, само че това не значи, че политиците на царска България не са повлияни от дамите си. Нещо повече – въобще не е изключение родните депутати, министри и министър председатели да имат за съпруги дами с положително обучение и осведоменост, които ги вършат благонадежден консултант, и да се окаже, че брачната половинка е сериозен фактор в политическите решения на мъжа си.
Има още...
Тази дихотомия бележи целия път на битката на българките за пълноправие. От една страна, още от средата на ХІХ век разнообразни източници означават по-благоприятното публично и фамилно състояние на българките по отношение на прилежащите нации, от друга, даже бързото нахлуване на европейските полезности след Освобождението и изравняването на опциите за обучение и работа не довеждат до същинско тъждество сред двата пола. Изглежда като че ли българският мъж е податлив да признае дамата за равна единствено в случай че той самият е съумял и осъществен житейски и финансово. Във всички останали случаи българските дами са подчинявани, ограничавани и „ поставяни на мястото им “.
Първите по-задълбочени сведения за ситуацията на а дава Иван Хаджийски в „ Бит и психика на нашия народ “. В книгата му дамата е подчинена на мъжа в границите на една патриархална просвета, напълно ръководена от традициите. За отбелязване е, че това не значи цялостно беззаконие за нашите прабаби. Според разнообразни откриватели и задгранични пътешественици ситуацията на българката в селата в границите на Османската империя е по-благоприятно от това на другите балкански нации, девойките се омъжват по-късно от сръбкините или гъркините. Често при избора на брачен партньор се взема поради и желанието на момата. Напълно вероятни са бракове сред по-бедно момиче и чорбаджийски наследник, стига бъдещата брачна половинка да има главните качества на идеалната жена: да е добра стопанка, да е с мирен манталитет, да е в положително здраве и да няма телесни дефекти. Бракът по благосклонност не значи, че животът на дамата става по-лесен, тъкмо противоположното. Както се пее в песента:
Да знае мома, да знае,
да знае да се не дами:
женило е чернило,
чернило, мъжко теглило.
Особено тежко е ситуацията на дамата на село. Тя се грижи за дома – готви, чисти, пере, шие, плете и наред с това работи наедно с мъжа си на равнищата или лозето. Вечер, до момента в който мъжът си почива, дамата кърпи облекла, преде, тъче и приготвя чеиз за дъщерите си. Да не забравяме и раждането и развъждането на децата, което е напълно грижа на брачната половинка.
Затова пък свекървата в българското семейство има безспорна власт. Тя провежда живота на къщата, дефинира отговорностите на снахи, дъщери, внуци. Тя взема решението при задомяването на децата си, изключително на дъщерите си. Майката има цялостната власт за този избор и никой, даже мъжът ѝ, не може да се меси.
До средата на 30-те години на XIX в. се счита за срамно дамата да се образова. Баба Тонка Обретенова споделя, че посещава килийното учебно заведение единствено три дни, тъй като нейните приятелки ѝ се подиграват, че върви на учебно заведение. Първото светско девическо учебно заведение в България е намерено през 1841 година в град Плевен от учителката Анастасия Димитрова.
Пионерите на женското пълноправие в България в действителност са… мъже. През 40-те години на XIX в. се появява по този начин нареченият „ книжовен феминизъм “, чиито представители от страниците на вестниците молят за нуждата от смяна в ситуацията на българката. Любен Каравелов е един от видните покровители за правата на дамите. Константин Фотинов и Любен Каравелов декларират, че дамите са равни на мъжете, с идентични умствени качества и благоприятни условия. Д-р Петър Берон подкрепя финансово откриването и поддържането на женски учебни заведения в разнообразни български селища (Котел, Елена, Шумен, Сливен, Търново и др.).
