На 20 септември 2020 г. 7 минути преди полунощ се

На 20 септември 2020 година 7 минути преди среднощ се роди нашият наследник. Гледайки го, съвсем незабавно забравих за болката от раждането. Прекрасно и крепко момче! Съпругът ми и аз не можехме да откъснем очи от нашето бебе и незабавно разбрахме, че името, което избрахме, е идеално за него.

Август Джоузеф.

Преди да ни изпратят в следродилното поделение, брачният партньор ми ме целуна и си потегли. Поради актуалните ограничавания посетителите не се допускаха в следродилното поделение, само че си помислих, че няма значение, по този начин или другояче скоро ще се приберем.

Сутринта на 22 септември синът ми се разсъни влажен от пот. Махнах одеялото и извиках акушерката. Измери температурата – беше ниска. Бях сюрпризирана: „ Как може да мръзне и да се поти по едно и също време. “

Преди да се усетя, пристигнаха лекари от детското поделение, с цел да вземат проби. За 20 минути останах сама, като че ли времето беше спряло.

Когато лекарите се върнаха, разбрах, че Август го реалокират в неонатологичното поделение, тъй като никой не схваща какво му е. Още не се бях възстановила от цезаровото сечение, а потеглих да взема сина си. Вече не ми пукаше за мен, желаех да се уверя, че той е в сигурност.

Стоях и гледах по какъв начин синът ми беше подложен в развъдник и кприкрепиха кабели. Исках да го прегърна и да му кажа, че всичко ще бъде наред, само че не можах и това ме накара да се усещам безполезна. Имах право да навестявам детето единствено 2 часа дневно.

Преместиха ме в обособена стая в следродилното поделение. Спомням си по какъв начин седях там и си мислех: „ Как мога просто да седнал съм и да очаквам, до момента в който синът ми е болен? “ За да се разсея, започнах да изстисквам кърма. Това ми даде сили, че мога да бъда потребна.

Късно вечерта лекарите пристигнаха при мен и споделиха, че Август се е влошил и към момента не знаят за какво се усеща толкоз зле.

Позволиха ми още веднъж да видя сина си и си припомням, че гледах в кувьоза, допирах дребната му ръчичка и го молех да се оправи. След няколко минути забелязах, че е спрял да диша! Замръзнах от изненада, до момента в който лекарите се опитваха да реанимират дребното телце. За благополучие съумяха. Тогава разбрах какъв брой съществено е всичко.

Следващият ден бе най-лошият в живота ми.

Върнах се в стаята и макар терзанията си съумях да поспя малко. Мислейки за това в този момент, ме кара да се усещам отговорна. Как можах да дремя, до момента в който синът ми се бореше за живота си!?

Събуди ме акушерката. Тя сподели, че имат незабавна потребност от мен в интензивното поделение. Предложи ми инвалидна количка, само че аз към този момент тичах под паника по коридора.

Лекарят сподели, че синът ми преди малко е претърпял сърдечен арест и, за благополучие, съумели още веднъж да го стабилизират, само че лекарите не са сигурни за какъв брой време. Той също по този начин добави, че са разкрили повода: бебето има недостиг на орнитин транскарбамилаза (OTC). Уреята не се отделя от тялото и се натрупва в кръвта, създавайки отровен резултат.

Най-лошото е, че няма лекуване. И желаят позволение да изключат животоподдържащата система. В този миг взех най-трудното решение в живота си, осъзнавайки, че няма различен избор.

Лекарите отстраниха всички тръби и жици, преди най-сетне още веднъж да прегърна сина си. Болницата наруши разпоредбите и разреши на околните родственици да влязат по едно и също време да се поздравят и сбогуват. Прегърнах Август, до момента в който поемаше последния си мирис.

OTC е наследствено заболяване по майчина линия, което е особено единствено за момчетата (OTC генът се намира в хромозомата X), тъй че аз и огромната ми щерка сме изцяло здрави.

Бяхме толкоз щастливи, че след пет генерации девойки най-сетне имаме момче в фамилията си и в този момент не мога да спра да мисля по какъв начин бебето ми щеше да е живо, в случай че се беше родило момиче.

Джесика Стивънс