На Румяна Беше доста висок, с черна фланелка, черни панталони, черна

На Румяна

Беше много висок, с черна фланелка, черни панталони, черна брада и вечер човек мъчно можеше да го забележи, в случай че кара кола. Той се прибираше вечер с влака – хващаше електричката от Централна гара София до гара „ Метал “ в осем и половина вечерта – само че за каква вечер приказваме? Хо това време септември даже не помисля за нощта, ярко е. Дори да вали дъжд, последната горещина прегръща прозорците за довиждане, дълбое черната брада, танцува с фланелките и настанява в полето най-щедрия месец на ябълките.

Андрей не можа да приключи курса за електротехници, скъсаха го, само че не загуби вкус. Още беше топло. Ядеше доста на обед, вечер и заран, а в девет и двайсет стигаше на гара „ Метал “. Слизаше финален, тъй като у дома нямаше никого. Майка му си отиде – без да боледува, без да се оплаква, просто краят й се случи спокойно и безшумно, каквато беше в живота. Септември е нашият собственик, носи ни хубави неща, изключително на трети и четвърти, само че и другите му дни са необятни и великодушни. Този месец е мост. По него си отива лятото и идва есента – в случай че лятото и есента се прегърнат, ще ядем ябълки. Ако се сбият, пада сланата и обира доматите.

Андрей слизаше финален и поради друго нещо – към този момент няколко пъти я виждаше, къде ти няколко, той нямаше табиет да брои тъкмо какъв брой – седмица ли, две ли. И парите не броеше, оставяше магазинерките да изсипват монетите в шепата му и ги спускаше в джоба като шепа пясък. Работеше на склад за не просто първокласни, за прелестни мебели на блестящи цени. Около него по през целия ден гъмжеше от брадясали докери, водачи, техници, които не позволяваха сянка да падне върху луксозните мебели. Всички се хранеха на крайник с близката „ Скара бира “.

Но тази жена – какво правеше толкоз време на гара „ Метал “ в този краен пернишки квартал? Всичко живо беше затворено - магазинчето за закуски, касата за билети, лятото също беше прибрало златната си сергия, а дамата стърчеше на перона, права и мършава, в светлината на единствената здрава лампа. Не беше сама. Беше прегърнала хлапе – с коса като изсъхналата трева, цялостна със септември, зной и семена. Хлапето се държеше с две ръце за врата й, притискайки се към гърдите на дамата.

Вечер топлината стягаше старите си куфари и бягаше на юг, откъм Струма извираше тъничък вятър, то може ли различен да пристигна, с цел да разсъблече тежките якета на докери и заварчици, да се напъха под елечетата на дамите, които не поглеждаха никого и никой не ги поглеждаше. Вместо погледи, те влачеха големи торби, потопили плещи в нощта. Накрая, отмалял от отмалялост през първата седмица на септември, вятърът се хвърляше в прозорците на осеметажните блокове, които осма година чакаха саниране и щяха да чакат ред още осемдесет. Но даже и прекършено, най-после въздушното течение целуваше дамата, прегърнала дете, изопнала тил, жив магарешки бодил на гара „ Метал “.

Затова Андрей слизаше финален – да види дали някой от пасажерите няма да изтича към нея и към хлапето. Вечер се свиваше от студ в черната си фланелка и преднамерено се мотаеше - обръщаше очи към комините на металургичния цех, които изобщо не го интересуваха, освен това към този момент се бяха разтворили дружно с пушека си в тъмнината. Жената продължаваше да виси на перона, обърнала глава след влака-старец с болен локомотив, който се клатушкаше едва-едва по линията.

По прогноза цялата седмица щеше да вали. Дали дамата с дребното като торба от зеленчук дете щеше да дреме отново на гара „ Метал “? Какво му пука, в този момент народът не се интересува от нищо, което не се пие и не отива в стомаха. Да има на масата бутилка и тлъсто в портфейла. Но с труд пари не се изкарват, лъжата работи по-добре от ръката. Щом левчетата попаднат в пръстите, устата ги изяжда незабавно. Или ги трансформира в бира.

- Кого чакаш? – попита я Андрей.

Жената подвигна лице към него. Нищо не сподели лицето й, само че скулите се стегнаха, като че ли го бяха чакали два века. Удавник беше погледът на дамата, очи, които търсят сламка, с цел да се спасят. Но септември надали щеше да й донесе бряг.

- Чакам – сподели дамата.

- Гледам те от 10 дни. Стърчиш до лампата с това дете.

Жената обърна глава настрана, момчето, ситно камъче, напъха нос в рамото й и се скри от Андрей.