До Освобождението единствената интелектуална специалност, налична за българските дами, е тази на учителката. Има данни за над 400 учителки, работили из разнообразни краища на българските земи. През Възраждането дамите учителки са към 10 % от общия брой учители. Независимо от квалификацията им заплащането им е към половината от това на мъж преподавател със същия ценз. Освен с учителска активност дамите се изявяват и като преводачки, авторки на публикации и образователни принадлежности.
Повече са опциите за възмезден труд за дамите в Османската империя, само че съвсем без изключения става въпрос за тежък и нископлатен труд. Жените се занимават със селско стопанство, слугинство, учителство, произвеждане на текстилни първични материали и платове, в фамилните предприятия. През XVIII век френският консул в Солун написа, че чифлиците всеобщо наемат жътварки в навечерието на събирането на реколтата. Друг френски странник загатва за девойки от Софийско, които на групи по 20–40 вървят да жънат в Пловдивско.
Съвсем друго е ситуацията в градовете, където дамите нерядко са изцяло равностойни сътрудници в работата на мъжете си. Никола Бацаров споделя, че до момента в който татко му пътува за дълги месеци, майка му ръководи гайтанджийския дюкян в Калофер, разпределя работата и даже подписва покупко-продажби. Михаил Маджаров написа за копривщенски фамилии, в които дамите напълно се занимават с индустриалната и комерсиалната активност, до момента в който мъжете пътуват, с цел да пласират стоката. Вдовиците също упражняват стопанска активност – Иван Вазов споделя за баба си Ана, млада вдовица с двама синове, която ръководи търговията и парцелите на брачна половинка си, до момента в който изучи огромния си наследник и му трансферира бизнеса. Запазени са сведения и за Марийка Петрова – собственичка на шаячна работилница, която работи дружно с бизнесмена Стефан Карагьозов, който изкупува продукцията ѝ. Мома Тотю Станчева пътува и търгува дружно със своя брачен партньор, необикновен за времето тандем освен по нашите земи.
Зараждането на текстилната промишленост в България е обвързвано с труда и напъните на дамите. В подбалканските селища (Карлово, Калофер, Сопот, Копривщица) дамите предат прежда за гайтани и чорапи, които продават на търговците. В Самоков, споделя Христо Семерджиев, се тъче в минимум 1000 къщи с минимум 2000 тъкачки, колкото са на процедура всички моми в града. За отбелязване е, че когато в Самоков се появява работилница с машини за предене на вълна, дамите от града се сплотяват и атакуват притежателя, като го заплашват, че ще счупят машините, с което го принуждават да закрие предприятието си. В Търново 450 девойки работят във фабриката за коприна на Стефан Карагьозов. Те поставят труд по 12 часа дневно при минимална отплата. Жени работят и в откритата през 1875 година фабрика на Иван Грозев край Карлово.
Работата против отплата е опция за оцеляване на дамите, само че заплащането на техния труд е ниско и вдовиците безусловно изнемогват. В биографията си Неделя Петкова споделя, че като вдовица с пет деца работи през седмицата „ прежда и шнур “, а събота и неделя бродира икони и все пак е принудена да продаде едно от децата си за осиновяване. Положението й се усъвършенства едвам когато става учителка.
Известно е името на първата жена зограф – Кина Калчова от Трявна. Тя се занимава с образопис, като продава на търговци творбите си и по този начин изхранва фамилията си. Жените вземат участие наедно с мъжете в освободителното придвижване. През XIX в. има данни за 50 дами воеводи на хайдушки чети. Жени стават куриери на писма от БРЦК до локалните комитети, прекарват оръжия, шпионират, леят патрони, шият флагове и униформи.
