Най-откровеното писмо на Астрид Линдгрен
На днешния ден през 2002 година ни напусна една от най-вдъхновяващите дами в литературата – Астрид Линдгрен. Великата авторка на " Пипи Дългото чорапче " дава отговор в " намерено писмо " на въпросите, които най-често й задават.
Нека стартира през цялото време. Родена съм през ноември 1907 година, в остаряла алена къща, заобиколена от ябълкови дръвчета. Аз съм второто дете на Самуел Аугуст Ериксон и брачната половинка му Хана. Фермата, в която живеехме, се наричаше – и към момента се назовава Нес. Тя се намира близо до градчето Вимербю е южната шведска провинция Смоланд. Къщата е издигната през 1411 година и е била жилище на локалния духовник. Баща ми, обаче, не беше духовник, а фермер, който бе единствено наемател.
След мен в остарялата алена къща се родиха още две деца. Така станахме четирима – Гунар, Астрид, Стина и Ингегерд. В Нес прекарахме щастливо детство като децата от книгите за село Шумотевица. Ходехме на учебно заведение във Вимербю, което не беше надалеч, даже за пешеходец. Но също като децата от Шумотевица, един ден трябваше да пораснем и да се срещнем с Големия свят. Аз отпътувах за Стокхолм, където учих за секретарка, започнах работа в един офис, омъжих се и родих две деца – Ларс и Карин. Те непрекъснато молеха да им описвам приказки.
И аз разказвах. Но тогава не пишех книги. О, не, доста по-рано бях решила да не го върша. Докато ходех на учебно заведение, хората постоянно споделяха: „ Сигурно ще станеш писателка, когато пораснеш. “ Дори ме дразнеха, като ме назоваха „ Селма Лагерльоф от Вимербю “. Вероятно това ме беше изплашило. Дори не смеех да опитам да пиша, въпреки някъде надълбоко в себе си да бях уверена, че писането може да бъде доста занимателно. Сега следва въпросът, който ми задават най-често: “Какво ви накара да се захванете с писането? ” Вече съм отговаряла на този въпрос милион пъти, само че ще ви опиша всичко още един път.
През 1941 година моята седемгодишна щерка Карин се разболя от пневмония. Всяка нощ, когато седях край леглото й, тя ме молеше да й опиша някаква история. Една вечер, извънредно изтощена, аз я попитах какво желае да чуе, а тя отговори: „ Разкажи ми за Пипи Дългото чорапче! “ (Беше измислила това име сега.) Аз даже не попитах коя е Пипи Дългото чорапче, а започнах да съчинявам истории за нея. И защото името й беше доста смешно, самото момиченце също излезе извънредно занимателно. Пипи стана същински шлагер за Карин, а по-късно и за приятелите й. Децата ме караха да описвам за нея още веднъж и още веднъж.
В една снежна вечер през 1944 година се разхождах в центъра на Стокхолм. Под преди малко навалелия сняг имаше тънка ледена коричка. Подхлъзнах се и паднах, като изкълчих глезена си. Наложи ми се да лежа вкъщи известно време, до момента в който се оправя. За да минава времето по-бързо, започнах да протоколирам историите за Пипи (стенографски – към момента първо стенографирам книгите си, а бързопис знам от практиката си като секретарка).
През май 1944 година, когато Карин беше на 10 години, приключих книгата за Пипи Дългото чорапче и й я подарих за рождения ден. Изпратих копие на един издател, като въобще не имах вяра, че той ще хареса романа. Самата аз намирах Пипи за притеснителна. Спомням си, че даже приключих писмото си до издателя с думите: „ Надявам се, че няма да уведомите обществените служби. “ (Трябва да ме разберете, въпреки всичко към този момент имах две деца и се опасявах, че служителите могат да си зададат въпроса що за майка е тази, щом съчинява сходни истории!)
Както и чаках, ръкописът беше отритнат, само че в това време аз бях написала още една книга. Вече бях схванала какъв брой занимателно е писането. Новата ми книга се споделяше „ Брит-Мери изповядва душата си “. Изпратих я на едно стокхолмско издателство, „ Рабен и Сьогрен “, което беше оповестило конкурс за книги за девойки. И какво мислите – завоювах втора премия! Още считам, че тази есенна вечер през 1944 година, когато научих за извоюваната премия, е най-щастливият момент в живота ми. През идната година същото издателство разгласи нов конкурс за детска книга. Аз участвах с модифицирания ръкопис на “Пипи ” и завоювах първата премия.
