“На всяка жена се пада по една всепоглъщаща любов. Всичко

„ Ако ти знаеше… “ е разказ за необятната женска душа, за вярата и избора, за втория шанс…

Това е историята на едно женско обезсърчение, история за усеща, подозрения, упования и за тези големи страхове, които постоянно ни оказват помощ да стартираме живота си изначало.

Един разказ – път към спасението. Четеш го и не можеш да повярваш, че във всяка писмен знак виждаш себе си. Виждаш своята обич. Тази, която си е отишла. Тази, която стопля сърцето ти в този момент. И тази, която те чака в бъдещето.

Думите се редят една след друга и незабелязано трансформират отношението ти към живота. Става по-просто. Става ти по-леко. Започваш да дишаш с цялостни гърди и да виждаш вяра в един свят, който постоянно се отнася враждебно към теб.

Удивително е какъв брой тъкмо създателят предава възприятията и страстите на дамите. И самият факт, че той е мъж, те кара да си мислиш – да, въпреки всичко има мъже, които знаят отговора на въпроса „ Как да разберем дамите? “.

Четейки романа осъзнаваш, че искаш да живееш тъкмо по този метод – надалеч от огромния град, измежду природата, с една огромна обич и в неразрушима естетика със себе си. И в този миг разбираш, че можеш да го направиш. И вярваш в това!

„ Ако ти знаеше… “ е не просто книга за любовта. Тя е книга за човешкия дух.

Една млада жена идва в чужд град, напуснала родината си, изцяло изгубена, измъчена от събитията, болна и …с разрушено сърце. Тя идва, с цел да не помни предишното, да избяга от родния си град и от един мъж… а може би и с цел да почине.

Друг мъж, въпреки и напълно елементарен (а може би най-невероятният!), става катализатор за смяна в една житейска обстановка и насочва самия живот в напълно друга посока. Това става по мистериозен, тайнствен, неосъществим метод, само че тъкмо там е и елементарното знамение на любовта. Просто един ден ненадейно се появява някой, в чиито ръце можеш да заровиш лице и да забравиш всичко. А на сутринта да се събудиш с окриляващо възприятие на доверие. На нова религия.
„ Любовта не може да преодолее потока на живота. Може би тъй като любовта е самият живот. “

Текстов филмов откъс на книгата:

***

Нямам нищо с изключение на себе си. Всичко, което имах, остана там. Сега не разделям времето на минало, настояще и бъдеще. Има само през днешния ден – в него е началото, продължението и най-вероятно, краят на моя живот. Календар от една страница. Така е по-добре. Оценяваш трезво това, което имаш сега.

***

Долетях тук, когато там всичко за мен завърши. Един куфар с движимости, едно непрекъснато неприятно време, една аз.

***

Когато чух диагнозата, не заплаках. Погледнах лекаря със усърдно пригладена обратно побеляла коса и изсъхнало попитах: „ Защо толкоз рано? “ Глупачка. Та ти си демон знае коя по ред пациентка с сходна диагноза, на него към този момент не са му останали сили за философстване и поддръжка. Конвейер от приключващи човешки животи. Той разпери ръце и заприказва за опциите на актуалната медицина. Отказах. „ Не ме разсмивайте, докторе!

***

Наех си квартира на 100 петдесет и две крачки от крайбрежната алея. Две дребни стаички и два огромни френски прозореца. От външната си страна са издраскани от бръснача на ледените ветрове.

***

В очите на Сулеме няма опорна точка, в тях е единствено вятърът на Буенос Айрес, където се е родила, обикнала е, погребала е две дъщери и откъдето е избягала в Овалния град, с цел да погребе себе си – предходната. Тя и аз в известна степен сме отражение една на друга, само че замлъквам това.

***

Останаха единствено спомените. Естествено, човек може да има вяра на спомените – те са си негови, изживени, изстрадани. Но честото връщане към тях те избутва настрана от новия път. Така можеш да забравиш за настъпилата пролет и да си останеш вечно в есента на предишното, даже тя да е била най-щастливата.