Дейността на дамите по българските земи се предизвиква и провежда от многочислените женски сдружения. Дори да не намират поддръжка от мъжете си, дамите сами се събират и намират метод да се поддържат стопански и морално. Първото женско сдружение е основано през 1857 година в гр. Лом и е наречено „ Добродетелно женско сдружение “. През 1866 година е основано женско сдружение в Стара Загора, а през 1869 година в Търново е учредена „ женска община “. Женските сдружения преди Освобождението доближават 61 на брой. Дейността им се развива в няколко направления и се резервира и през идващите десетилетия. От една страна, те се занимават най-вече с девическото обучение: подготовка на учебното заведение, набиране на учебници и книги, подкрепяне на небогати ученички, изпращане на надарени девойки да учат в чужбина. Второ, занимават се с благотворителна активност – оказват помощ на небогати фамилии, бежанци, раздават храна и облекла. Най-важната им активност е организирането на сбирки и сказки, на които дамите разискват своето състояние, вземат решения, провеждат разнообразни действия и популяризират изявления по женските проблеми.
Освобождението на България е обвързвано с голям стопански и нравствен напредък във всички области на живота, от който дамите са неразделна част. Не може да се каже, че това се случва с цялостното единодушие или подпомагане на мъжете. Свидетелство за това е един чудноват случай, за който споделя Симеон Радев в „ Строители на модерна България “. През 1884 година три русенки се явяват на изборите и декларират, че желаят да гласоподават. За страдание, историята не е запазила имената им. Оказва се, че в Търновската конституция не е категорично неразрешено дамите да гласоподават. Според член 86 на Търновската конституция (1879 г.) „ изборни права се дават на всички жители, навършили 21 години “. Изглежда българският мъж-законотворец даже не си е помислил, че и дамата може да се мисли с понятието „ жител “. Така или другояче русенките не са позволени до урните. В последна сметка съвсем половин век по-късно, на 15 януари 1938 година, е обещано право на дамите да гласоподават, само че единствено в случай че са омъжени, разведени или вдовици. Тези ограничавания отпадат през 1944 година.
Първите високообразовани българи и българки след Освобождението се връщат от чужбина и се пробват да наложат в родината си по-модерни, европейски обноски. В случая с дамите това несъмнено изисква немалка доза храброст и огромно самочувствие. Когато Екатерина Каравелова се връща в Русе след дипломирането си в Русия, жителите са скандализирани от нейните разходки на кон из града. Русенският вестникар Тодор Х. Станчев написа във в. „ Славянин “, че госпожицата „ насаждала разврат, като препуска с кон – набелена, начервена за общ сексапил на поданството, което негодувало “. В Русе живее и друга смела и забележителна за времето си жена – Райна Герова, щерка на индустриалеца Георги Геров, която също провокира упрека на патриархалното общество с язденето на кон, с стилните тоалети и разкрепостения си темперамент. Тя скандализира града, като се омъжва четири пъти.
Парадоксално, само че в случай че преди Освобождението прогресивните мъже на България застават в поддръжка на дамите, то в царска България се вижда противоположната наклонност. Видни общественици и интелектуалци като Стоян Михайловски, Асен Златарев, доктор Кръстьо Кръстев и други считат, че „ женската равноправност води към изкривяване на природата на дамите “. За благополучие, митингите им остават повече на доктрина и не стопират измененията в интерес на женското пълноправие.
През 1897 година е признат закон, изравняващ междинното обучение на момчетата и девойките по брой класове, и по този начин пътят към висшето обучение за дамите е отворен. През 1901 година дамите са позволени да се образоват във висшите учебни заведения (университети) на България, въпреки в началото единствено като слушателки.
През 1901 година се основава Български женски съюз (БЖС), който си слага за цел „ умствено и нравствено покачване на дамата и подобрението нейното състояние във всяко отношение “. БЖС издига искане за еднообразно обучение на мъжете и дамите, за допускане на дамите до висше обучение, за право на труд и политически права. БЖС издига концепцията за приемане на закон за фамилно право, където мъжете и дамите (съпрузи) да имат равни права и отговорности, като майката има равни права над децата си наедно със брачна половинка си. Благодарение на петиция на БЖС през 1905 година е признат закон за отбрана на женския и детския труд. През 1917 година е признат Закон за хигиената и сигурността на труда, който планува оптимален 10-часов работен ден за дамите и 8-часов работен ден за децата. Нощният труд за всички девойки и дами до 18 години е неразрешен.