- Чакаш бащата на дребния - подмятна Андрей. Беше товарил един диван, доста особена изработка, коства трийсет и пет хиляди, човек! Трийсет пет бона, като че беше съединен от бисери. Добре, даже от елмаз да е издялан, на дивана ще спиш. Ако са го произвели от пластмаса, все твоя затлъстял търбух ще сложиш на дивана. Диамантът няма да стопи маста ти. Я стига, не си прав. Можеш да се тъпчеш с преоценени кебапчета, само че можеш да обядваш с паниран октопод. Не дъвчеш едно и също нещо, нали?

- Чакам го – измърмори по едно време дамата.

Беше мрачно и хладно. Непознатата както и през вчерашния ден, и както оня ден, се беше напъхала в яке, което й беше огромно – в него можеха да се удавят две дами като нея. Детето беше хлътнало в някаква дреха, спортен екип горнище, което му стигаше до глезените.

- Вземи, дребния – сподели Андрей и му подаде бонбон. Беше го купил в петък – „ Ще го дам на дребното “ - беше решил. – „ Ако оная е още там. “ Момчето сграбчи бонбона, обели го, до момента в който преброиш до три и го метна в устата си.

- Твоят не идва – рече равно Андрей. – На ти – подаде и на нея бонбон. Жената незабавно го прибра в джоба на грамадното яке. Прокапаха няколко капки, след минута се изсипа облак ледени топчета - като леща - и дамата, стиснала хлапето, изхвърча да се скрие под козирката на спирката.

- Какво ще правиш, а? – попита Андрей. Не очакваше отговор и й описа: - Днеска закарах диван на един вид. Ще си вземе и фотьойли - по двайсет бона парчето. Какво ще кажеш?

Нямаше неприязън в зърната на градушката. Щом септември стартира с лед, вместо да берем ябълки, ще метем шума. Нощта не чакаше никого, незабавно правеше всички очи черни.

- Ще очаквам последния трен – сподели дамата.

- Всеки ден висиш тука до последния трен? – Андрей я погледна и си намерения – „ Тая не е добре “.

- Добре съм - разгласи дамата и той се сепна. Нищо чудно да бе издрънкал мисълта си на глас. – Той може да слезе от нощния трен. Обеща. Ще се върне от Испания в края на август.

- Август от дълго време свърши – посочи Андрей.

Детето се обади:

- Искам още.

Жената измъкна от джоба си втория бонбон, дребния го изгълта и още веднъж увисна на врата й.

- Как се казваш?

Защо й зададе този тъп въпрос? Беше решил да я отпише. Не бе от неговия диаметър. Градушката довлече студ. Не му се стоеше на тоя гара, засипана с фасове, найлонови торбички, празни чаши от кафе. Боклукът от дълго време не му правеше усещане. Риташе отпадъците настрана от пътя си.

- Румяна съм – сподели дамата. – Детето е Румян.

Андрей й обърна тил. Тръгна по пътя край изгорелия ресторант „ Вагона “ – някой му беше драснал клечката на това заведенийце преди месец - два. Той обичаше на връщане от работа, откакто бе доставил на клиент маса с цена петдесет хилядарчици, да изгълта тройка кебапчета с двеста грама дюлева ракия. Трудно се намираха свободни места във „ Вагона “ и това очевидно му бе изяло главата. Седмици след пожара миризмата на стопена пластмаса застилаше като мазилка квартала. По улицата надолу към Струма беше мрачно, тинята се бе запалила в жегата, не река, дръглива котка се промушваше под моста, само че на едно място лъщеше локва, която локалните назоваха „ вира “. Там заран в събота –може да наподобява изцяло малоумно – Андрей вземаше въдица и ловеше риба.

За 10 съботи беше удивил една мижава мряна, снима я на телефона си, изпържи я и тържествено я изяде. Баща му се беше изнесъл на село. Двамата с Андрей не се разбираха. Колко беше прелестно да седи самичък на моста и да се взира във водата, по-сива, по-жарка от асфалт. Непознати спираха до него и гледаха кордата. Вирът приличаше на гладно врабче, което се опасява от зимата, само че колкото повече се паникьосва, усеща, че страхът е избавление, а суматохата - бездна. Около него от време на време се облизваха бездомни котки. Не им даваше риба, беше им купувал биренки.

Струма щеше да забогатее през септември, този месец беше стопанинът на дъжда. А една масичка в склада струваше … беше срамно да изрече цената. След като възпламениха „ Вагона “, Андрей пиеше с двамата сътрудници – не приказваха, наливаха се постепенно, концентрирано, нагъваха кой каквото беше увил в рекламните брошури на „ Била “. Андрей от самото начало подозираше, че черната му фланелка би трябвало да бъде изпрана неотложно.

На идната вечер дамата с хлапето отново беше на гара „ Метал “. Тя не го погледна. Малкият викна:

- Имаш ли бонбон? – само че Андрей нямаше.

