Хвалихме Хитлер, после комунистите, а сега Запада
Началото на този февруари бе топло. Не такова е било през зимата на 1945 година, когато вдървен от мраз и паника мъж поема към гарата. Мястото е Дългопол, село от Провадийска околия, а мъжът се насочва на война. След три месеца ще бъде под австрийските Алпи, най-далечния рубеж на Първа българска войска против отстъпващия Вермахт. Днес този мъж добродушно слиза от колело и посяда на скамейка в Дългопол. Столетник е.
Няма неистина, историята е жива –
роденият на 9 януари 1920 година Яню Добрев Тодоров, деец от Втората международна война и човек в цветущо за възрастта си здраве, е един от дребното съвременници, чийто деен живот минава в три Българии – Царската, на Народната република и днешната, може би демократична.
Дядо Яню е видял толкоз доста от първа ръка, че човек му става неловко да се запита истина ли твърди или в учебниците е по-вярната версия. Говори пламенно, само че мъчно му се схваща. Понякога губи памет в изреченията. И все пак споделя значими за епохите неща. Думите му не са публична история, няма в тях горделивост и популярност. Препредават случки и усещания от
непатетичния елементарен човешки живот
И една суха нишка от дистанцията на опита се носи в тях – за неналичието на житейски избор: „ Тъй де, правиш го, няма къде да идеш! ”.
Роден е в Ново село, остарялото име на Дългопол. Родителите му са земеделци, отглеждат общо четири деца. Имат ниви, обработват ги, „ де стигат, де – не ” - за издръжка. Учи малко.
„ Няма да те върша даскал ”,
споделя татко му. „ На равнищата бях, къде ще ида? ”
През 1940 година се дами. После служи 20 месеца боец. Ражда му се щерка (по-късно и втора). След 9 септември 1944 година България се включва в офанзивата против довчерашния съдружник Райха. Някои българи се записват доброволци, само че болшинството са мобилизирани по каналния ред. Яню получава повиквателна. ”Мислехме, че повече няма да забележим България. Война е, няма празни приказки. ” В целия диалог повтаря: „ Това бе мъчителен фронт ”. След малко излиза наяве какво има поради: „ България имаше четири армии, една пратиха. Мобилизацията бе мятане на мрежата - който шаран се хване, той отива на война. Такива като мен, дето нямаше по какъв начин да се защитят и вършеха черната работа в селата и градовете, тях пратиха. Те опъваха каиша. Другите са скъпи. Много мъчителна война ”. Тоест на фронта са
пратени голтаци и необразовани хора
Тия по от сой остават да градят новата България (и други ветерани са споделяли същото).
Първа българска войска води война на Балканите, а част от нея се насочва към Унгария. Там са епичните борби при Драва – Соболч. Яню бил телеграфист. Свързочният полк прокарва жици сред частите в тила. Яню и другарите му побиват колове („ 10 сантиметра в земята, четири метра нагоре ”). Опъват тел, навиват, охраняват я. Същинския смут той научава от пехотинци, щурмоваци и артилеристи. И го чува от непрекъснатия тътнеж. Страхувал ли се е? „ То се престрашаваш. ”
Но ужасът не е единствено в предните редици. 20 души от свързочния полк
намират гибелта си
При нахлуване в тила? Не. „ Бяха избити от наши хора – сърби и руснаци. ” Но по какъв начин, нали са в обща войска? „ Абе войска, но има всевъзможни хора... Един не може да се изяви, различен му пречи... ” Дядо Яню млъква. Години по-рано е споделял неща пред познати, които е добре да останат заровени в предишното. Май иде тирада за неразбории по отношение на локалното население, в които кой крив - прав взема решение карабината.
По време на военния поход не се е чувствал зле. „ Храната идваше в точния момент, гладен не съм стоял ”, повтаря няколко пъти. Спомня си за прекрасен стандартизиран самун. Даже понапълнял. „ Унгария, тя богата страна, нашите са им взели запасите. ” Май леко принудително, а? „ Бе никак не са ги питали. Нас в този момент Запада пита ли ни? Германците питаха ли ни преди време, руснаците питаха ли ни? ” Не си спомня за някакво изключително отношение на близките селяни към съюзническата войска по пътя й: „ Ми какво да създадат - ние сме там, търпят ни ”.
В Австрия пробва да контактува с локалните, само че не им схваща езика. Там българската войска пресреща английската. Следва връщане и дълго очакване в Белград за трен към България.
В Дългопол няма публично посрещане. Битието на Яню потича в обикновено русло: обработва колективизираната земя, товарач на мелница... – цялостен живот тежък физически труд. И нито привилегии, нито лев към заплатата. Чак на старини получава стотина лв. като деец към пенсията. Община Дългопол (отдавна град) му оказва помощ с дърва. Никога не става болшевик.
