- Нали разбираш колко е заразно – каза й по

- Нали разбираш какъв брой е заразно – сподели й по телефона Борис. – Няма да пристигам. От време на време ще ти оставям медикаменти и храна пред вратата.

Струваше й се, че главата й е цялостна с киселина. Болката беше гъста, плътна, във всяка кост, в ноктите, в кожата, в очите.

- Ще плъзгаш парите под вратата – добави Борис. – Отдавна съм в неплатен отпуск, нали разбираш.

Той взимаше наеми от три гарсониери и гараж.

- Боли ме над челото – сподели Ния.

- Всички ги боли – изясни той. – Трябват ми пари за градския превоз. Ще се прибера, когато ти мине.

- Ако ми мине – въздъхна Ния. Думите, камъни, които се разтваряха в киселината на главата й, причиняваха световъртеж.

- Пъхни под вратата 50 лв..

Живееха дружно, откогато бе дал жилището си чартърен.

- Добре, че бях надалеч, когато се болести – заключи Борис.

- Температурата ми е 38.8 – обърна се тя към заключената врата.

Гласът му стигна до нея приглушен - червейче, изгризало с твърдоглав труд дървесината.

- Болестта е такава. Не гледаш ли телевизия? А пари за новия антибиотик?

Ния съумя да се изправи, само че политна напред, а може би обратно. Запълзя на четири крайници. Успя да пъхне банкнотите под външната врата на жилището. Може би се изправи, а може би се добра до леглото с търкаляне.

Интересно, мислеше си тя, дали болката в тила може да се назова мислене. Много забавно. Представи си, че всяка клетка в разкапания й организъм е независима единица и работи като обособен човек. Не й е удобно и стартира протест. Клетките са като хората - някои са началници, други – гребци на робска галера. Каторга. Най-високопоставени са тези в мозъка и мачкат всички останали. Клетките на костите и мускулите са низини, парадайса, блъскат се в метрото. Клетките на жлезите с вътрешна секреция са интелектуалци – разливат всякакви вещества и объркват всичко под слънцето. Клетки ми желаят да ме приключат – сподели си тя.

- Дала си ми 40 лв. – дървоядът в гласа на Борис захапа ушите й. - Антибиотикът е безценен.

Ния не можеше да стане от леглото. Чудеше се за какво не кашля – би следвало. Сигурно някои по-глупави кафези в организма й към момента й бяха правилни.

- Ще дам петнайсет лв. от мене - Борис повтори това изречение два пъти, въпреки че ненавиждаше глагола „ давам “.

- Прекрасна концепция – избъбри Ния. Беше забелязала - в случай че Борис чуеше, че концепцията му е прелестна, може би щеше да донесе антибиотик. След 100 и две години. Ще влага лични средства – като се върне, клетките й ще са опънали жартиера, затова вложените от него пари ще са изгубени окончателно. И без Covid Борис щеше да почине от тъга.

Веднъж й изиска пари за букета рози на рождения ден, само че това също бе израз на внимание. Нали?

Трябва да пие топла вода, само че няма да пие топла вода, тъй като не може да стане. Диша. Значи още е във форма.

Ния се опита да не помни болката. Всъщност гибелта е това, което философи, есеисти и теософи назоваха от край време „ душа “. Смъртта си стои добродушно в индивида, разпределена отмерено във всичките му кафези и ги принуждава да болят – по този начин предизвестява, че нещо не й харесва в картинката. Когато глупавият организъм продължи да се бунтува, гибелта си споделя „ Достатъчно. Дотук “, изнася се от болния и се настанява се в някой новороден човек. От личността не остава нищо, с изключение на дрешник и остарели облекла.

Колко неуместно, намерения си Ния. Скоро няма да ме има. Борис ще се опита да продаде медикаментите на различен.

Той живееше в прилежащия блок.

- Защо да бъдем самотни – беше й загатнал той. - Ние сме млади и мощни, самотата е нездравословна.

После я попита дали може да се придвижи при нея и да дава студиото си чартърен. Той готвеше вкусно. Обожаваше чистотата и подредеността. Ния не можа да си познае къщата – Борис се нанесе и след два часа всичко блестеше от непорочност. Дори книгите й.