- Самотата е пътека – обади се дамата – Ако тръгнеш по нея, най-после ще намериш другар.

- Глупости – сряза я Андрей. - Човек пие с някого, само че той не е другар, а алкохолик.

- На гарата е хубаво – продължи дамата, като че изобщо не беше чула думите му. Гласът й беше синор с изсъхнала сено, беше жълт и остарял този глас.

Ако човек си мисли за сметките през септември, се сеща за тази жена – тихо като стъпките й студът се вмъква в костите. Септември не се майтапи, чертае пътища и в случай че не ги забележиш, оставаш самичък.

- Пак ли ще чакаш последния трен? – попита Андрей, не че толкоз се интересуваше. После се сети, че би трябвало да мине по моста над Струма, остарялата вода, която щеше да оздравее и още веднъж да затича след първия дъжд. Замисли се за матраците, масите, леглата, дрешника, които беше товарил и разтоварвал през целия ден, за болката в гърба, само че тя не му оказа помощ да не помни, че в хладилника няма нищо.

- Ела – сподели той на дамата. Беше малоумно да й приказва по този начин, не вярваше, че през септември, изключително на 3-ти и 4-ти, се случва нещо хубаво. Нямаше доверие в хубавите неща – щом са хубави, значи са скъпии, ясно е кой ще ги купи – не аз или ти. Не му се седеше самичък пред тв приемника. Новините го съсипваха. Магазинът беше затворен, в шкафа нямаше нито троха. Както и да е, нонстопът на ъгъла работи.

Жената потегли след него - къси стъпки, безшумни като матрак, на който никой не спи. Детето мълчеше, като че ли не дишаше – по-точно беше заспало на рамото на майка си. Тя ситнеше до Андрей, само че не го поглеждаше. Влезе дружно с него в асансьора, по-късно в жилището –две тесни стаи, в едната от които още мъждукаха лимоните на майка му. Андрей даде на непознатата вафла, която беше купил от нонстопа. Жената я изгълта на две хапки, не благодари, седна на един от столовете в кухнята, намести дребния в скута си и затвори очи. Какъв съм простак – ядоса се Андрей. Тая ще ме окраде. Бяха тарашили жилището му няколко пъти. Задигнаха колелото му от входа. Той не се двоуми дълго. Измъкна дребния от ръцете й, нея върза с колан към стола.

- Пусни ме - изсъска дамата.

- Ще ме окрадеш – сряза я Андрей. Той остави детето на фотьойла, изхвърлен от един клиент - с такива шкартирани мебели Андрей беше направил апартаментчето си украшение. Дребният продължи да спи в безкрайния си спортен екип, майка му също задряма, наподобява Андрей на вятъра я беше стегнал по този начин крепко с колана. На другия ден беше събота, време за лов на риба. Какво да я прави? Ще я изхвърли, какво друго. Провери дали инцидентно няма да се изскубне от колана и легна да спи.

На сутринта реши, че би трябвало да напазарува.

- Ще изчистя – обади се дамата. – Отвържи ме.

Малкият похъркваше на фотьойла. Носът му беше запушен. По маратонките му, по-големи с два номера от краката, лъщеше неизсъхнала тиня. Непознатата беше напъхала части от реклами на Билла зад петите на дребосъка, с цел да не му изпаднат обувките.

Андрей я развърза. Тази нямаше кой знае какво да чисти. Андрей беше спретнат човек – също като майка си. „ Ти си стопанинът на септември, тъй като си роден на четвърто число, в неделя - беше споделила майка му. - Това значи, че хубави неща ще идват при тебе. Този месец е мост сред студа и жегата, сред завистта и небето.

Непознатата беше безшумна като електронен часовник - виждаш какъв брой е часът, само че не чуваш по какъв начин върви времето. Тя отваряше вратите на кухненския долап една след друга - по какъв начин откри къде Андрей беше оставил брашното, ориза? Кой й позволи да отворя хладилника? Опече палачинки, свари чай, откри чинии, чаши. Сложи пред него храна, отдели и на себе си, в дребна пластмасова купа остави половин палачинка на дребния, който сънуваше десети следващ сън на фотьойла.

- Аз не извършвам кражба – сподели дамата - много висока, кафява коса, кафява рокля. Кога беше свалила якето си? Къде го беше запокитила? Роклята й беше по размер, прилична дреха, хубаво й стоеше. Лицето й също беше хубаво – какво друго да бъде едно женско лице?

Детето се раздвижи, след това без предизвестие, дребен шарпнел, изхвърча от фотьойла и се намести в скута на майка си. Грамадните маратонки се изсулиха от краката му. Фарфалакът, без да поглежда Андрей, изтича до мивката. Топла вода, естествено, нямаше. Поредният ремонт, продължаващ столетие и половина, беше в разгара си, само че дребният хамстер не регистрира този факт. Наплиска лице, натисна шишето с течния сапун и изми ръцете си. След секунда още веднъж се разположи в скута на майка си, придърпа чинийката с половин палачинка и я изгълта на един залък.

