(Mother And Child“, Mary Cassatt) Кое е онова, без което

(„ Mother And Child “, Mary Cassatt)

Кое е това, без което не можеш като родител? Повечето хора биха дали отговор без да се замислят: „ Любовта “ и това безспорно е правилно. Всички възпитаваме децата си съгласно това, което назоваваме любов; само че все пак през днешния ден младежите към момента имат ужасяващи проблеми. Онова, без което не можеш и което е по-дълбоко от любовта, е невинността. Невинността е източникът на любовта. Невинността е знанието, че можеш да направляваш децата, само че не и да ги контролираш. Трябва да си открит към личността във всяко дете, персона, обречена да е друга от теб. Невинността е знанието, че животът в никакъв случай не е сигурен. Абсолютно несъмнено е, че децата ти ще поемат непредсказуеми за теб направления и ще извършат неща, които самият ти в никакъв случай не би сторил. В невинността си можеш да приемеш това – тогава изоставяш потребността да принуждаваш детето си да се съгласява с предубедените ти схващания. Всички души са безсмъртни; те не могат да бъдат създавани или унищожавани. Но ние избираме краткотрайните функции, които играем. Причината да приемем ролята на родител е изключително себична – в най-хубавия нравствен смисъл. Това е ролята, която повече от всяка дуга ни въздига и въодушевява. Същото важи и за децата ни. Като всезнаещ и вечен дух, детето е избрало да бъде едва и уязвимо бебе, изцяло подвластно от нашата помощ. Това е ролята, която детето е играе с тотална увереност и безрезервност. Но в случай че се отърсите от признатите функции, и двамата сте чисти души, равностойни и в единство. Невинността разрешава да прозрете това, да играете ролята, само че и да излизате отвън нея. В този свят има доста неща, които унищожават невинността, и напълно малко скъпи неща, които я пазят. Седемте духовни правила, на които би трябвало да научим децата си като родители, не се разграничават от това, на което постоянно би трябвало да учим самите себе си.

Всичко е допустимо

Ако детето не е научено да търси смисъла на живота по елементарни способи, един ден ще му се наложи да го прави в доста по-трудна конюнктура. Търсенето нормално остава за края на пубертета или за началото на двадесетте години, а от време на време за средата на живота, които са, за злощастие, най-нестабилните и стихийни стадии в развиването на личността. Смисълът на живота бива бъркан или с бунтарството и въртележката на страстите, по този начин типични за края на юношеството, или с настъпващото в средата на живота все по-силно осъзнаване, че си смъртен.
Истински духовното израстване трансформира индивида по абсурден метод. То донася знание, само че в това време резервира невинността. Дистанцирането от детството е мъчително прелъщение за нас, родителите. Правим го, тъй като считаме, че знаем за живота повече, до момента в който в действителност единствено сме живели повече. Усвоили сме прекомерно добре разпоредбите за отбягване на наказване и прикриваме слабостите си с проява на мощ и безконечна маска на неуязвимост. Няма по-добра рецепта за унищожаването на детската непорочност от заличаването на нашата лична.
Експериментите са естествена част от прехода към юношеството, само че не е наложително те да са безразсъдни и разрушителни. Проблемът е дали детето има вътрешна персона, която да употребява за ориентир. Вътрешната персона е безмълвният глас, кадърен да направи избор сред вярното и неправилното въз основа на дълбокото познаване на живота. Това познаване е привилегия на всяка възраст. Новороденото го има в същата цялост като зрелия човек. Разликата е, че възрастният е възпитал в себе си държание, последващо вътрешния си ориентир – в случай че си научил детето си да се вслушва във вътрешния си ориентир, навлизането в света няма да носи риск, когато то порасне. Наистина е радостно (макар от време на време да къса нервите) да наблюдаваш по какъв начин детето израства в самоосъзнаването си, експериментирайки с първия набор от благоприятни условия, препоръчани от живота.
Смятам, всички бихме се съгласили, че остарелият способ на образование посредством санкции и порицания би трябвало да бъде избягван. Поставянето в ролята на наказващ престиж единствено акцентира моралната алтернатива, която родителят не е разрешил за себе си. Децата бързо записват пропастта сред това, което ние, родителите, приказваме, и държанието ни. Те може да свикнат да се подчиняват заради боязън от наказване, само че на прочувствено равнище интуитивно схващат, че родителят, който ползва опасност и насила, не е модел на това, което би трябвало да значи положително.
Най-лесният метод да преподадеш смисъла на духа е да създадеш атмосфера, в която духът бива попиван като обич. Да имаш дете е толкоз блажен акт, че всеки родител желае да се реваншира за подаръка неведнъж. Невинността прави от децата безпощадни преподаватели на истина и обич. И в случай че не си родител с повсеместен дух от обич, няма никакво значение какви правила си мислиш, че преподаваш – те ще останат единствено безсмислени наставления, които детето ще отхвърли незабавно щом изчезне престижът, изискващ послушание. Вдъхновението, ентусиазмът и удоволствието са духовни качества. Без тях няма нравствен живот в никоя възраст.
Всяко дете се нуждае от цялата зряла обич, която можеш да му дадеш. Онова, което прави любовта зряла – а не просто стара, - е съзнателното духовно желание зад нея.
Помнете, че децата главно се учат от това, което сте, а не от това, което казвате. Най-положителното въздействие е постоянно методът ви на деяние. Вие сте нужни на децата като модел и пример; в този смисъл, още от най-ранна възраст, тяхната процедура се състои в това да ви следят. Ако виждат, че вие се променяте, израствате и намирате повече смисъл и наслада в личния си живот, тогава изразът „ да си в естетика с вселената “ придобива практическа мощ. Те ще желаят да са същите, даже да не схващат заложените правила.
Осъждането не е част от духовния метод на човек към живота. Всички проектираме отричане върху хората, само че го вършим, тъй като смесваме прочувствените си реакции с действителността. Когато хората ни ядосват, нервират, плашат и по този начин нататък, ние считаме, че те са виновни за негативното чувство. Никой не може да бъде осъждан, нито да му се прикачват етикети, тъй като животът напълно се състои от възможности; всичко е вътре в нас. Нищо в нашата природа не може да бъде основано, нито разрушено от някой  отвън. Възможно е индивидът, който ви ядосва или плаши, да оказва върху различен противоположния резултат. Така че е потребно да посветите известно време, с цел да погледнете на всеки в светлината на любовта, без да осъждате и без да наричате някого добър или неприятен. Винаги когато употребявате думите „ недей “, „ престани “ или „ не “, вие налагате личното си наказание.