***

Обичах един мъж, гледах го в очите и си споделях: „ Господи, какъв брой си ми необходим! “ Макар че в оня миг той бе до мен и не възнамеряваше да върви на никое място. Отиде си малко по-късно. След три години и половина. И аз останах уединено с любовта си. Какво можех да направя с нея? Психологът ме посъветва да насоча тази обич към себе си. Не го разбрах незабавно. Дори го попитах още веднъж, изкушавайки се да изтърся някоя вулгарна смешка. „ Радвай се поради себе си. Обикни себе си. Заеми се със спорт, купувай си по една рок­ля от всяка заплата и по този начин най-после ще отвориш себе си за нови усеща. “ Честно казано, пробвах да върша това в продължение на половин година.

***

Няма по какъв начин да се събудя една заран и към този момент да съм мощна – бих желала да е по този начин, само че е невероятно. Затова пък мога да престана да блъскам главата си в една и съща стена. А също и да сменя посоката на придвижване. Ако няма път на запад, тогава по-добре да потегли на изток. Земята при всички случаи е кръгла – рано или късно всеки ще стигне там, където би трябвало да стигне. Само че към момента не знам къде е моята последна спирка. Затова пък знам какво искам…

***

Валентина не пиеше вода, единствено ѝ мокреха устните. Тя не ме попита за името ми, не се поинтересува от живота ми. Наричаше ме „ момиченце “ и ми стисна ръката, като сподели: „ Знаеш ли какво ми се желае, момиченце? Да отида на брега на океана, да не помни за медикаментите, лекарите, процедурите. Да се разхождам по крайбрежната улица, да си мисля какво още мога и би трябвало да направя в живота си. И въздухът да е мокър, с цел да не ме мъчи жадност. Ако имаш такава опция, плюй на всичко и замини, момиченце. “ Два месеца продавах жилището, за един месец получих виза…

***

Отгледаха ме баба и дядо. Обичах и мама – точно „ и мама “. Не бяхме близки, не си приличахме. „ Мет­нала си се на баба си! – отронваше тя като че с укор. – Веселиш се, смееш се, живееш за мига. И никак не ми­лиш за образованието и кариерата си.

***

Почти се научих да не мисля за теб. Все още понякога се блазня да ти се обадя, да ти кажа за успеха си. За да не си правиш илюзии, че си извънреден. За да не мислиш, че съм отпътувала в друга страна, тъй като се опасявам да пребивавам там, където елементарно мога да те срещна. Бих ти споделила това и обръщайки ти тил, едновременно бих издишала от себе си това необичайно време, когато ти закриваше целия ми свят.
Между другото, през годините, прекарани с теб, нито един път не чух „ обичам те “. А сякаш споделяше, че съм ти скъпа, че си разтревожен, когато не съм до теб. Ти по принцип не говореше доста, през множеството време мълчеше. Отдавах тази твоя въздържаност на това, че не си като всички. Че си изцяло друг – неустрашим, надалеч от деянията на всякаква прочувственост. „ Обича ме, естествено, само че не приказва за това. “ Та нали беше грижлив, вежлив. И сама се навивах: „ Север, за какво са ти думи, откакто има действия? “
Преди да си отидеш, те попитах: „ Кажи, обичаш ли ме? “ Дълго време не отговаряше, след това троснато пророни: „ Добре ми е с теб. Това не ти ли е задоволително? “ В този миг за прощален път се убедих, че съм способна да разкрася по женски безусловно всичко – и живота си, и възприятията на обичания мъж, и заобикалящия ме свят. Жените по рождение са художници-декоратори. С четка и палитра в ръка. А мъжете за нас са чисти платна – рисуваме, оцветяваме, на места изтриваме по нещо, друго пък размазваме. Но най-често най-после излиза наяве, че не рисуваме действителния обект пред нас, а нещо, което е плод на фантазията и желанията ни. И резултатът е цялостно противоречие с действителността. Така се получи и при мен.