- Направи още палачинки. Три – разпореди Андрей.

Момчето най-сетне смъкна грамадното си яке. Отдолу спортният екип, въпреки и голям, изглеждаше чист.

- Отиваме за риба – разгласи Андрей.

Очите на плъхчето залепнаха за въдицата.

Андрей се усещаше необичайно - ловеше риба на моста и жена стърчеше край него. Едно хлапе също. По едно време дребосъкът направи няколко крачки, меки като коприна, и протегна ръка. Тихо, за момент, който продължи 100 мига, ситният докосна кордата. Андрей си спомни по какъв начин майка му беше купила въдица, а той беше по-микроскопичен от табуретката в хола. През една от рецесиите – не помнеше тъкмо коя - натрошиха остарялата маса на тресчици и я изгориха да се отоплят, по този начин въдицата се оказа най-ценното нещо у дома. Сега Андрей се гордееше с прелестната си маса от ярко дърво – изхвърлена от доста състоятелен човек.

- На - сподели той на момчето. – Лови мрени!

Дребното понечи да побегне, погледна майка си и набра кураж. Протегна ръка, тънка като тубичка от паста за зъби и най-после стисна въдицата – тя беше тежка, дълга. Кордата се спускаше три метра, до момента в който стигне водата на Струма. Андрей хвана крепко пръта. Малкият също го улови и лицето му, дребно кокоше яйце, внезапно порасна в луничава, щастлива, безкрайна усмивка.

Към обяд се прибраха. Жената почисти кухнята, лъсна плочките на пода, поля лимоните – тихо, както облаците крачеха по небето през септември. Без да пита, непознатата измъкна две пилешки бутчета от хладилника. Тя готвеше и в къщата на Андрей за пръв път от години замириса на хубаво. Момчето й оказа помощ да почисти ориза и Андрей си спомни по какъв начин с майка му бяха чистила зрънцата дружно. Животът е същото нещо – чистиш неприятното от хубавото, и в случай че си момче, помагаш на майка си. Мълчаха и ядоха. Прекрасно пиле с ориз. Да прости ресторант “Вагона “, въпреки че от дълго време бе изгорен.

- Утре съм на работа. Трябва да се махнеш – обърна се Андрей към дамата.

Тя се опита още веднъж да стартира да чисти, само че Андрей я изтика на открито.

Вечерта, когато влакът от осем и половина потегли от Централна гара София, той си намерения – „ Тя готви хубаво, а дребното обича да лови риба. “

Отново ги видя на гара „ Метал “ - жена с преголямото яке, прегърнала момче. Двамата вперили очи във влака. Андрей още веднъж слезе финален – дали, демон да го вземе, оня неин пройдоха ще слезе от очукания вагон?

Друг път.

- Пак го чакаш – сподели Андрей.

Жената не отговори, обаче момчето му махна с ръка. Андрей не му махна, само че си спомни, че като беше дребен, непрекъснато размахваше ръчища към майка си за „ добър ден “ и „ сбогом “.

- Хайде – сподели той на дамата.

- Мамо! – избъбри момчето.

Жената носеше дребния на ръце, несъмнено с цел да се топлят в тази хладна нощ. Септември е собственик и на топлия ден, и на студа. Най-хубавото в живота на индивида го намира през септември, тъй като индивидът е и мраз, и зной, беше споделила майката на Андрей.

Изгорелият ресторант „ Вагона “ мълчеше, нощта от дълго време беше притихнала. Стъпките на дамата бяха луна.

- Слушай ме – сподели тя.

Андрей не я погледна, само че му стана забавно. Гласът й най-сетне се беше родил – като оная трева, която беше изсъхнала, само че бе свършила работата си – беше хвърлила семената в земята и щеше да избие напролет. То каква пролет щеше да бъде, в случай че няма трева? Асфалт, който не даваше пет пари за прелестния дъжд.

– Той няма да пристигна – изрече твърдо дамата. – Аз се надявах някой мъж от влака да ме забележи. Да слезе на гарата и да ме огледа.

Вече бяха отминали моста над изтънялата Струма. Щяха да излязат пред магазина за цветя, за които Андрей по никакъв начин не го беше грижа. Никога не беше купувал цвете.

- Ти ме видя – сподели дамата, прегърнала момчето, с цел да се топлят.

Запръска дъжд. Това е в същинската природа на септември – разсънва семена и хора, които пътуват с трен.

- Аз сготвям хубаво – сподели дамата.

Така е, намерения си Андрей.

През септември стават хубави неща, когато завали. Особено в случай че е неделя.