Тези огромни крачки в интерес на еманципацията на дамите не трансформират обстоятелството, че по своето наличие образованието продължава да се разделя на „ женско “ и „ мъжко “ . В началното учебно заведение девойките и момчетата учат разнообразни предмети: вместо гимнастика да вземем за пример, девойките учат ръчна работа, тегел и кройка. За благополучие в България от много време на разпоредбите се гледа с известно неуважение. През 1896 година в Русе е въведено образование по гимнастика в Девическата гимназия „ Княгиня Евдокия “ вместо часовете по ръкоделие, както изисква законът. По същото време, още веднъж в Русе, се основава първото съвременно българско спортно сдружение „ Сокол “ (по късно „ Русенски левент “), в което се образуват и девически юначен групи. Броят на „ юнакините “ пораства непрестанно и през 1921 година има към този момент 480 участнички. Това е същински героизъм на фона на всеобщото разбиране, че физическото натоварване е нездравословно за дамата и пречи на нейните „ размножителни функционалности “.
През 1900 година 45% от мъжете в България са грамотни против едвам 14% от дамите. В идващите години тази разлика доста понижава и през 1946 година грамотните дами са 67,3%, а грамотните мъже – 83,9%. До 1946 година дамите с висше обучение доближават 21%, само че професионално съумяват да се осъществят едвам 16% от висшистките. Това е изцяло обяснимо, защото секторите, в които дамите могат да работят, са избрани от мъжете и заплащането е по-ниско. Учителките да вземем за пример получават с 10% по-ниски заплати от мъжете и в интервали на стопански разтърсвания са уволнявани, с цел да може мъжете да останат на работа. През 1894 година е признат нормативен акт, който не разрешава на омъжените учителки да упражняват специалността си. Адвокатките нямат право да работят в адвокатурата или да заемат съдийски позиции до 1944 година, те могат да работя единствено като спомагателен личен състав. На дамите е отказана и опцията за осъществяване на комерсиална активност без единодушието на съпрузите им.
Историята е запазила имената на надарени и сполучливи дами във всички сфери на живота в интервала сред Освобождението и 1944 година. Очевидно законодателството и мъжката доминация в публичния и политически живот не са съдействали за дамската кариера и триумф, тъй че това са дами, които са съумели основно с помощта на персоналните си старания и качества. Фактът, че са съумели да засенчат и изместят мъжете в обичайно „ мъжки “ специалности и занимания, е образец за идващите генерации.
През 1902 година измежду 546 лекари на държавна работа има единствено 22 дами. Те са първите дипломирани медички в страната. До 1944 година са непокътнати сведения за най-малко 10 лечебни заведения, ръководени от дами. Характерно е, че дамите действително ръководят личния състав на лечебните заведения и упражняват стопанска активност, развиват своите умения и познания в границите на огромен брой медицински случаи, утвърждават се в общественото пространство. Същевременно наложително болничното ръководство е взаимно със съпрузите им, лекарската работа се съвместява с развъждането на деца, непрекъснато са обект на рецензия и обструкции от сътрудници мъже, които не ги одобряват за действителна конкуренция.
Най-ранно основаната – през 1909-а, и просъществувала 33 години, е болничното заведение за вътрешни и хирургически заболявания на доктор Невяна Азманова-Ханчева (1875–1956) в Стара Загора. Завършила в Нанси, тя практикува от 1900 година и специализира гинекология в Париж. Документите демонстрират, че еднолично управлява екип от двама непрекъснати и шестима приходящи лекари, координира дейностите си с окръжния доктор и санитарната станция, занимава се със стопанисването на три здания. В работата си доктор Азманова е подпомагана от своя брачен партньор, интерниста доктор Ханчев.