***

Понякога ми се коства, че съм те измислила.

***

„ Север, първо животът ти би трябвало да стане напълно твой. Знаеш ли по кое време ще се случи това? В деня, в който се примириш с обстоятелството, че е невероятно да се живее без болежка. Всеки от нас живее с болежка, различен въпрос е по какъв начин се отнася към нея – като към безсмислена и изнурителна болежка, или като към болежка, която го доближава към изцелението. “

***

Здравей,
Отдавна не те виждам. Смених си телефонния номер, изтрих всичките ти контакти. Научих се да се въздържам, когато неканените сълзи издават тъгата ми, и да укривам ръцете си в джобовете, когато сами се свиват в юмруци от гняв. Отговарям бодро на въпросите, поддържам връзка с хора и понякога танцувам, когато музиката е радостна и не ми припомня за нашите общи песни. Освен това доста работя. Уж всичко е наред, само че то е… игра. Навремето ти се оплаквах, че не съм разкрила работата на живота си, призванието си. Както е при теб. Е, в този момент я открих! Сега съм добра актриса. В една роля.

***

Когато през сълзи викаш „ ненавиждам те “, значи вътрешно още по-високо крещиш „ обичам те “. Или даже „ към момента те обичам “.

***

Винаги сме уверени в изключителността на личните си усеща и опит. Струва ни се, че единствено на нас не ни върви, че единствено ние понасяме такива неща и единствено при нас те не престават толкоз дълго. А в живота всичко е поравно. Ако се сдобиеш с обич, значи някой някъде я е изгубил. Когато я губиш, значи тя още веднъж е отишла при някого другиго.

***

Мама го предложения в стаята, където гладех светлосинята си атлазена рокля за утрешното празненство, и изцяло безизразно сподели: „ Запознайте се. Това е татко ти. Сергей Владимирович. “
Всяка жена среща мъж, който разделя живота ѝ на две: преди срещата с него и по-късно. За мен този мъж стана Сергей Владимирович. Така и не му споделих баща, нито един път.
Сергей Владимирович се приближи и ми подаде ръка. Кимнах. Някога баба споделяше: „ Когато на пръв взор не става нищо, в действителност става нещо. “ Не изпитах…

***

Той дълго ѝ се обяснявал в обич, тя дълго се отбранявала. После се предала. Влюбила се. Красивата им история траяла година и половина. Мама забременяла ненадейно, както става нормално. Казала му. А той внезапно я попитал: „ Какво смяташ да правиш с детето? Сега не е моментът, нали знаеш, би трябвало да приключа с докторантурата. “ Мама се обърнала и си тръгнала. След отреденото време родила рижо момиченце, а скоро по-късно почнала вечерна работа. Меж­дувременно ме гледали дядо и баба. Мама тичала сред университета и тъкачната фабрика.
Той си спомни за мен след двайсет години.

***

Най-често и в живота е по този начин: първоначално ужасно доста искаш нещо, след това го получаваш и най-после си мислиш „ И какво да върша с това? “

***

С течение на времето разбрах, че ситуацията и хората към теб нямат виновност за нищо. Мъкнем предишното със себе си и в случай че не ни е добре с него, няма значение къде ще избягаме – то постоянно ще ни предизвиква болежка. “

***

Всъщност какъв брой скучно би било, в случай че хората от вътрешната страна бяха напълно същите като извън. Нямаше да е нужно да разгадаваш никого, да опознаваш никого – всичко би се виждало от пръв взор.

***

Забързвам крачка, без да се оглеждам. Скривам ръцете си в ръкавите на якето. С гърба си чувствам, по какъв начин той също форсира крачка, само че го прави съвсем тихо, като че ли се прокрадва. Страх ме е да се обърна. И не трябва – с цел да не издавам страха си.

