The Division Bell – албумът на Pink Floyd, който подразни критиците, но спечели феновете
На 28 март 1994 година с идното международно състезание по футбол в Съединени американски щати, мнозина получават един доста специфичен подарък в лицето на 14-я албум на групата Pink Floyd. За основаването му, екипът от добре познати обвинени, като се изключи Роджър Уотърс, са работели към една година. Това е доказателството, че господата могат да се оправят и без създателя на групата, само че също по този начин да надградят своята толкоз сериозна популярност, която до този миг се движи стремглаво нагоре. Пускането на този албум основава доста въпроси, смесени усеща и обилни несъгласия измежду музикалните критици.
Списание „ Rolling Stones “ е толкоз ненадейно от музикалната творба, че в първите редове на ревюто ще напише „ Това ли е същинският Pink Floyd? “. До този миг всички са привикнали с тежкото твърдо звучене, злокобните лирики и трагичните обрати. Всичко до този миг е доста променено, само че за слушателите, които в последните години разкодират и разгадават посланията на бандатата, „ The Division Bell “ е особено прекарване и разходка в доста по-музикална среда, която до този миг не е била предлагана.
Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=24300916
Все отново албумът става платинен цели два пъти за годината, в която е публикуван и до края на 99-та ще получи 3-тата си платинена премия. Следователно рецензията няма за какво да се тормози, а и през същата година излиза наяве, че класацията на Bilboard за най-хубав албум ще бъде заета точно от Pink Floyd, освен това в цели 10 страни. Предишният албум, публикуван напълно с присъединяване на Дейвид Гилмор – A momentary Lapse of Reason през 1987 година е добър, само че мнозина осъщат, че китарите са прекомерни, а като текстописец, Гилмор сигурно няма да получи Нобеловата премия по литература.
Залозите в този миг са хвърлени напълно в „ The Division Bell “. Освен това има търкания сред двамата реализатори – Гилмор и Уотърс. Те желаят независима кариера, само че все пак, независимите им турнета въобще не са впечатляващи, а още по-лошото е, че даже не могат да излъчат победител, откакто продадените билети постоянно са почти едни и същи. В тази игра няма победител, само че не би трябвало да забравяме, че соловият албум на Гилмор не съумява да реализира предстоящите триумфи и заради една друга причина – Майкъл Джаксън се задава със своя албум „ Bad “ и всичко рухва за феновете на тежкия рок.
Разбира се, върлите почитатели постоянно ще считат за свещени обичаните „ The Dark Side Of The Moon “ и „ The Wall “, само че по-важното е, че „ The Division Bell “ има своята неповторима уникалност и като подобен албум може да се похвали като добре стараеща и налагаща се класика. А това рядко може да се каже за творчеството на редица други реализатори. И откакто жребият е хвърлен и всички желаят да схванат какво ще последва от Pink Floyd.
През януари 1993 г.Дейвид Гилмор и Ричард Райт сядат в студиото и стартират да опитват. Към тях се включват и други добре познати лица като продуцента Бор Езрин, инженерът Анди Джаксън, саксофонистът Дик Пери и басистът Гай Прат. Работния развой явно се е движил добре, тъй като след към две седмици, музикантите имат към 65 музикални оформления за песни, откакто някои отпадат, а други са добре са сляти, с цел да може финалният резултат в действителност да предложи 11 песни.
Лодката Астория, която е и студио на Дейвид Гилмор
Снимка: By Motmit, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4278232
Всички би трябвало да преминат точкова система и всеки от членовете на бандата дава по 10 точки на всяко парче, само че Ричард Райт, откакто от самото начало е на нокти, гласоподава с 10 за своите песни и не дава точки за останалите. В този албум ще получи възможностите да запише името си като текстописец, което за него е огромна победа. Освен това на помощ идва и годеницата на Гилмор – Поли Самсън, с чиято помощ се основава и емблематичната „ High Hopes “.
В студиото цялата група има потребност от седмица, с цел да запише албума. След лятната почивка, всички се завръщат и оформят частите – резултатът е в действителност впечатляващ, въпреки и Rolling Stones да не го виждат. И в случай че се чудите коя е тази толкоз прословута камбана, за която се пее, става въпрос за камбаната в английския парламент, когато се афишира гласуването. Ник Мейсън ще добави, че целият албум е за връзка и взимането на решение – позитивни и негативни. Коментарът на Роджър Уотърс е „ Абсолютен боклук… това е началото на края. “. Мнозина виждат и интерпретират песните като опит за помиряване и помиряване, само че Гилмор отхвърля всякаква връзка.
Резултатът е дължина, която мнозина не харесват – повече от час. Тежките китарни сола са сменени и съгласно мнозина, елементарно се не помнят, само че постоянно можем да забележим и светлата страна на Луната, онази, която постоянно виждаме. „ The Division Bell “ е друг албум, с задоволително послания и въздействаща мелодия, за първи път се дава пространство на всички принадлежности, а и Ричард Райт се оправя добре със своята ария „ Wearing the inside out “. Самата ария ще има задоволително въздействие върху Ник Мейсън, който по-късно ще издаде книга за историята на групата.
И до момента в който сложното раждане за критиците се счита като неуспех, публиката явно го харесва, в противоположен случай сходни призове нямаше да бъдат препоръчани. Освен това почитателите получават и „ Coming Back To Life “, която на фона на всичко забравимо, както се показват критиците, остава незабравима ария за света и до през днешния ден продължава да върти часовника с милионите гледания и слушания в YouTube и всички останали платформи. Да не забравяме, че „ High Hopes “ постоянно е желаната ария за привършване на концертите на Дейвид Гилмор. Забавен факт е, че песента приключва с разговор междо Стив О’Рурк и Дейвид Гилмор, които приказват за племенника на изпълнителя – Чарли. Този разговор е непокътнат, тъй като Стивън доста мечтаел да бъде включен в най-малко един запис на групата. Очевидно неговото предпочитание се е сбъднало.
Покрай всички позитивни и отрицателни страни, този албум съумява да опише една добре завършена история и да даде различно звучено, което до този миг не се е срещало. Имайки поради, че фокусът на Pink Floyd постоянно е бил ориентиран към особеното и до някаква степен сполучливото, умерено можем да го сложим паралелно до всички останали шлагери на групата. Добавените мелодични линии и пространството на звука също допълват задоволително музикалното прекарване на слушателя, а най-важното е, че всеки забъркан се е постарал да сложи своя щрих, с цел да се оформи албум, който до през днешния ден основава несъгласия, само че както казахме и в горните редове, отлежава като безценен коняк в лавицата на същинските фенове.
