На снимката: астронавтите Нийл Армстронг и Бъз Олдрин забиват американското

На фотографията: астронавтите Нийл Армстронг и Бъз Олдрин забиват американското знаме на Луната. Credit: NASA

През месец юли ще отбележим тъкмо половин век, откогато астронавтите на НАСА Нийл Армстронг и Бъз Олдрин от задача “Аполо 11 ” правят първото пилотирано кацане на повърхността на Луната. 

Днес, 50 години по-късно, мнозина се питат: какво стана с галактическите фантазии на човечеството? Защо стратегия “Аполо ” не бе последвана от нови експедиции оттатък околоземна орбита? Не би ли следвало с напредъка на технологиите да има прогрес и в пилотираната космонавтика? 

За страдание наподобява, че колкото и парадоксално да звучи, пилотираната космонавтика се е трансформирала в жертва точно на софтуерния напредък. С развиването на роботизираната космонавтика през днешния ден сякаш намираме все по-малко аргументи да изпращаме хора в космоса. В тази публикация ще прегледам постигнатото след епохата на “Аполо ” и вероятностите пред бъдещото развиване на пилотираните галактически полети. 

С сполучливото си стъпване на Луната Армстронг и Олдрин извършват политическата повеля по изпращане на човек до естествения ни сателит до края на 60-те години на 20-ти век. А по-късно президентът на Съединени американски щати Ричард Никсън приключва лунната стратегия – ход, който му носи безконечна злоба от страна на галактическите запалянковци. Никсън вечно ще носи званието “убиец на Аполо ”. 

Но в полза на истината самодейността по изпращането на човек на Луната е толкоз скъпа, че в случай че предходният президент и неин татко Джон Кенеди не е бил погубен, евентуално той самият е щял да я приключи. По време на среща през 1962-ра година сред Кенеди и тогавашния админ на НАСА “Джеймс Уеб ”, президентът изрично декларира: “Искам да съм явен. В противоположен случай (т.е. в случай че Съединени американски щати не бе в положение на конкуренция със СССР) в никакъв случай нямаше да дадем тези пари, аз просто не се интересувам изключително от космоса ”. Но политиците постоянно се избират от съответния електорат и не може да стоварим виновността единствено върху техните глави. Социологически изследвания, извършени през 60-те години, ясно демонстрират, че хората всеобщо не са подкрепяли наливането на държавни пари в програмата “Аполо ”. Никсън просто извършва националната воля.

Аварията с “Аполо 13 ”, при която на косъм е избавен тричленният екипаж, даже кара Никсън да желае да приключи подготовката за полетите на “Аполо 16 ” и “Аполо 17 ”, защото той се опасява, че възможна нова повреда към датата на тогавашните президентски избори ще способства до това да не бъде определен за втори мандат. Ходът е несполучлив – шефът на финансовия отдел на Съединени американски щати Каспар Уайнбърг се опълчва на своя президент. Така “Аполо 16 ” и “Аполо 17 ” въпреки всичко са извършени. Но “Аполо 18 ”, “Аполо 19 ” и “Аполо 20 ” в никакъв случай не политат, без значение че част от хардуера за тяхната реализация е към този момент създаден. Вместо тях последната ракета “Сатурн 5 ” се употребява за извеждането на орбиталната станция “Скайлаб ”. 

И по този начин, през 70-те години космонавтиката на Съединени американски щати се концентрира върху околоземната орбита и станцията “Скайлаб ”. Съветските инженери, които в никакъв случай не съумяват да пратят човек на Луната заради повредите на ракетата “Н1 ”, също развиват програмата си единствено в най-ниската орбита към Земята със своите станции от серията “Салют ”. После през 80-те години американците вкарват в употреба галактическата совалка, до момента в който Съюз на съветските социалистически републики стартира градежа на орбиталната станция “Мир ”. Тези два плана дефинират и фокуса на пилотираната космонавтика през 90-те години. Совалките извеждат в орбита повече хора от всеки различен транспортен съд и това е връх, който едва ли ще бъде строшен в обозримо бъдеще. Благодарение на обновяванията на телескопа “Хъбъл ” американските астронавти добиват незаменими знания по строителни и ремонтни действия в открития космос. Руснаците организират няколко дълготрайни експедиции, от които безспорен връх е тази на космонавта Валери Поляков – той прекарва цели 437 дни и 18 часа в орбита. 