Стори й се, че й олеква. Беше измислила метод да се изплъзва от заболяването – замисляше се за моменти, когато беше щастлива. Например в първи клас, когато пишеше най-красиво от всички деца, тъй като за всяка шестица й купуваха шоколад – настрана майка й, настрана татко й, които се бяха разделили още преди Ния да се научи да произнася вярно буквата „ р “.

Припомняше си, а може би си го бе измислила, че майка й и татко й я държат за ръцете. Тримата тичат към някаква планина – в близост нямаше планини, несъмнено. Кой ли пък ще катери баири поради каприза на Ния - само че това беше най-щастливия ден, за който тя се замисляше понякога. Баща й беше разумен, отпускаше й спомагателен бюджет след всеки изпит, взет с доста добър (5). Майка й беше още по-здравомислеща. Обеща – а тя държеше на думата си – че ще й купи прилична кола на остаряло, стига Ния да я запознае с приятеля си. Изолираността на Ния я тормозила.

Ния срещна майка си с Борис. Кокетно Рено се появи след седмица пред блока й. Борис умееше да прави положително усещане, беше специалист по връзки с обществеността, в случай че изобщо имаше някаква общност, и майка й беше очарована. Като предписание Борис се държеше добре, стига да се откажеше от опитите си да погълне колкото се може повече храна за допустимо най-кратко време. Имаше баби, лели, пра-лели, които му бяха приписали жилищата си и щеше да ги наследи след тяхната гибел. Беше спечелил пресметливите им сърца с откровената си усмивка. Виж ми окото! За двадесет лв. Борис беше в положение да се усмихва откровено в продължение на два часа при температура минус 25 градуса.

Ние се болести с Covid в детската градина, където работеше – беше учителка на трета група, най-малките бръмбарчета. Той стремително се изнесе – къде - по този начин й не й изясни. Болката понамаля, трикът със спомените за шоколада беше проработил. Баща й имаше следващо ново семейство, наскоро майка бе намерила светлината на живота си на остров Тасос в Гърция. Светлините на майка й обаче не сияеха прекомерно дълго.

Температурата също бе спаднала. Главата й остана цялостна със сярна киселина.

- Може да ми подадеш под вратата пари за бензин – досети се Борис.

- Добра концепция - отвърна с големи старания Ния, само че не успа да се изправи, нито да се претърколи към вратата. По-късно й пристигна на мозъка, че даже и да стигне вратата, няма повече пари.

- Може да ми дадеш пръстена си. Ще го предложа в заложната къща – гласът на Борис заплува в мислите й като светлина на крайбрежен фар.

- Добре. Съгласна съм – обади Ния и едвам по-късно съумя да се зачуди дали в действителност бе изрекла толкоз доста думи едновременно.

Сигурно беше прекомерно мъгливо на открито, само че може би зрението й се беше замъглило заради температурата. По едно време се разсъни - в близост пластове мъгла се подреждаха един върху различен. Нямаше друго - нито ангел, нито демон, нито антибиотик.
Душата й, която в действителност беше гибелта, се усмихваше към Ния. Не се опасявай. Добре ми е с тебе, няма да си подвигна багажа и да оставя досадните ти кафези да изстинат като купа с юфка. Леглото ти е прекомерно необятно. Бих го сменила с единично, в случай че съм на твое място.

В дрямка съумя да си намерения – какъв брой прелестно, че съм навлечена като за полярна експедиция. Беше усетила, че нещо ще се развие в пространството– като се развие, най-малко да бъде на топло. Беше облякла три чифта панталони един върху различен и всичките си фланели, даже едната безбожно скъпа, която нямаше нищо общо с магазина за облекла втора ръка на улица „ Гебрев “ 19.

Отново се унесе. Може би това се случва, когато тръгваш за другата вселена. Лежиш неподвижно, с цел да видиш какво ще се случи.

И то се случи. Ния се трансформира в змия. Лятото бе видяла пепелянка с пребита глава на завоя към бензиностанцията. Влечугото лежеше и красивата багра на гърба му блестеше на слънцето. Беше дълго несъмнено метър и половина, даже повече. Ния беше змия – нямаше температура, нито болежка. В съня й се появи Борис. Очакваше да й изиска пари – да смени летните гуми на колата със зимни, спомагателни средства за автомивка, за ремонт на гърнето и още десетина други ремонта.
Той, несъмнено, не беше купил антибиотик даже в съня й – изцяло обикновено щом в реалност не купуваше, нали.