Ако искаш нещо, давай го.

Установете като фамилна процедура всеки да дава нещо на някого. Не е належащо подаръците да са планувани или особено направени. Припомняйте си, че да подариш усмивка, добра дума или помощ в семейството е нещо естествено и просто. То е евентуално и най-трайното, тъй като обикновеното предоставяне в дома възпитава желанието да правиш услуги. Успехът се съчетава с задоволство, когато услугата е забележителен негов аспект.
Някои фамилии намират, че тематиката за даването, поделянето и услужването е забележителен проблем. Децата по природа обичат да дават. Тъжно е, когато хората по този начин безгрижно повтарят, че „ децата са родени егоисти “. Себичността се дължи на това, че дребното дете не схваща нещата и методите, по които те стават. За него оставянето на играчката на друго дете е еднакво на загуба завинаги; сграбчването на парче сладкиш е естествена реакция, тъй като дребното дете още не схваща, че частите са повече от едно или че единственото парче може да се подели.

Когато правиш избор, ти променяш бъдещето.

Децата би трябвало да знаят, че всеки изработен от тях избор води до резултати, които могат да бъдат положителни или неприятни в персонален проект – с други думи, всеки избор трансформира бъдещето. Изборът с цялата му комплексност е значителен за триумфа в живота, тъй като триумфът е просто другото име за мечтаните резултати, които целим посредством постъпките си. Изборът е надълбоко персонален и колкото и да се изкушавате да контролирате децата си в избора на другари, занимания, занимания, учебни предмети и по този начин нататък, най-хубавият метод да употребявате въздействието си е да извършите от децата си чувствителни и съзнателни хора, които избират сами.
При дребните деца изборът постоянно е недомислен и безреден. Още щом проговорят, децата автоматизирано декларират: „ Остави ме да направя това “, „ Искам това “ и други сходни. Това е демонстрация на воля, а волята направлява избора. Чак по-късно детето стартира да вижда, че изборът води до последици. Егото не се радва, когато не реализира своето, и в случай че от нездравословните за нас действия не възникваха негативни резултати, то би било безспорен стопанин на живота ни. Така кармата непрестанно ни учи да вършим разлика сред това, което желаеме, и това, което знаем, че е положително за нас. Всяко дете желае повече, в сравнение с получава, и нашата задача е да му покажем, че изборът не съставлява безконечен поток от волеви условия.
От най-ранна възраст можете да учите децата си да означават дали се усещат зле, когато правят нещо неправилно. По-късно може да се вкара концепцията за съвестта и най-после, след дванадесетгодишна възраст, може да започнете да обсъждате по-абстрактните аспекти на дълбоката връзка сред аргументите и следствията.