С разпадането на Съюз на съветските социалистически републики и краха на съветската стопанска система се случва немислимото от епохата на галактическата конкуренция – за пръв път Съединени американски щати и Русия си стискат ръцете (ама същински, не като по време на символичния полет на “Аполо-Союз ” през 70-те години). Американците преобразуват плана за основаването на орбитална станция “Фрийдъм ” в Международна галактическа станция, на която руснаците са поканени да вземат участие – въпреки и напълно не по благородни подбуди. Американските политици се опасяват, че с разпадането на Съюз на съветските социалистически републики ще настъпи приключване на технологии и фрагменти към тоталитарни страни в Азия. 

Безспорно Международната галактическа станция е най-амбициозният и най-скъп план, осъществен в историята на космонавтиката след приключването на програмата “Аполо ”. Благодарение на нея от 2000-та година насам до ден сегашен в космоса има непрекъснато човешко наличие – и това наличие не бе прекратено нито след злополуката на совалката “Колумбия ”, нито след множеството повреди на съветски ракети, в това число тази на пилотирания транспортен съд “Союз МС-10 ”. Но на фона на големите старания и средства, които се влагат в МКС, какви са действителните изгоди от станцията? 

Ако напишете в търсачката (Google, Duckduckgo) “top scientific discoveries on the ISS ”, резултатите, които биха излезли, не са изключително вълнуващи. През 2007-ма година теоретичният физик и Нобелов лауреат по физика Стивън Уайнбърг разказа Международната галактическа станция с думите “пуйка в орбита ”. “Никаква значима просвета не е произлязла от нея ”, сподели Уайнбърг. “Бих могъл дори да кажа, че въобще никаква просвета не е произлязла от нея. Даже бих траял и ще заявя, че цялата пилотирана галактическа стратегия, която е толкоз невъобразимо скъпа, не е довела до нищо значително с научна стойност ”.

Уайнбърг е физик. Аз обаче съм биолог и моята позиция е малко по-различна. Международната галактическа станция е лаборатория, в която се организират голям брой опити. Някои от тях са забавни – в това число тези, демонстриращи по какъв начин някои организми оцеляват в открития космос в продължение на месеци, дори години. Или пък опита с еднояйчните близнаци Скот и Марк Кели, при който Скот престоя година в космоса, а Марк остана на Земята като контрола. Бяха направени някои любопитни открития – да вземем за пример теломерите на хромозомите в белите кръвни кафези на Скот Кели са станали по-дълги спрямо тези на брат му. Тези резултати са несъмнено забавни за един биолог като мен, само че са, така да се каже, nerdy, или, речено на български – вълнуват по-скоро тесните експерти. Разбира се, в случай че би трябвало да сме правилни, огромна част от резултатите, получени в другите лаборатории на Земята, даже и да са значими, са скучни за необятната общност. А МКС е една лаборатория. Дори и за експертите известна част от лабораторните действия са досадни – като поддръжката и миенето на стъклария. Все отново съм податлив да си мисля, че огромна част от биологичните опити на МКС биха могли да се проведат и по по-лесен метод – посредством елементарни орбитални станции и даже чрез биоспътници от вида на “Фотон ” и “Бион ”. 

Постиженията на МКС обаче съществено контрастират с тези, които са добити чрез роботизираната стратегия на човечеството. Безпилотни междупланетни станции са посетили всяка една планета в Слънчевата система, кръстосали са пространството сред Меркурий и Плутон. При това те вършат открития, които съществено вълнуват огромна част от обществото. На Марс вали сняг. На Титан има езера от въглеводороди. На Енцелад има гейзери и са открити органични субстанции. Ами фотосите от галактическите телескопи? Новооткритите екзопланети? 

Съвременните роботизирани кацания на Луната, Марс и метеоритите постоянно биват отразявани в централните вести. Подобно нещо рядко се случва с пилотираната космонавтика. Сериозно медийно внимание получават единствено повредите на ракети и галактически кораби, свадите (като да вземем за пример прекратената женска галактическа разходка, която бе планувана по-рано през годината), както и в случай че тоалетната на станцията се повреди. Откакто се помня, МКС страда от неприятен пиар. Като админ на КОСМОС БГ, който е най-големият уебсайт за космонавтика в България, аз ясно виждам разликата – новините за пилотирани полети рядко надвишават няколкостотин прочита, до момента в който изявленията за откритията от междупланетните роботизирани задачи постоянно натрупват хиляди импресии. 