***

Не се паникьосвай, Север, това най-вероятно е елементарен минувач, който живее наоколо и също се прибира у дома, където го чакат. Силният удар по тила ме сварва неподготвена. Опитвам се да изкрещя – не мога. Устата ми е цялостна с топла кръв.
Искам да се обърна, само че още един удар ми подсича краката! Падам на земята…

***

– Помниш ли вечерта, когато те нападнаха? Споменът е противен. Но виж по какъв начин всичко се обърна в наша изгода. Слава Богу, че тази нощ бях излязъл да се разходя преди да заспя и съумях да ти се притека на помощ… Когато окървавена, в безсъзнание те вкарваха на носилка в колата, ненадейно усетих, че извънредно ме е боязън за теб. Сякаш за тези 10 минути, през които бях до теб в очакване на „ Бърза помощ “, нещо в мен се промени. Разтвори се. Гледах те и по бузите ми се стичаха сълзи, тъй като преди малко бях срещнал индивида, който бях търсил толкоз дълго. Въпреки че още не бяхме разменили и дума, не се познавахме. Необяснимо възприятие.
Целувам ръката му, хиля се и споделям, че съм платила много скъпо за срещата с него…

***

Черните интервали в живота от време на време стават писти за политане.

***

Да приемеш предишното и да не се ровиш в него – на това не можеш да се научиш от непознат опит. Примирието с предишното идва с времето. Това не е война до надвит изстрел, а по-скоро спокойно, въпреки и постепенно разрешаване на спора.

***

Нашата накърнимост се дължи на честото превръщане към предишното и неговите герои. Нужни са увереност и дарба за деяние. Трябва твърдо да си кажеш: край, стига толкоз! И да престанеш да пристъпваш на място, да не се обръщаш към багажа на предишното и известно време въобще да не поглеждаш обратно. Ако дефинитивно решиш да напуснеш някое място, мислѝ за това накъде ще поемеш, а не за това, с което от дълго време е трябвало да се сбогуваш.

***

На всяка жена се пада по една всепоглъщаща обич. Всичко след нея е едно осъзнато чувство, когато просто се чувстваш добре, че той е до теб. И тук не става въпрос за случаите, когато, изтерзана и обезверена, си разрешаваш да обичаш, само че отговаряйки на целувките му, си мислиш за другия, който в никакъв случай повече няма да се върне при теб.
Осъзнатата обич не е егоистично потребителско отношение. Тя идва в живота на всяка жена, когато срещне човек, който не я превзема с красиви думи. Човек, който няма потребност да показва в друга светлина. Хващате се за ръка и умерено вървите напред, като оставяте зад тила си предходните разочарования и напразните упования. Не изтривате предишното, само че го натиквате в най-забутания ъгъл и вършиме стъпка към новия си живот. Да, можеш да обичаш по друг метод. Важното е да не се страхуваш, че това може да свърши.

***

Има хора, безкрайни като космоса. С мнозина можеш да се усмихваш, да се смееш от сърце, да си бъбриш защо ли не. Но е огромна необичайност да можеш да забравиш себе си с някого до теб.

***

Името му е огледално отражение на моето. Ревес. „ Ревес “ се превежда като „ самообладание “, „ толерантност “. Баба свързваше успехите на индивида с тези качества. Казваше, че за всеки идва време, когато е по-добре да…

***

Той обикна сегашното ми, без да ме кара да се връщам в миналото… Всяка жена чака този мъж-спасител и мощно се нуждае от него. Но надалеч не всяка ще си го признае на глас.

***

Колко необичайно и необяснимо е всичко, обвързвано с любовта. Можеш да откриеш своя човек даже в неприятна обстановка – да вземем за пример в случай, както стана с мен. И какъв брой непредсказуема е любовта – в никакъв случай не знаеш къде и при какви условия ще я срещнеш. Всичко се взема решение някъде от горната страна. А на теб не ти остава нищо друго, с изключение на да се подчиниш на това експлоадиране, даже интуицията ти да твърди, че с този човек няма да се получи нищо трайно. Любовта не постоянно се дава задълго. Тя може да пристигна, да те научи на нещо значимо и отново по този начин ненадейно да си отиде.