Още от изповедта на Астрид Линдгрен...
Нека стартира през цялото време. Родена съм през ноември 1907 година, в остаряла алена къща, заобиколена от ябълкови дръвчета. Аз съм второто дете на Самуел Аугуст Ериксон и брачната половинка му Хана. Фермата, в която живеехме, се наричаше – и към момента се назовава Нес. Тя се намира близо до градчето Вимербю е южната шведска провинция Смоланд. Къщата е издигната през 1411 година и е била жилище на локалния духовник. Баща ми, обаче, не беше духовник, а фермер, който бе единствено наемател.
След мен в остарялата алена къща се родиха още две деца. Така станахме четирима – Гунар, Астрид, Стина и Ингегерд. В Нес прекарахме щастливо детство като децата от книгите за село Шумотевица. Ходехме на учебно заведение във Вимербю, което не беше надалеч, даже за пешеходец. Но също като децата от Шумотевица, един ден трябваше да пораснем и да се срещнем с Големия свят. Аз отпътувах за Стокхолм, където учих за секретарка, започнах работа в един офис, омъжих се и родих две деца – Ларс и Карин. Те непрекъснато молеха да им описвам приказки.
И аз разказвах. Но тогава не пишех книги. О, не, доста по-рано бях решила да не го върша. Докато ходех на учебно заведение, хората постоянно споделяха: „ Сигурно ще станеш писателка, когато пораснеш. “ Дори ме дразнеха, като ме назоваха „ Селма Лагерльоф от Вимербю “. Вероятно това ме беше изплашило. Дори не смеех да опитам да пиша, въпреки някъде надълбоко в себе си да бях уверена, че писането може да бъде доста занимателно. Сега следва въпросът, който ми задават най-често: “Какво ви накара да се захванете с писането? ” Вече съм отговаряла на този въпрос милион пъти, само че ще ви опиша всичко още един път.
През 1941 година моята седемгодишна щерка Карин се разболя от пневмония. Всяка нощ, когато седях край леглото й, тя ме молеше да й опиша някаква история. Една вечер, извънредно изтощена, аз я попитах какво желае да чуе, а тя отговори: „ Разкажи ми за Пипи Дългото чорапче! “ (Беше измислила това име сега.) Аз даже не попитах коя е Пипи Дългото чорапче, а започнах да съчинявам истории за нея. И защото името й беше доста смешно, самото момиченце също излезе извънредно занимателно. Пипи стана същински шлагер за Карин, а по-късно и за приятелите й. Децата ме караха да описвам за нея още веднъж и още веднъж.
В една снежна вечер през 1944 година се разхождах в центъра на Стокхолм. Под преди малко навалелия сняг имаше тънка ледена коричка. Подхлъзнах се и паднах, като изкълчих глезена си. Наложи ми се да лежа вкъщи известно време, до момента в който се оправя. За да минава времето по-бързо, започнах да протоколирам историите за Пипи (стенографски – към момента първо стенографирам книгите си, а бързопис знам от практиката си като секретарка).
През май 1944 година, когато Карин беше на 10 години, приключих книгата за Пипи Дългото чорапче и й я подарих за рождения ден. Изпратих копие на един издател, като въобще не имах вяра, че той ще хареса романа. Самата аз намирах Пипи за притеснителна. Спомням си, че даже приключих писмото си до издателя с думите: „ Надявам се, че няма да уведомите обществените служби. “ (Трябва да ме разберете, въпреки всичко към този момент имах две деца и се опасявах, че служителите могат да си зададат въпроса що за майка е тази, щом съчинява сходни истории!)
Както и чаках, ръкописът беше отритнат, само че в това време аз бях написала още една книга. Вече бях схванала какъв брой занимателно е писането. Новата ми книга се споделяше „ Брит-Мери изповядва душата си “. Изпратих я на едно стокхолмско издателство, „ Рабен и Сьогрен “, което беше оповестило конкурс за книги за девойки. И какво мислите – завоювах втора премия! Още считам, че тази есенна вечер през 1944 година, когато научих за извоюваната премия, е най-щастливият момент в живота ми. През идната година същото издателство разгласи нов конкурс за детска книга. Аз участвах с модифицирания ръкопис на “Пипи ” и завоювах първата премия.
Още от изповедта на Астрид Линдгрен...
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