Д-р Съба Хаджиасенова-Костова също учи в Нанси, приключва в Женева, а след завръщането си в Стара Загора се омъжва за военния хирург доктор Марко Костов. Има санаториум в града и Лечебен дом в София, които тя управлява, само че се водят фамилна благосъстоятелност.
По сходен метод са и нещата в изкуството. В първите две десетилетия на ХХ век има единствено две професионално утвърдили се художнички в България– Елисавета Консулова-Вазова и Елена Карамихайлова. Те единствени вземат участие в първите художествени сдружения и изложения. Трябва да се означи, че професионалната им активност е мощно обвързвана със фамилния им живот. Елисавета е омъжена за огромната си обич – Борис Вазов – и е подкрепяна в заниманията си от свекърва си баба Съба. Елена Карамихайлова не основава семейство и това й разрешава релативно по-голяма персонална и креативна независимост. Елисавета е отпред на протеста на студентките в Държавното рисувално учебно заведение, на които не се позволява да рисуват голо тяло от натура – митингът им води до събаряне на тази възбрана. През 1920/1921 година от 238 студенти в учебното заведение 92 са дами. Въпреки този значителен брой дами художнички, за интервал от 20 години единствено два пъти дами печелят стипендии за образование по изобразяване в чужбина. През 1924 година във връзка спечелилата подобен конкурс Невена Ганчева има кавги в пресата, като главният мотив е точно полът на победителката. В Художествената академия дълго време има една-единствена жена учител – Райна Руменова.
Първите български архитектки при започване на предишния век учат в европейски университети, също като сътрудниците си мъже. Най-изявените измежду тях следват в Германия – Виктория Ангелова-Винарова в Дрезден, Мария-Луиза Досева-Георгиева в Дармщат, Мара Захариева в Мюнхен. В България през 20-те и 30-те години се строи главно на планов принцип и постоянно дамите са част от по-големи колективи дружно със свои сътрудници мъже, най-вероятно тъй като по този начин присъединяване им е по-приемливо за възложителите. Това се удостоверява и от обстоятелството, че когато през 1926 година Виктория Ангелова-Винарова печели състезанието за Дом на правника в София, вложителят взема решение, че не може да повери плана на жена, и го дава на двама нейни сътрудници мъже. През 1928 година архитектите Варакаджиева, Абрашев и Атанасов печелят първо място в състезанието за евтини работен жилища към Военната фабрика в Казанлък. Същото име на арх. Варакарджиева, само че дружно с сътрудниците й Скорцев и Цветков, се среща и в екипа, спечелил състезанието за Телеграфо-пощенската станция в Бургас през 30-те години на предишния век. Приносът й е маркиран и в доста други планове за промишлени здания из страната – като касапница в Хасково, халите в Пловдив и Стара Загора. Виктория Ангелова проектира няколко здания за Александровска болница, измежду тях Психиатричната клиника и Втора хирургия. В края на 30-те и началото на 40-те години Виктория Ангелова-Винарова към този момент строи по планове с напълно женски колектив в съавторство с Мара Захариева – техни са павилионът за общински чиновници към санаториума за гръдоболни в Искрец и комплексът за туберкулозно заболели в Радунци, най-големият от този тип на Балканите. В работата си архитектките от близко наблюдават протичащото се в Европа, като интензивно поддържат контакти с сътрудници зад граница по всевъзможен метод – Мария Сапарева дълги години си кореспондира с професор Тони Гарние в Лион, колежките й пътуват частно или вземат участие в интернационалните конгреси.
Много забавен е въпросът за присъединяване на дамите в политиката. Както стана ясно, за българския мъж-държавник е немислимо дамата да взе участие в публичните каузи като жител, само че това не значи, че политиците на царска България не са повлияни от дамите си. Нещо повече – въобще не е изключение родните депутати, министри и министър председатели да имат за съпруги дами с положително обучение и осведоменост, които ги вършат благонадежден консултант, и да се окаже, че брачната половинка е сериозен фактор в политическите решения на мъжа си.
Има още...
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