Но нито една обич не е безследна – това е основната ѝ специфичност. Тя постоянно те прави по-добър, в никакъв случай – по-лош. Пиша, ти надничаш зад тила ми в дневника и мърмориш, целувайки ме по рамото: „ Жалко, че не разбирам езика, другояче щях да съумея да прочета най-малко едно изречение. Пишеш за това, което е било, или за това, което ще бъде? “

***

„ Ще ти олекне, когато намериш нова опорна точка. “ Начо си допива кафето и внезапно обръща чашката – кани се да си гледа. „ Какво искаш да кажеш? “ Тя се доближава до мен и сяда на перваза на прозореца: „ Слушай, Север, каквото и да ти кажа аз или някой различен, то може и да е правилно за теб, а може и да не е. Какво е опорната точка? Онова, което държи индивида на този свят – майка, дете, куче, дърво… Мястото, където си израснала и откъдето черпиш сила. Или пък някой различен град, чужд преди. А може би тази точка е в раздялата с предишното. Непременно я намерѝ и бурите ще отминат, а ти още веднъж ще видиш слънцето. “

***

Не имам вяра, че любовта се не помни. Невъзможно е да я пуснеш да отлети. Тя е като гълъб в клетка без малка врата – остава си там вечно. В теб. Просто с времето започваш да се отнасяш по различен метод към това, което е било.
С течение на времето този гълъб в клетка, отглеждан със мемоари, става бижу в градината на сърцето ти. В тази градина идват нови хора, на някои от тях показваш красивата птица от предишното, други пък не пускаш по-навътре от малката врата. Но в последна сметка безусловно ще се откри някой, който ще те обикне дружно с твоите мемоари. И това няма да е от състрадание. Просто този човек има същата градина. И същия гълъб в клетка без малка врата.

***

Има хора, уютни като роден дом. Прегръщаш ги и разбираш: аз съм вкъщи. Ти си тъкмо подобен. Дълго време във връзките си съм се чувствала като в дом за сираци. Дойдат, поразгледат, погалят те по главата, само че избират различен. Или пък те вземат, само че внезапно те не помнят на някое шумно кръстовище, като че ли си предмет.

***

Понякога спокойствието на човек се дължи на обикновеното незнание.
Прекалено доста се задълбочаваме, на прекомерно доста неща се опитваме да намерим опрощение или да се противопоставим. Знанието не постоянно е мощ. Знанието във всички случаи натежава, а и не всеки, получил това познание, може да го насочи в вярното русло. Най-често просто се претрупваме, препълваме се с непотребна информация, чувствайки се сякаш готови за бъдещи закани, а в действителност ставаме още по-уязвими и беззащитни. Понякога би трябвало да не знаеш или да пропуснеш нещо, с цел да си останеш благополучен.

***

Ние доста усложняваме нещата. Онова, към което можем да се отнасяме с лекост, ние разглобяваме на части, прибавяме опасенията си, препълваме го с страсти, а след това носим със себе си този товар и търсим къде да го изхвърлим или на кого да го прехвърлим. Дори светът да се е побъркал, това напълно не е мотив да отпуснем юздите и трескаво да препускаме след другите.

***

Вече не си разрешавам да скърбя. Сега съм избрала да съм щастлива – да се усмихвам на света и да не мисля за оня, който си е отишъл, нито за тези, които съм се мъчила да задържа. Това е табиет, добър табиет – всеки ден да се стремиш да бъдеш благополучен. Да обикнеш нов човек, да му откриеш сърцето си и да му дадеш хубавото, което носиш у себе си. Въртележка от нови желания: към този момент съм друга, неузнаваема, отслабнах, пия чай без захар, предпочитам си комфортни сандали и ярки ризи.

