На 6 ноември 1890 г. в София се ражда голямата

На 6 ноември 1890 година в София се ражда огромната българска художничка Бистра Винарова, създател от художествения авангард сред двете международни войни. Бистра Винарова пораства в столицата на България, която в края на XIX и началото на XX век с бързи стъпки се модернизира – австрийски, чешки, немски, а по-късно и български архитекти, инженери и художници извайват образа ѝ на европейски град. Преустроен и осъвременен е Княжеският замък, открива се част от постройката на Народното събрание, стартира строителството на Софийския университет, издигнати са Лъвов и Орлов мост, построява се и най-големия софийски парк – Пипиниерата (по-късно Борисовата градина). От 1900 година София светва, потеглят и трамваите. Европейската динамичността се предава и на българската столица.

След девети септември 1944 година фамилията на Симеон и Бистра Радеви и техният наследник Траян изпитват ударите и несгодите на новите обществено-политически условия. Най-напред се стоварват битовите проблеми, жилището им е мощно потърпевшо от бомбардировките над София, наред с това в фамилния апартамент са настанени квартиранти, което основава изключителни неудобства за работата на създателите.

Бистра Винарова няма място, където да разгъне статива и да рисува, и с цел да може да работи е принудена да употребява ателиетата на свои другари и познати.

Застигат ги и финансови компликации. Малката пенсия на Симеон Радев едвам стига да се устоя фамилията и поддържа дома. Бистра Винарова се включва със своя труд към фамилната прехрана без плач и недоволства. Тя чака и се надява нейни работи, творби на приложното изкуство, да бъдат продадени, с цел да получат финансови средства, което е много мъчно в следвоенните години, а и заради отношението на новия режим към фамилията. Случва се да бъдат принудени да продават фамилни полезности.

Така през 1959 година семейство Винарови продават на Националната художествена изложба портрет на бабата на Бистра Винарова – Елисавета Чалъкова, рисуван от Станислав Доспевски, родово обвързван със фамилията на Бистра Винарова по майчина линия, портрет, който години наред е бил в дома на Бистра и Симеон Радеви, подарък от майка ѝ Елиза.

Самата Бrij,d Винарова продава част от скъпите си бижута, забавни медни съдове (намират се във фондовете на Етнографския музей), каталози и още други скъпи за тях неща.

Но материалните усложнения не са най-големият удар. Много тежко семейството претърпява гибелта на околните хора. През 1948 година умира брат ѝ Борис, а през 1958 година майка ѝ Елиза Винарова, нейната най-продължителна опора в живота.

Бистра Винарова. Портрет на Елиза Винарова. ЦДА, ф. 77К, оп. 3, а.е. 91

Животът на Б. Винарова ще се срути още един път през 1967 година, когато тя губи и своя брачен партньор Симеон Радев и ще прекара 10 мъчителни години, вгледана в окачения в стаята портрет, рисуван от самата нея. Към всичко това идва и терзанието за бъдещата несигурна орис на техния наследник Траян. Към болките в душата се прибавят с всяка години и физическите болки – в лявата ръка, което затруднява работата, зрението ѝ, и други.

Трудностите не пречупват мощния темперамент на наследницата на Винарови и Чалъкови.

През тези последни тридесет години тя намира очакване в фамилията си – сплотено, единно, съпричастно, разбиращо, жертвоготовно – и самата тя оказва помощ с наличието на духа, с самообладание и с бодростта си, с уюта на фамилното огнище и чудесно домакинство.

Упование намира и измежду сътрудниците художници и приятелите – нейните остарели приятелки, дъщери на другарски фамилии като Васка Баларева, или с Фани Попова, Елена Дуйчева и други, както и старите фамилни другари, представители на една друга просвета и морал, затисната от настъпилото време.

Писмоот Никола Станишев до Бистра Винарова. Шумен, 1947 година

Семейството, приятелите, връзките с отминалия ѝ живот я държат в радостно очакване и нестихваща вяра. Дългогодишна е кореспонденцията ѝ (запазени са писма от 1924 до 1976) с Хилда Дьорнер, нейната добра другарка от годините в Мюнхен, която изпраща бодри писма и благи фотоси до края на живота си (1976), споделя за нейния гарантиран живот, макар неприятното здраве, за техния преподавател Ханс Хофман, за галерия на приятелката Еми Клинкер, за книгите на Симеон Радев и други

Вълнуващо за Бистра Винарова е да получи писмо (1961) и от своя остарял другар от ранните юношески години Конрад Феликсмюлер, към този момент одобрен художник в Берлин – след дълго време той открива, че Бистра Винарова е в София и написа, следват предложения за изложения, за посещаване в ателието му – все неща, които към този момент са труднодостъпни за създателите оттатък „ желязната завеса “. Към тези приятни моменти е и кореспонденцията (1956) с австрийския композитор и музикант Егон Корнаут, учител по доктрина и история на музиката във Виенското висше музикално учебно заведение – за старите мемоари и познанства още от Виена.

Тази обява е основана с финансовата поддръжка на Европейския съюз – СледващоПоколениеЕС. Цялата отговорност за наличието на документа се носи от Фондация „ Пигмалион “ и при никакви условия не може да се приема, че този документ отразява формалното мнение на Европейския съюз и Национален фонд „ Култура “.

Повече за плана за живота и творчеството на Бистра Винарова и Симеон Радев – четете тук.