Не казвай „ не “ – остави се на течението.

Съществуването постоянно е ново, само че ние се изкушаваме да привнасяме в него остарели реакции. Когато усетим, че се съпротивляваме на нещо – което в основата си значи, че споделяме „ не “ – ние нормално се опитваме да наложим остаряло разбиране или табиет в нова обстановка. На мнозина възрастни е много мъчно да вдървен концепцията за най-малкото изпитание. Най-голямата спънка е общоприетата нравственос, която гласи, че множеството работа носи по-големи награди. В това изказване има две неточности. Първо, самата Природа работи с минимум изпитание – законите на физиката повеляват всеки развой, от въртенето на елекрона до въртенето на галактиката, да протича в сходство с най-ефективното консумиране на сила, т.е. с минимално пренасяне. Второ, човешкият прогрес постоянно е рожба на хрумвания, ентусиазъм и предпочитание. Те пораждат спонтанно; никакво количество работа не може да породи ентусиазъм, предпочитание и даже съдържателни положителни хрумвания. Ако за нас е мъчно да се оставим на течението, то за детето това е напълно естествено. Преди шестгодишната възраст или там някъде инструкциите са изцяло непотребни, доколкото децата неотложно поемат по линията на най-малкото противодействие – те протягат ръка към това, което желаят, споделят това, което имат да кажат, показват страстите си сега, в който те пораждат. Приемането е естествено, тъй като при оказване на опозиция се прахосват много старания. Опитът да вършим нещата по личния си метод е прелъщение, на което устояват малко на брой от нас, само че Правилото на най-малкото изпитание твърди, че можем да реализираме това, което желаем, и по други способи, разнообразни от битката и спора. Всички сме възпитани, че битката и усилието са път към триумфа. Всъщност доста по-важно е да се уповаваш на личните си стремежи. Когато си приел, че другите съществуват, с цел да ти пречат в постигането на това, което желаеш, ти не би имал различен избор, с изключение на непрестанно да се защитаваш. Урокът, че съществува мощ, която извършва желанията и която надвишава силата на всички хора, е скъп урок за детето. Децата би трябвало да бъдат възпитавани, че триумфът и удовлетворението идват от вътрешната страна и има значение само вътрешното. Всеки е виновен за това по какъв начин се усеща, какво желае и по какъв начин взема решение да подходи към провокациите на живота. Най-висшата отговорност се поема не когато се извърши голямо количество работа, а когато с наслада и съзидателност се извърши работата на духа. Това е единственият метод животът да протича без битка.
Точната диаметралност на това отношение е перфекционизмът. Перфекционизмът се корени в страха и контрола. Той маскира скритото възприятие, че „ няма да оцелея, в случай че не свърша това тъкмо както го желае Господ “, като се изхожда от догатката, че Господ е някакъв придирчив нелюбящ възложител на задания.

Всеки път, когато искаш или пожелаваш, ти засяваш семенце.

Сърцевината на триумфа е в това да направиш по този начин, че желанията ти да се осъществен, и степента, в която сме усвоили този урок, датира от детството. Успехът и неуспехът са извънредно персонални преживявания и засягат надълбоко индивида, за който надълбоко в себе си се смяташ. Ние се раждаме като съзнания на желанието. Това, което възнамеряваш, дефинира това, което получаваш. За да може бъдещето да те изненадва, ти би трябвало да имаш виждане за него, тъй като без виждане животът се смалява до ритуали и повторения. Бъдеще, което просто повтаря сегашното, в никакъв случай не може да е изненадващо. Липсата на триумф в живота се дължи на мисловна комплицираност. Ние пропущаме да забележим какъв брой надълбоко конфликтни са желанията ни, което ни кара да изпращаме към вселената несъзнателни и комплицирани послания. Желанията на децата ни са многопластови, въпреки те да не го осъзнават, тъкмо както възрастните. Желанията не постоянно пораждат ясно и рядко пораждат сами по себе си – те са свободно свързани с мечти, фантазии и пожелания. Колкото по-конкретни се научат да бъдат в желанията си децата ни, толкоз по-лесно ще подредят живота си, доколкото началото на реда е в съзнанието. Желанията ни са като семена. На някои от тези семена е нужно повече време, с цел да поникнат – да вземем за пример дете, което свири на пиано, е посяло семе, което пораства цялостен живот. Всяко предпочитание си има собствен личен сезон и собствен личен метод на сбъдване. Пътят на желанията ни е натурален – ние се насочваме към работа, която ни носи най-дълбоко задоволство и която е в благозвучие с гениите и качествата ни. Поради тази причина желанието става преподавател на детето, като му демонстрира по какъв начин да следва вътрешния си ориентир.

