Историята на една самотна жена
На 60 години съм и пребивавам сама. Нямам деца и брачен партньор. Когато бях на 25, се омъжих по обич за мой сътрудник. Бракът ни беше опустошен поради неговите изневери. Естествено не устоях, събрах си нещата и отидох при родителите ми. Два месеца след развода разбрах, че съм бременна.
Реших сама да отгледам детето. Когато синът ми се роди, лекарите споделиха, че има нелечимо заболяване. Ще бъде знамение, в случай че доживее до 11-12 годишна възраст. Грижех се за сина си, ценях всеки ден, само че в главата ми имаше единствено една мисъл, че детето ще напусне този свят скоро.
Синът ми живя 15 години. Случи се по този начин, че синът ми и татко ми починаха за една седмица. Загубих двама от обичаните си хора. Татко ми остави апартамент, който освен беше огромен, само че и се намираше в центъра на града. Живеех сама през всичките тези години, не се срещах доста с мъже. Исках да имам бебе, само че се опасявах, че сюжетът ще се повтори, тъй че не рискувах. Когато навърших 45, си купих преносим компютър, с цел да поддържам връзка с родственици и просто да чета новините.
Вижте още: Връзката с женен мъж
Роднините схванаха, че пребивавам сама и започнаха да ме посещават един по един. Носеха ми дарове. Често ме питаха дали съм написала наследство и когато схванаха, че не съм, започнаха да се оплакват от финансовото си състояние. А някои даже говореха против околните си, с цел да наподобяват по-достойни в моите очи. Всъщност знам на кого ще оставя жилището си. Имам другар, чиято щерка постоянно ми оказва помощ безкористно. А роднините имат потребност единствено от апартамент. С времето стопирах да поддържам връзка с тях, само че това не ги спря.
Веднъж братовчедка ми ми се обади и безочливо ме попита дали съм още жива и, несъмнено, тя не не помни да попита за жилището. Толкова се наскърбих, че блокирах всичките си близки, с цел да не могат нито да ми пишат, нито да ми се обадят.