Като изключим МКС, корабите “Союз ” и прекратената стратегия на галактическата совалка, при започване на новото хилядолетие имаше признаци, че суборбиталният туризъм ще зададе така нужния подтик на пилотираната космонавтика. На 21-ви юни 2004 година за пръв път частен пилотиран галактически транспортен съд “СпейсШипУан ” с водач Майк Мелвил надвиши условната 100-километрова височинна граница за начало на галактическото пространство. Надеждите бяха, че през идващите няколко години галактическият туризъм ще стане всекидневие. Нищо сходно не се случи. Отне десетилетие и половина, преди новият транспортен съд “СпейсШипТу ” да премине условната 80-километрова граница за началото на галактическото пространство, употребена в Съединени американски щати – това се случи през декември 2018-та година и за пръв път след пенсионирането на совалките американска компания организира пилотиран галактически полет. Блу Ориджин, компанията на Джеф Безос, също възнамерява да изпрати човек в космоса до края на тази година. 

Но това са единствените настоящи компании. Десетки други компании, които бяха учредени в края на 90-те или скоро след 2000-та година, и които работиха по суборбитални галактически кораби, банкрутираха. Малко от тях оцеляха – и то откакто се преориентираха към други действия, най-много насочени към работа с дребни спътници. Последната жертва през последните една-две години бе XCOR, компания, в постройките на която се конструираше космоплан на име  “Линкс ”. Крахът на XCOR и сродните компании сподели, че основаването на суборбитален галактически транспортен съд (който е доста по-прост от един орбитален кораб) изобщо не е толкоз тривиална задача, колкото мнозина са склонни да си мислят. 

Даже частната компания Уърлд Вю даде на заден ход. Това е компания, която работи с огромни стратосферни балони и която обещаваше да сътвори пилотираната капсула “Вояджър ” за полети на височина от към 30 километра – близо една трета от пътя до космоса и доста повече от височината, постигана от пътническите самолети. Близо 99% от масата на земната атмосфера се намира на височина до 30 километра, тъй че в случай че човек надвиши тази граница, това е съвсем галактически полет. Макар че концепцията на “Вояджър ” е към момента описана на уеб страницата на компанията, през днешния ден представителите на Уърлд Вю мълчат по въпроса за пилотирани галактически полети. Вместо това компанията се е фокусирала върху безпилотни апарати, наречени “Стратолит ”. 

Космическият специалист Джеф Фауст написа, че пилотираните галактически полети “вече не съставляват сериозен стадий от развиването на комерсиалната галактическа промишленост. В прочут смисъл общата визия отпреди 15 години, за обстойно бъдеще на частната галактическа промишленост, която не зависи от държавното управление, към този момент се е сбъднала. Просто тя, най-малко към този момент, не включва полети на хора ”. 

Днес фактически има такова бурно развиване на космонавтиката, каквото бе немислимо единствено допреди няколко години. Но главната област, върху която е фокусирана промишлеността, е обвързвана със основаването на микроспътници и ракети за тяхното извеждане. Малките спътници стават все по-евтини и налични. Благодарение на самодейността AmbaSat, оповестена на уеб страницата за групово финансиране Kickstarter, евентуално ще съм един от първите българи, които ще имат персонален сателит. Много запалянковци се вълнуват от вероятността да изпратят нещо свое в космоса. И това е опция, налична в този момент. Не я чакаме да дойде някога, в далечното бъдеще, без да се знае тъкмо по кое време. 

Относно развиването на науката, постоянно изтъкван мотив в интерес на пилотираните задачи е, че цялата работа, която актуалният марсоход “Кюриосити ” е правил в продължение на дълги години, може да бъде изпълнена от човек единствено за няколко дни. И до момента в който това е правилно, също по този начин е истина, че индивидите не се трансформират. Роботите обаче ще продължат да се развиват. Това, което през днешния ден “Кюриосити ” не е в положение да прави, идната роботизирана задача до сатурновата луна Титан ще може. Дронът “Драгънфлай ” няма да пъпли по повърхността със скорост от няколко сантиметра в минута, а ще лети в продължение на стотици километри и ще изследва множество обекти. 

Изобщо има ли вероятности да продължаваме да изпращаме хора в космоса и какви са те? 

Трудно е да предвидим бъдещето. В интернет ще прочетете голям брой прогнози – ще видите оптимистични сюжети, при които свръхтежката ракета “Старшип ” на Илон Мъск ще влезе в употреба и човечеството ще колонизира цялата Слънчева система. Ще прочетете и по-песимистични визии, съгласно които пилотираните кораби “Крю Драгън ” и “Старлайнър ” може и да съумеят, само че те ще се употребяват главно от държавните организации или от милиардери, които могат да си разрешат отмора в орбита. Ще попаднете и на най-песимистични пророчества, съгласно които пилотираната космонавтика постепенно и последователно ще отмре в своето безсмислие. 

Най-оптимистичните прогнози, за жалост, рядко се случват. Но в случай че нещо може да ни успокои, то е, че най-песимистичните също се сбъдват доста рядко.