Радвай се на пътешествието.

Хиляди години, най-много на Изток, необвързаност е била положителна дума, обвързвана със способността да се откри благополучие оттатък играта на наслаждение и болежка. Мъдрият човек е откъснат от драмата на материалния свят, тъй като вместо това е концентриран върху източника, от който произлизат в реалност всички двойствености като светлина и мрачевина, положително и зло, наслаждение и болежка.
Не е необвързаност да кажеш, че не ти пука.
Не е необвързаност да кажеш, че нещо не е твоя отговорност, когато в действителност е.
Не е необвързаност да игнорираш потребностите и възприятията на другите.
Не е необвързаност непрестанно да търсиш единствено най-хубавото или най-хубавия.
Необвързаност е влагането на цялостен възторг във всичко, което правиш, само че без упования аз конрол над резултата. Твоята отговорност се лимитира до дейностите, които предприемаш; резултатът е в ръцете на духа. Необвързаността е методът, по който демонстрираме, че оставяме огромния проект в ръцете на Господ; - който надвишава всяка персонална рационална идея. Необвързаността е методът, по който демонстрираме, че оставяме огромния проект в ръцете на Господ; заинтересоваността е методът да демонстрираме желанието си за присъединяване, защото нищо не въодушевява повече от това да си съавтор дружно с Господ. Възможно е авансово ясните резултати да ни носят прочувствен конфорт, само че цялостната яснота би била гибел. В нравствен аспект гибелта не е заличаване, тя е застинал живот, сила, принудена да застане на едно място, вместо да потече към идната цел в божествения проект. Цялостното виждане за света би трябвало да включва осъзнаването, че всичко и всяко нещо е обречено да се случи и нашата роля е да останем открити за неопределеността и изненадата.

Съществуването ти има смисъл.

Винаги има внимателен баланс сред това да дадеш на децата възприятие за сигурност и урока, че действителността е доста несигурна. Това води до клатушкане в едната от двете крайности – втълпяване на лъжлива сигурност или невъздържание в предизвестията за заплахите и риска.
Духовно, с цел да се усещаме в сигурност в изменчивия и непредсказуем свят, ние би трябвало да помирим тези противоположни стойности.  Важно е да научим децата си да оставят света на мира и да се радват на измененията такива, каквито са, както е значимо и директното опълчване на прикритото безпокойствие. Можем овреме да научим децата си да търсят щастието по-скоро във вътрешните, в сравнение с във външните неща. Тук е мястото на урока за загубата и облагата. Третирането на загубата само в веществен аспект не задоволява детето. Изказването: „ Не плачи, ще ти купя нова кукла “, е също толкоз късогледо, колкото противоположното – „ Сама си си отговорна, че я изгуби, няма да получиш друга. “ И двете фрази допускат, че куклата е източникът на щастието. Решението дали да подменим нещо изгубено е персонално, само че по-големият проблем е, че не куклата е значителното. Накарайте детето де се усеща решително и обичано без значение какво някой има или няма. Така загубата може да подкрепи убеждението, че с „ същинското ти “ всичко е наред, без значение какво се случва. Позволете на тъгата от загубата да излезе нескрито – не би трябвало да заставате на пътя на прочувствения израз, - само че я представете в вероятност: „ Знам, че в този момент ти е зле, само че това е единствено един предмет, а с цел да си тук, има доста по-важни аргументи от притежаването или непритежаването на някакви неща. “ Плачът по изгубената кукла не е същото като да изгубиш част от себе си – само че е изненадващо какъв брой доста деца не осъзнават тази елементарна истина, тъй като техните родители са пропуснали да им я напомнят.
Има прикрит блян, който работи за еволюцията ни във всяко събитие, във всяко деяние, във всяка мисъл. Най-висшата цел в живота е да откриеш този блян и да живееш съгласно него.
Да накараш детето да се усеща неповторимо, значи да го накараш да се усеща неповторимо мечтано. Притежанието на гений е едно нещо; възприятието, че самата галактика го приветства, е напълно друго. Уникалността без обич е ялова и съвсем не се разграничава от самотата.

Из: Дийпак Чопра: „ Седемте духовни правила за родители “, превод Мария Панева, изд. Бард
Снимка: goodreads.com
Картина: „ Mother And Child “, Mary Cassatt; chinaoilpaintinggallery