В очите на дядо Яню политиката през трите Българии наподобява по този начин: „ Хората в Дългопол по царско време – един така, различен инак:
Ако аз съм болшевик, ти си фашист.
Аз персонално не се интересувах от политика. Хитлер хвалеха (има поради властта, вестниците – бел. авт.). После комунистите пристигнаха – тях хвалеха. Днес западняците хвалят. Малка държавица сме, който ни окупира, на него изпълняваме дилемите ”.
Спомня си за гоненията на евреи, против които елементарните хора нямало що да сторят. И за Народния съд, който бил хайдушка работа. Баща му не желал да дава земята на Трудово-кооперативно земеделско стопанство, само че нямало накъде.
А партизаните? Мислите му са шокиращи:
„ В гората се криели сякаш, не можели да ги открият. Бе там 10 индивида стоят, би трябвало да ядат, да пият... Жандармите ги доставяха, те ги пазеха. Колко поста има, дето ги хранеха, носеха им... (обяснява по какъв начин са пропускани ятаци). Сетне не признаха, избиха ги. Те, жандармите, в случай че знаеха, майка им щяха да..., но не знаеха ”. Всъщност на десетина километра източно от Дългопол е имало партизанско придвижване. До през днешния ден там села носят имена на партизани (Гроздьово и Цонево). Прочитът на възрастни хора в тях е коренно противопоставен - в Дългопол било цялостно с фашисти, по тази причина се приказвали сходни работи.
А дядо Яню продължава да е прям за живота, така както го е видял. Ако българите трябвало да се бият на страната на Хитлер, щели да го създадат, „ то не е по избор работата ”. Най-тежко било времето след 9-и. „ Каквото нямаше, това не вземаха комунистите ” – изброява иззети жито, царевица, тикви и други артикули.
А през днешния ден? Днес е както постоянно:
„ Ако имаш добра заплата, добре си. Ако нямаш, не си добре ”.
Сега дядо Яню си наглежда градината, сее лук, чесън, картофи. Пазарува с колелото. „ Каквото падне - хапвам, когато ми се доспи - лягам. 100 години не са малко. Чудя се по какъв начин съм оживял при немотията. През комунизма беше най-зле ", споделя столетникът.
Мнозина сигурно няма да са съгласят с част от оценките му за събитията. Но животът на Яню Добрев Тодоров е пъзел от комплицираната истина. Живот през мъчителни времена и така скромен, че постоянно ще е незабележим за летописите.
Няма неистина, историята е жива –
роденият на 9 януари 1920 година Яню Добрев Тодоров, деец от Втората международна война и човек в цветущо за възрастта си здраве, е един от дребното съвременници, чийто деен живот минава в три Българии – Царската, на Народната република и днешната, може би демократична.
Дядо Яню е видял толкоз доста от първа ръка, че човек му става неловко да се запита истина ли твърди или в учебниците е по-вярната версия. Говори пламенно, само че мъчно му се схваща. Понякога губи памет в изреченията. И все пак споделя значими за епохите неща. Думите му не са публична история, няма в тях горделивост и популярност. Препредават случки и усещания от
непатетичния елементарен човешки живот
И една суха нишка от дистанцията на опита се носи в тях – за неналичието на житейски избор: „ Тъй де, правиш го, няма къде да идеш! ”.
Роден е в Ново село, остарялото име на Дългопол. Родителите му са земеделци, отглеждат общо четири деца. Имат ниви, обработват ги, „ де стигат, де – не ” - за издръжка. Учи малко.
„ Няма да те върша даскал ”,
споделя татко му. „ На равнищата бях, къде ще ида? ”
През 1940 година се дами. После служи 20 месеца боец. Ражда му се щерка (по-късно и втора). След 9 септември 1944 година България се включва в офанзивата против довчерашния съдружник Райха. Някои българи се записват доброволци, само че болшинството са мобилизирани по каналния ред. Яню получава повиквателна. ”Мислехме, че повече няма да забележим България. Война е, няма празни приказки. ” В целия диалог повтаря: „ Това бе мъчителен фронт ”. След малко излиза наяве какво има поради: „ България имаше четири армии, една пратиха. Мобилизацията бе мятане на мрежата - който шаран се хване, той отива на война. Такива като мен, дето нямаше по какъв начин да се защитят и вършеха черната работа в селата и градовете, тях пратиха. Те опъваха каиша. Другите са скъпи. Много мъчителна война ”. Тоест на фронта са
пратени голтаци и необразовани хора
Тия по от сой остават да градят новата България (и други ветерани са споделяли същото).