Ния следваше предучилищна педагогика, работеше в една дребна детска градина в краен квартал – точно оттова беше пипнала Covid, само че това нямаше никакво значение в този момент.

Беше змия, не се опасяваше от нищо. Сигурно тъй като си спомняше по какъв начин като дете майка й татко й я държаха за ръка и тримата тичаха към планината – виж ми окото! Наоколо нямаше даже къртичина. Но Борис се беше промъкнал в змийския й сън.

- Защо да бъдем самотни?- настоя той. – Нали сме млади? Близостта посред ни е здравословен развой. Нека го правим.
Ния беше змия с прелестна багра на гърба. Жълто, зелено, синьо, цветове, преплетени като потоците коли на кръстовище „ Лъвов мост “.

Ния видя първо краката му – мускулести, здрави. Той тренираше във фитнес по четири часа дневно. Прилежен млад специалист по връзки с обществеността. Привлекателен. Не следва да губи скъпо време в самотност.

Освен в детската градина, Ния работеше късно вечер в едно павилионче за цигари, необятно 1.5 квадратни метра, с 10 см по-високо от челото й. Едва се побираше сред кутиите Marlboro, дъвките и бутилките с безбожно сладки и скъпи сокове. След работа в детската градина, Ния продаваше тютюн на хората, които макар Covid, се натоварваха с боричкане и бързане във вагоните на влака. Не се разболяваха. Тя се разболя.

В тясното магазинче си представяше, че е смок – тъничък колкото палец. Така разполагаше с безпределно доста място даже в 22.40 часа, когато пред прозорчето под носа й спираше последният трен от София.

Беше влечуго, нищо не я болеше и виждаше Борис. Тялото му изглеждаше мощно, излято от сребро, излъчваше зарево и мощност. Той беше висок, квалифициран. В този момент видя огромната луничка на прасеца – под коляното на левия крайник. Тази луничка изобщо не светеше, само че Ния постоянно я бе харесвала – единственият недостатък измежду млечната белота на кожата. Борис обожаваше съвършенството си. Кафявата луничка се подиграваше с него.

Ния в действителност беше змия – нямаше никакво значение, че сънува. Плавно, като вълна през юли, тя пропълзя към мощния прасец, излъчващ мекото зарево на близостта. Но змията не искаше непосредственост. Ния се приближи до луничката, златиста като обвивката на шоколада от детството й, отвори змийската си уста, събра всичката си сила в захапката и ухапа белия прасец.

Борис изкрещя –гласът му беше планински връх, който от внушителната си надморска височина още веднъж й обясни, че 50 лв. няма никога да стигнат за антибиотика. Какво си фантазира тя?

------

След 18 дни Covid я остави на мира. Изпитваше уязвимост, то се знае, само че всичките й кафези - и мъдреците в мозъка, и тези от низините в костите и мускулите - бяха не запомнили протестите и се прегръщаха в мир и сговор под кожата й.

Не можеше да си спомни по кое време, само че Борис в действителност беше продал златния й пръстен, който Ния не обичаше - беше подарък от последната другарка на татко й.

- Защо да стоим самотни? – попита Борис – Ти към този момент имаш отрицателен резултат на теста, нали?

Тялото му излъчваше млечно зарево, което може би се дължеше на гела за сензитивна кожа “Radiance ”, който той предпочиташе.

- Какво е това тук! – възкликна Ния. Погледът й докосна кожата на босите му крайници. На милиметър от луничката под коляното върху прасеца на левия му крайник нещо аленееше, а може би беше лилаво. Някакво леке.

- Страшно е – отговори й Борис.

Декември беше напълно първоначално си, непоколебим, даже злобен, че не разполага с грам сняг в джобовете си.

– Въобще не мога да си обясня от кое място съм се наранил. Боли ме доста. Възпалено е. Не минава.

- Съвсем дребна рана – прошепна Ния.