***

Сега се усещам добре. Замислям се за какво не съм съумяла да реализира тази лекост „ преди “. Нима е трябвало да преживея всичко, което се случи, с цел да си поема умерено мирис и също толкоз умерено да издишам? Но вероятно постоянно е по този начин – блъскаш си главата в стената и тъкмо в мо­мента, когато си напълно обезверен и безропотен, върху теб на тънка струйка стартира да се сипе мазилка от раз­местените тухли. Отваря се път, излаз, тунел – всеки го назовава друго, само че тъкмо в този миг всички го одобряват като избавление. Някой вижда в претърпените компликации цената на бъдещите награди, а някой отдава всичко това на ориста с думите „ значи по този начин е трябвало да стане “.

***

„ Знаеш ли, водих война дълго. Както и ти. Със себе си, със заобикалящия ме свят и с отношението му към мен. Воювах дълго, само че един ден просто стопирах. Престанах да очаквам, да пропущам, да се отчайвам и да рева. Женските сълзи се изразходват повече по вътрешни аргументи, в сравнение с по външни. Затова започнах да церя това, което е вътре в мен. И се получи. Не незабавно, естествено.

***

Приятелко моя, един път ми беше споделила, че любовта може да победи и най-страшната болест. Тогава не ти повярвах, разсмях се: това се случва единствено в приказните истории на Даниел Стийл. Но в този момент знам, че колкото и обезверени и цинични да сме станали, в живота безусловно се появява нещо по-силно, което задрасква всичко, измислено от нас по времето на помръкналите ни очаквания.

***

С Ре разбрах самата същина на любовта. Тя укрепва сърцето и вярата в хубавите дни. Няма значение каква е любовта. Дори да е несподелена и изнурителна, сърцето ти живее, вълнува се, бие в такт с възприятията ти – ето това е най-ценното. Ненапразно споделят, че любовта е самият живот.

***

В същинската обич няма точки. Може да се скараме, да се разочароваме, да се разделим – безусловно всичко е допустимо. Но каквито и да са аргументите, същинската обич въпреки всичко ще продължава да живее в сърцето. Тя е настрана от разсъдъка, живее отвън протичащото се. Нищо не можеш да направиш с такава обич и просто я пазиш в себе си.

***

И в това е най-важ­ното обръщение на любовта – когато индивидът до теб те добавя, а не те взема за себе си.

***

Отварям очи и се усещам претъпкана със мощ и с наслада от новия ден. Нищо не ме боли. Преди половин година лекарят, учуден удостовери, че съм изцяло здрава и няма даже диря от предходната болест. Учуди се, когато му споделих, че съм пристигнала в тази страна със страшна диагноза, готвейки се за гибелта. Изгледа ме, като че ли съм побъркана, и ме изпрати в друга клиника. Отново ме прегледаха и потвърдиха, че съм напълно здрава.
Сега разбирам, че заболяването ми си е отишла дружно с предишното, което пуснах да си отиде. С помощта на Ревес. Мъжът, когото…

***

Навън е прелестно пролетно утро. От кухнята се носи топъл мирис на сладкиш. Панда още веднъж го подготвя, а се бяхме разбрали, че започваме строга диета. Ах, да, през днешния ден е неделя, последният ден от „ свободата “ преди понеделник – началото на супер здравословния режим на хранене. В неделните дни моята вярна другарка обичайно подготвя страхотния си сладкиш, на който е невероятно да се устои. Усмихвам се на нежния аромат на домакински кекс с ябълки и търча по пижама към кухнята. На масата е още топлият сладкиш. Панда може би е в градината. Не устоявам, отсичам си късче и с цялостна уста се привеждам през прозореца. Здравей, свят!
Щастлива съм. А вие?

Елчин Сафарли се слави като един от най-оригиналните писатели на Изтока, който написа на съветски език. Описва бита и неповторимите обичаи на харизматичната ориенталска просвета.  За многообещаващия млад публицист се заговаря като за „ новия Орхан Памук “. Неговите книги не слизат от първите места на класациите в Русия. Наричан е още “Душевния публицист на Изтока ”.

Инфо: http://www.gnezdoto.net