Първа българска войска води война на Балканите, а част от нея се насочва към Унгария. Там са епичните борби при Драва – Соболч. Яню бил телеграфист. Свързочният полк прокарва жици сред частите в тила. Яню и другарите му побиват колове („ 10 сантиметра в земята, четири метра нагоре ”). Опъват тел, навиват, охраняват я. Същинския смут той научава от пехотинци, щурмоваци и артилеристи. И го чува от непрекъснатия тътнеж. Страхувал ли се е? „ То се престрашаваш. ”
Но ужасът не е единствено в предните редици. 20 души от свързочния полк
намират гибелта си
При нахлуване в тила? Не. „ Бяха избити от наши хора – сърби и руснаци. ” Но по какъв начин, нали са в обща войска? „ Абе войска, но има всевъзможни хора... Един не може да се изяви, различен му пречи... ” Дядо Яню млъква. Години по-рано е споделял неща пред познати, които е добре да останат заровени в предишното. Май иде тирада за неразбории по отношение на локалното население, в които кой крив - прав взема решение карабината.
По време на военния поход не се е чувствал зле. „ Храната идваше в точния момент, гладен не съм стоял ”, повтаря няколко пъти. Спомня си за прекрасен стандартизиран самун. Даже понапълнял. „ Унгария, тя богата страна, нашите са им взели запасите. ” Май леко принудително, а? „ Бе никак не са ги питали. Нас в този момент Запада пита ли ни? Германците питаха ли ни преди време, руснаците питаха ли ни? ” Не си спомня за някакво изключително отношение на близките селяни към съюзническата войска по пътя й: „ Ми какво да създадат - ние сме там, търпят ни ”.
В Австрия пробва да контактува с локалните, само че не им схваща езика. Там българската войска пресреща английската. Следва връщане и дълго очакване в Белград за трен към България.
В Дългопол няма публично посрещане. Битието на Яню потича в обикновено русло: обработва колективизираната земя, товарач на мелница... – цялостен живот тежък физически труд. И нито привилегии, нито лев към заплатата. Чак на старини получава стотина лв. като деец към пенсията. Община Дългопол (отдавна град) му оказва помощ с дърва. Никога не става болшевик.
В очите на дядо Яню политиката през трите Българии наподобява по този начин: „ Хората в Дългопол по царско време – един така, различен инак:
Ако аз съм болшевик, ти си фашист.
Аз персонално не се интересувах от политика. Хитлер хвалеха (има поради властта, вестниците – бел. авт.). После комунистите пристигнаха – тях хвалеха. Днес западняците хвалят. Малка държавица сме, който ни окупира, на него изпълняваме дилемите ”.
Спомня си за гоненията на евреи, против които елементарните хора нямало що да сторят. И за Народния съд, който бил хайдушка работа. Баща му не желал да дава земята на Трудово-кооперативно земеделско стопанство, само че нямало накъде.
А партизаните? Мислите му са шокиращи:
„ В гората се криели сякаш, не можели да ги открият. Бе там 10 индивида стоят, би трябвало да ядат, да пият... Жандармите ги доставяха, те ги пазеха. Колко поста има, дето ги хранеха, носеха им... (обяснява по какъв начин са пропускани ятаци). Сетне не признаха, избиха ги. Те, жандармите, в случай че знаеха, майка им щяха да..., но не знаеха ”. Всъщност на десетина километра източно от Дългопол е имало партизанско придвижване. До през днешния ден там села носят имена на партизани (Гроздьово и Цонево). Прочитът на възрастни хора в тях е коренно противопоставен - в Дългопол било цялостно с фашисти, по тази причина се приказвали сходни работи.
А дядо Яню продължава да е прям за живота, така както го е видял. Ако българите трябвало да се бият на страната на Хитлер, щели да го създадат, „ то не е по избор работата ”. Най-тежко било времето след 9-и. „ Каквото нямаше, това не вземаха комунистите ” – изброява иззети жито, царевица, тикви и други артикули.
А през днешния ден? Днес е както постоянно:
„ Ако имаш добра заплата, добре си. Ако нямаш, не си добре ”.
Сега дядо Яню си наглежда градината, сее лук, чесън, картофи. Пазарува с колелото. „ Каквото падне - хапвам, когато ми се доспи - лягам. 100 години не са малко. Чудя се по какъв начин съм оживял при немотията. През комунизма беше най-зле ", споделя столетникът.
Мнозина сигурно няма да са съгласят с част от оценките му за събитията. Но животът на Яню Добрев Тодоров е пъзел от комплицираната истина. Живот през мъчителни времена и така скромен, че постоянно ще е незабележим за летописите.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